|
Въпросът, зададен в заглавието на статията, не е нов: над него са работили такива руски и чужди лингвисти като Л. Е. Калин [1], Г.А. Климов [2], Р. Леч [3], Д. И. Еделман [4], Б. Казаку [5], К. Хегер [6], Дж. А. Грирсън [7] и много други. Въпреки това, въпросът е далеч от разрешаване. В лингвистиката отсъства общоприето определение за „отделен език“, което води до поява на такива чудовищни наименования като език/диалект сави, език/диалект кудари, език/диалект земиаки [8] и на такъв странен термин като „форма на романска реч“, приложим към арумънски, истрорумънски и мегленитски.
При опитите да определим понятието „отделен език“ се сблъскваме с три различни ситуации. Първата е свързана с противопоставянето език – диалект в синхронен аспект. В рамките на тази ситуация възникват въпроси от вида: какъв е статусът на споменатите по-горе сави, кудари и земиаки, защо белоруският е самостоятелен език, а поморският – само руски диалект и др.
Втората ситуация е свързана с противопоставянето език – диалект в диахронен аспект. В рамките на тази ситуация възникват въпроси от типа: до кой момент можем да говорим за украински, белоруски и великоруски диалекти на староруския език и от кой момент – за три отделни източнославянски езика; от кой момент късните латински диалекти на Италия преминават с собственоиталиански език и пр.
Третата ситуация е свързана с функционирането на рамките на един и същи социум на два близкородствени, но различни литературни езика. В рамките на тази ситуация са възможни две подситуации. В първата се срещаме с два литературни езика, опиращи се на две различни групи говори в рамките на едно етническо образувание. Такъв пример е букмол (bokmål) и нюноршк (nynorsk) в съвременна Норвегия. Във втората ситуация се срещаме със съществуването в рамките на един етнически колектив на два литературни езика, които не са базирани на различни групи говори и други различаващи се помежду си форми на народна реч. Като пример за това може да служи езиковата ситуация в Допетрова Русия, породила в руската славистика преблема за отношението между църковнославянския и староруския литературен език. Едни изследователи, като Л. Г. Панин, разглеждат църковнославянския като „функционален вариант на единния староруски литературен език“ [9], а други, като Н.И. Толстой, виждат в църковнославянския самостоятелен език, изпълнявал в православния източноевропейски регион примерно същите функции, както и латинският през Средните Векове в Западна Европа [10].
Критериите за отделяне на самостоятелен език за всяка от обозначените тук ситуации трябва да бъдат разделени. Ще ги разгледаме относно първата ситуация. Тук като първи критерии след Д. И. Еделман предлагаме „наличие или отсътствие на взаимно разбиране между носителите на различните форми реч, представляващи различни локални единици“ [11], обаче считаме за необходимо да укажем на известната ограниченост в действието на този критерий: ако отсъствието на взаимно разбиране действително свидетелства за различни езици, то наличието му в никакъв случай не свидетелства, че имаме само различни диалекти на един език. В действителност, носителите на повечето тюркски езици на битово ниво могат добре да се разбират без преводач, обаче никому и не хрумва да разглежда, например, шорски и татарски като диалекти на единен тюркски език. Освен това, даденият критерий е применим най-вече към безписмените езици. Що се отнася до езиците с устойчива писмено-литературна традиция, то за тях много по-значим е друг критерий: използване от носителите на различни идиоми на една или различни литературно-писмени форми. Така например, различните китайски диалекти нямат статус на самостоятелни езици независимо, че взаимното разбиране между техните носители е съвършено невъзможно. На това се противопоставя, от една страна, наличието на общокитайски литературно-писмен език (в миналото – вен-ян, сега – путонгхуа), а от друга – на липсата в местата на разпространение на едни или други диалекти на местни писмени норми. Тук като интересен пример може да се даде дунганския (хуейски) език: първоначално един от севернокитайските диалекти, дунганският е сформирал своя собствена литературно-писмена традиция, различна от общокитайската и е станал отделен език. Това се обуславя от факта, че дунганците, за разлика от останалите китайци, са мюсюлмани и в течение на векове са ползвали не китайско, а арабско писмо. Аналогични отношения се формират между чешки и словашки: взаимното разбиране между техните носители, като минимум на битово равнище, не среща особени трудности, но тъй като чехите и словаците се ориентират към различни писмено-литературни стандарти, чешкият и словашкият имат статус на самостоятелни езици.
Още един важен критерий за определяне на статуса на идиомите един спрямо друг се явява наличието или отсъствието на преводаческа традиция. Наличието на устойчива преводаческа традиция като правило свидетелства, че имаме два самостоятелни езика: от литературен език на диалект и обратно по правило не се превежда; не се превежда и от един диалект на друг. Създаването на преводи от един идиом на друг в случаите, когато взаимното разбиране не е особено затруднено, освен всичко останало се явява и демонстрация на собственото различие, на собствената отделност. Поради тази причина в стремеж да се повиши статуса на собствения роден идиом и да се постигне признанието му като самостоятелен език нерядко води до поява на преводи там, където от това няма никаква практическа нужда. Като интересен пример може да се даде езиковата ситуация в Югославия от 70-те и 80-те години на XX век. Така унитаристите, поддръжници на съхранението на сърбохърватския език и заличаването на езиковите различия между сърби и хървати, рязко се противопоставят на практиката да се превежда от сръбския вариант на езика на хърватския. Обратно, хърватските националисти активно превеждат произведения на сръбски писатели и поети без да обръщат внимание на факта, че преводът често се състои в замяна на една дума или дори на един звук в цяло изречение. Ето пример за такъв „превод“ на сръбския поет Й. Змай на хърватски:
Да ме метне ко за краља
Место хлеба све переца
Данас си нам срећан био |
Da me metne tko za kralja
Mjesto kruha – sve pereca
Danas si nam sretan bio [12] |
Четвърти критерий за отделяне на самостоятелен език е езиковото самосъзнание на носителите му. „Езиково самосъзнание е представата на говорещите за това, на какъв език говорят“ [13]. „Ако дадена група говорещи смята родната си реч за отделен език, различен от езиците на съседите, значи това, на което тази група говори, е отделен самостоятелен език“ [14].
Понякога езиковото самосъзнание намира отражение и в някои законодателни актове. Тук отново е показателен югославският опит. До 1990 г. в хърватската конституция държавният език е бил наречен хърватскосръбски, а след 1990 г. – хърватски. В Сърбия според конституцията, държавен език е бил сърбохърватски до 1992 г; през 1992 вместо наименованието сърбохърватски език, официално е провъзгласен сръбски език и кирилска азбука. [15].
Понякога изменението на статус на даден идиом е свързано с изменението на статуса на етническата група, която използва този идиом като средство за общуване. Така например, сойотите – малък тюркски народ, живеещ на територията на Бурятия, до 1993 г. са били считани за субетнос на тувинците, а езикът им – съответно за тувински диалект. През 1993 са признати за отделен народ, а диалектът им – за самостоятелен език [16].
Пети критерий за самостоятелност на езика е наличието на лингвоним – название на дадения идиом, употребявано от неговите носители и различно от всички наименования, използвани от същия езиков колектив по отношение на съседните езици. На автора на тези редове не е известен нито един случай, в който някой езиков колектив, осъзнаващ езика си като нещо самостоятелно и отделно, да го обозначава със същото име, с което обозначава и езика на съседен народ. Този критерий е тясно свързан с предишния, тъй като наличието на лингвоним е едно от външните проявления на езиковото самосъзнание. Наличието на отделен лингвоним е особено важно в случаите, когато идиомът вече е излязъл от употреба и не можем да попитаме говорещите го дали за тях това е отделен език или не *. Тези критерии са приложими към първата, синхронната ситуация. Сега да разгледаме да разгледаме ситуацията свързана с протиовпоставянето „език – диалект“ в диахронен аспект. Тази ситуация ни се струва най-проста: от момента, в който носителите на териториалните диалекти на някой език започнат да осъзнават говорите си като самостоятелни езици и да ги обозначават с нови етноними и да формират нов литературно-писмен стандарт, можем да твърдим, че праезикът е прекратил напълно своето съществуване и е отстъпил място на нови езици, явяващи се резултат от неговия разпад.
Най-ясен такъв случай е преобразуването на териториалните разновидности на народния латински в самостоятелни романски езици: нито един от новите романски езици не е запазил наименованието на праезика, нито един от тях не претендира да бъде разглеждан като по-непосредствено и по-пряко продължение на латинския език от другите романски езици. Малко по-различно стоят нещата със староруския и съвременните източнославянски езици. Най-големият от тях, руският, пази лингвонима на праезика. Това създава илюзията, че съвременният руски език е пряко продължение на езика на Киевска Рус, докато белоруски и украински са странични разклонения, което, разбира се, изобщо не отговаря да действителността: литературният стандарт както на съвременния руски език, така и на другите източнославянски езици не е резултат от историческото развитие на литературните писмени традиции на Древна Русия, а територията на разпространение на староруския език е разпределена по равно между териториите на съвременните Русия, Украйна и Беларус.
Третата ситуация, както беше казано по-горе, се представя с две съвсем различни подситуации. Да разгледаме първата от тях – свързана със съществуването в рамките на един етнически колектив на два различни литературни езика, опиращи се на две различни групи говори. Тук за определяне на статуса на идиома могат да се използват критерии като езиковото самосъзнание на носителите му, наличие или отсъствие на преводаческа практика от единия на другия идиом, а също и произхода на всеки идиом. Така в съответствие с тези критерии, норвежките нюноршк и букмол едва ли могат да се разглеждат като два варианта на един език: първият от тях е резултат от развитието на старонорвежките диалекти, а вторият е формиран на базата на датския, внесен в Норвегия през XIV в. след като страната попада под властта на Дания и станал разговорен език на по-голямата част от градското население. А двата литературни варианта на марийския – планински и езерен – очевидно не могат да се разглеждат като отделни езици: и единият, и другият са възникнали в резултат на кодификация на различни диалекти на марийския език.
При втората ситуация в рамките на един етнически колектив съществуват два литературни езика, несвързани по произход с някакви териториални различия на народната реч. Тази подситуация предполага наличие на някакъв вид двуезичие в обществото. В първия случай се срещаме с териториално разпределение на идиомите (нюноршк е разпространен в западните провинции на Норвегия, а букмол – в централните и източните), а във втория – с функционално разпределение. Така, руският език в Древна Русия функционира като основен разговорен език, като език на правото и деловодството, като език на частната кореспонденция (новгородските берестяни грамоти) и на някои литературни жанрове. Църковнославянският се използвал като богослужебен, философски, богословски език, език на житийната литература и на научните диспути. Такова разпределение на два близкородствени идиома поражда желание да бъдат разглеждани като функционални стилове на един език.
Първият критерий за определяне статуса на идиомите в дадената подситуация е езиковото съзнание на членовете на социума, който ползва тези две разновидности. Важно е да се знае дали носителите възприемат тези два идиома като различни езици или като форми на един език. Ако се възприемат като отделни езици, те трябва да се наименоват с отделни етноними. Точно такава е била ситуацията в Древна Русия: староруският език е бил наричан „руськыи“, а църковнославянския – с термина „словеньськыи“. Друг критерий в полза на това, че имаме два отделни езика, е наличието на преводи от единия идиом на другия. Трябва да се отбележи обаче, че липсата на преводи не е аргумент в полза на твърдението, че имаме два варианта на един език! Всъщност, при наличието на твърдо разграничени функции и сфери на употреба възможностите за превод между двата идиома се оказват доста ограничени: превод на юридически документ на църковнославянски език е бил, очевидно, в разрез с всички традиции на делопроизводството на Древна Рисуя, а преводът на богослужебен текст на руски би бил просто кощунство. Последното е свързано с представата за сакралността на църковнославянския език, намерила недвусмислен израз в твърдението на Йоан Вишенски: „Словенский язык… простым прилежным читанием… к Богу приводит“ [17].
Още един критерии е несъвпадение на територията на разпространение на двата идиома. Така, руският език през всички векове е функционирал само на територията на Руската държава, докато по същото време църковнославянският като език на църковната, научната и житийната литература функционира и на територията на Сърбия, България, Великото Литовско княжество и даже в романоезична Молдова! Но съвпадението на територията на разпространение отново не свидетелства, че имаме два варианта на един език: териториите на разпространение на амхарски и геез (богослужебния език на етиопската църква) съвпадат или почти съвпадат, но е съвсем ясно, че това са два различни езика. За това свидетелства произходът им: геез влиза в северната група на етиопосемитските езици, а амхраския – в южната. Същият критерий свидетелства за нетъждествеността на староруския и църковнославянския: първият е формиран на основата на източнославянските диалекти, а вторият има южнославянски, българо-македонски произход.
Определянето на статуса на идиоми като староруски и църковнославянски, амхарски и геез не представлява особен проблем. Значително по-трудно е да се разбере какво представляват един спрямо друг арменски и грабар. От една страна, те имат различни лингвоними, а от друга – общ произход, общо разпространение и са свързани с една и съща етнокултурна среда.
|