Момиченцето от Земята

Приближихме се до втората планета. Слънчевите лъчи се отразяваха от блестящи ѝ сивосини скали, асфалтови езера и редки голи дървета. Над планетата духаше вечен вятър.

— Е? – попитах говорана. – Това ли е планетата или не?

Говоранът наклони глава настрани и нищо на отговори.

— Татко, - каза Алиса и се приближи до илюминатора в кают-компанията, - не умееш да разговаряш с него. Той се бои от теб.

— А от теб не се ли бои?

— Никое животно не се бои от мен, - каза Алиса.

Държеше в ръце метално коте на колелца, а то все гледаше да я лизне по носа с хладния си маслен език. – Говоране, миличък, кажи ни на коя планета си оставил стопанина си?

Говоранът се заслуша в думите на Алиса и отговори с гласа на Втория капитан:

— Пази се от миражи. Не им се доверявай. Но гледай внимателно.

— Видя ли глупавата си птица, - казах аз. – Ние за планетата, а тя за някакви миражи.

— Ще видим, - отвърна Алиса.

Зад илюминатора заваля дъжд. Беше слаб, от вятъра капките се извиваха и удряха по обшивката на „Пегас“. Даже на вид планетата беше неприятна. Настъпване скучна дълга вечер.

— Добре, - каза Полосков. – Все едно, вече е късно да излизаме. Да вечеряме и да спим.

След вечерята Алиса прибра металните котета в клетката, взе книга и седна на дивана в кают-компанията. Аз за кой ли път тръгнах да гоня избягалата елмазена костенурка да не свърши някоя беля. Полосков и Зелени също се заеха всеки със своята си работа.

Така минаха два-три часа. Върнах се в кают-компанията. Алиса още четеше. В кают-комапнията беше уютно, топло и приятно, особено защото зад илюминатора вятърът продължаваше да вие, макар че дъждът беше престанал.

Приближих се до илюминатора и погледнах навън в полумрака. Равнината беше оскъдно осветена от две големи луни. И изведнъж застинах от изумление.

По долината към кораба ни бавно вървяха трима души. Бяха именно хора, без скафандри, в странни одежди. Бяха заети с разговор помежду си и сякаш изобщо не забелязваха кораба. Казах тихо:

— Алиса, виж!

Алиса остави книгата на дивана и дотича при мен.

Хората се приближиха. Можеше да се види, че са облечени в дълги ризи, на главите си имаха широкополи шапки, а върху ризите имаха къси плащове. Бяха четирима мъже. След тях бавно, с неохота, вървеше жена с пищна прическа и дълга до земята рокля. Мъжете оживено разговаряха; жената мълчеше.

— Алиса, това да не е халюцинация? – попитах аз без да вярвам на очите си.

— Не, - каза Алиса. – Да не ги изплашиш! Аз ги познавам.

— Селезньов! – прогърмя над ухото ми говорителят. – Селезньов, не спиш ли?

Познах гласа на Полосков.

— Къде си? – попитах аз.

— На мостика. Погледни през илюминатора. Разбираш ли нещо?

— Гледам, - отвърнах аз, - и нищо не разбирам. Откъде се взеха тук хора?

— А аз разбирам, - каза Алиса. – Познавам тези хора.

Обърнах се нея. Да не я тресеше?

— Не ги познаваш, татко? – учуди се Алиса. – Е, добре, може и да си забравил жената, но втория отдясно трябва да го познаваш!

— Да, ама не! – отвърнах аз. – Говори, не ме мъчи!

— Вторият отдясно е Портос, - каза Алиса. – Виждаш ли, наведе се към д’Артанян, слуша го. Изглежда все пак са решили да накажат лейди Уинтър.

— Ама каква лейди Уинтър? – завиках аз. – Ще откача! Откъде накъде Портос!

— Не знам, - каза Алиса. – Но това са те. Това са мускетарите на краля. Ако бяха кардиналски гвардейци, щяхме веднага да ги различим.

— Полосков, слушаш ли? – попитах аз.

— Слушам, - каза Полосков спокойно. – Мисля, че Алиса е напълно права. Гвардейците на кардинала веднага бихме ги различили от мускетарите на краля.

Междувременно, четиримата мускетари стигнаха до кораба. Притиснах нос о илюминатора, за да видя какво ще направят. Мускетарите спряха и един от тях, според мен Арамис, красавец с тънки мустачки, изящно махна с ръка към лейди Уинтър да върви напред.

— Много интересно, - каза Алиса, застанала на пръсти, за да вижда по-добре долу. – Ще я накажат ли, или не? Как мислиш, татко?

— Вече нищо не мисля, - отвърнах аз. – Полосков, дали да не спуснем трапа?

Мускетарите продължиха нататък, влязоха в стената на кораба и изчезнаха.

— Те минават през стени, - чух потресения глас на Полосков.

Трудно е да се учуди капитанът. Видял десет пъти повече, отколкото се случва в живота на обикновения човек. Не можеш го изплаши нито с малкото драконче, нито с иелски мехури, нито с космическите пирати. Но кралски мускетари, минаващи през стените на „Пегас“ още му се беше случвало да види.

— Може това да са пътешественици във времето, като на Шешинеру? – попитах аз.

Алиса мина от другата страна на кают-компанията и погледна през отсрещния илюминатор.

— Ето ги, - каза тя. – Така си и мислех. Минали са през кораба и дори не са забелязали.

Изтичах отсреща. Наистина, сякаш нищо не е било, мускетарите се отдалечаваха от кораба, шпагите им порблясваха в светлината на двете луни. Отминаха скалата и скриха в пролома...

— Да отидем на мостика, - казах на Алиса. – От там се вижда по-добре.

— Да вървим, - каза Алиса и взе от дивана книгата, която чèте цяла вечер. Наричаше се „Тримата мускетари“.

Започнах нещо да се досещам.

— Дай ми книгата, - казах на Алиса.

По пътя я отворих. Попаднах точно на рисунка на един от мускетарите – д’Артанян с плащ и шпага.

Когато излязохме на мостика, Полосков, застанал до близкия илюминатор, вдигна ръка и ни привика пир себе си.

Отвън, сред развнината, имаше тънка брезичка; листата ѝ трептяха на вятъра като живи. Около брезичката растеше трева, а в корените се виждаше шапчицата на голляма брезовка.

— Нещо ми е познато, - каза Полосков замислено. – Някъде съм виждал това.

— Знам къде, - каза Алиса. – Това е любимата картичка на Зелени. Виси над леглото му в каютата, той винаги я гледа и произнася на глас стихове: „Шуми-шуми зеленият шум...“

— Миражи, - каза Полосков.

— Да, - съгласих се аз. – Разбира се, това са миражи. Говоранът не грешеше, когато ни предупреди за миражи с гласа на Втория капитан. Но кой и защо ги прави? На кого да благодарим за това рядко развлечение?

Брезичката се разтвори в тъмнината. От далечния склон на планината към „Пегас“ се появи странна процесия. Имаше хора, фиксианци, същества от неизвестни ни планети и звезди, роботи, животни. Тълпата миражи обкръжи кораба сякаш без да го забелязва. Минаваха през него, разтваряха се, раздвояваха се, минаваха един през друг.

— Татко, - каза Алиса. – Да отидем да ги погледнем отблизо.

— И оттук се вижда, - възразих аз. – Не познаваме свойствата им. Може да се окажат не толкова безплътни, колкото изглеждат.

Дълго гледахме призрачната процесия, а когато равнината опустя, Алиса започна отново да ме врънка:

— Хайде, татко, хайде да излезем, още не е късно. Ето, виж, само един мираж е останал – д’Артанян.

Наистина, в опустялата долина излезе самотен мускетар на се зае замислено да се разхожда недалеч от кораба.

— Вървете, - каза тогава Полосков. – Само не се отдалечавайте от „Пегас“. Аз ще гледам да не ви се случи нещо.

Полосков, както винаги, предугади желанието. Разбира се, на мен много ми се искаше да погледна миражите отблизо. Но се боях нещо да не се случи с Алиса. Но да изляза без нея означаваше да се скараме задълго. Тя смяташе миражите за свои – нали тя първа позна тримата мускетари.

Спуснахме трапа. Равнината беше напълно празна. Д’Артанян беше изчезнал.

— Да почакаме, - каза Алиса. – Може да се върнат.

Тръгнах към мястото, където доскоро растеше брезичката. На земята имаше само кръгли камъчета – нямаше нито трева, нито листа.

— Виж, татко, кой идва, - каза Алиса. – Помисли си само!

Вдигнах глава и трепнах. Насреща си идвах аз самият, хванал Алиса за ръка. И двамата бяхме без скафандри, с пантофи и явно никак не се нуждаехме от въздух.

Алиса се затича срещу себе си.

— Стой! – викнах аз. – Ти накъде?

Но Алиса вече беше достигнала двойницата си и набегом мина през миража, спъна се в един камък и падна на колене. Миражът веднага изчезна. Докато бързах да помогна Алиса, изникна нов мираж. Той бързо се движеше към Алиса сякаш искаше да я хване. Този път изобразяваше доктор Върховцев. Шапката му беше спусната над очите, а острите му тесни рамене бяха вдигнати до ушите.

Застанах между миража и Алиса, закривайки я, защото съвсем не бях уверен, че Върховцев е само мираж.

Но докторът не забеляза Алиса. Мина съвсем наблизо, усмихвайки се, сякаш беше видял някого. Проследих го с поглед. Насреща му идваше дебелакът в черния кожен костюм. Птоегнаха си един на друг ръце и, приближили глави една към друга, нещо заспориха.

Алиса се изправи и ме хвана за ръка.

— На тази планета не пожеш опази никаква тайна, - каза тя. – Сега вече знаем, че дебелакът и Върховцев се познават и не случайно и двамата ни искаха говорана.

Миражите разговаряха беззвучно, а от другата страна към нас идваше още един мираж. Това бяха тримата капитани. Но не каменни, каквито ги бяхме видели на планетата на Тримата кмапитани, а съвсем истински, със сини униформи от космическия флот. Капитаните спряха и се хванаха за ръце, сякаш се прощаваха. И веднага се разтвориха, изчезнаха. Вместо тях в равнната изникна един капитан. Вторият. Висок, слаб, с гърбав нос. Стоеше намръщен, сякаш обмисляше нещо. На рамото му беше кацнал говоранът. Капитанът огледа долината и бързо пое към друг мираж на хоризонта. Това беше син космически кораб; на борда му със скъпоценни камъни беше инкрустирана тъмно-синя чайка.

И тези миражи се стопиха... Изчезнаха и Върховцев с дебелака.

Алиса каза:

— Никога не бях виждала такъв красив кораб.

В слушалките си чух гласа на Полосков:

— Слушай, професоре, виждал ли си някога такъв красив кораб? Това ще да е „Синята чайка“ на Втория капитан.

— Разбира се, - каза Алиса. – Може би се крие някъде тук? Трябва да го намерим.

На хоризонта, където беше „Синята чайка“, избухна ярка светлина и ние видяхме корабът да се издига над планетата.

— Отлетя ти миражът, - каза Зелени. – Така си и мислех.

— Да, по-скоро „Синята чайка“ е отлетяла оттук, - съгласи се с него Полосков.

Наведох се над мястото, където беше паднала Алиса. Беше ме учудило нещо: две кръгли камъчета изведнъж бавно се затъркаляха сякаш някой ги беше побутнал. Но наблизо нямаше никого. Даже вятърът беше стихнал. Протегнах ръка да взема камъка, но той забърза и се отдалечи. Изведнъж от него заизраства мираж. В началото беше мъгляв и прозрачен и накрая се превърна в лейди Уинтър. Тя събра пищната си пола и затича към планините.

— Няма да избягаш! – казах аз наглас. – Така си и мислех. Няма чудеса.

Скочих напред като да исках да хвана миледи. Щом паднах там, където беше тя, миражът изчезна. Под ръцете ми имаше кръгло камъче.

— Какво ти стана? – учуди се Алиса. – Защо преследваше миледи?

— Аз я хванах, - казах.

Зелени се засмя.

— Май не сувсем. Вашата миледи изчезна безследно.

— В ръцете ми е, - казах аз. – Сега ше се върна на кораба и всичко ще ви обясня.

В кают-компанията положих на масата кръглото камъче заедно с още пет, които бях събрал по пътя. Камъчетата лежаха мирно в редичка. Най-обикновени камъка, големи колкото картофи. И на вид приличаха на картофи.

— Разрешете да ви представя, - казах аз, - жителите на тази планета.

— Живи същества? – учуди се Зелени. – Никога не бих си и помислил!

— С много интересно умение. Могат да създава зрителни илюзии – копия на хора и предмети, и то не само на такива, които те са виждали, например тримата капитани или доктор Върховцев, но също така улавят образите, които живеят в нашето въображение. Ето, например, Алиса четеше „Тримата мускетари“, разглеждаше картинките в книгата и си представяше какви би трябвало да бъдат тези мускетари и ние ги видяхме. Нали, Алиса, са точно такива, каквито си ги представяше?

— Съвсем същите, - каза Алиса.

— Защо на тези камъчета са им нужни миражите и как ги правят засега е неизвестно.

— Може да им е скучно, – попита Алиса. – Лежат си на голата земя и скучаят. А всеки посетител, всеки гост за тях е забележително развлечение.

— Всичко може да е, - съгласих се аз. – Та така, тук ли ще търсим, или ще полетим към тратата планета?

— Струва ми се, че третата планета ще е по-интересна, - каза Полосков. – Видях нейни снимки – има растителност, въздух, вода...

Едно от камъчетата се превърна във Втория капитан и печално ни погледна. А говоранът каза с неговия глас:

— Ще търсиш на планета три. Ще търсиш на планета три.

— Виждате ли, - каза Алиса.

И веднага стартирахме към третата планета ва системата Медуза.