Момиченцето от Земята

Ярки лъчи осветиха каюткомпанията. Алиса погледна огледалните цветя във вазите и каза:

— Вижте, вече ме няма.

В огледалата, в които снощи се отразяваше Алиса, се виждаше познатата и поляна, но на нея нямаше никого. Докато ги гледахме, във всички огледала поляната помръкна и настъпи здрач. Гледахме тъмните цветя-огледала и аз казах:

— Това са странни цветя – цветя-фотоапарати.

В огледалата се разсветля. Даже забравихме закуската/ Не можехме да се откъснем от чудното зрелище. Без да бързат, минута след минута цветяха бяха фотографирали всичко, което се беше случило на поляната/ И сега ни го показваха.

— Интересно, колко ли живеят тези цветя? – мислеше наглас Полосков.

— Сигурно няколко дена, - отвърнах аз. – Като всички цветя.

Сега видяхме отражението на животното, прилично на заек. То изскочи от храстите и забърза към цветята. В огледалата още не беше се съмнало и ние не веднага разбрахме какво странно има в движенията му.

— Че той подскача на заден ход! – възкликна Алиса.

Наистина, животинчето приближаваше цветята на заден ход. Постоя малко пред едно цвете и по същи странен начин се върна в храстите.

— Развалено кино, - засмя се Алиса. – Мизерници! Сменете лентата!

— Не, - каза Полосков. – Това не е повредено кино. Защото тези цветя са не просто огледала, а фотографиращи огледала. Правят това само ако огледалота нараства слой след слой. Най-тънки слоеве. Милиони слоеве. Тъкмо един образ се запечата в огледалото и следващият слой го запечатва. И така нататък. А когато цветето е откъснато, те започват да падат – слой след слой. И ние виждаме това, което е видяло и огледалото. Само че наопаку. Сякаш превъртаме лента отзад напред. Ясно ли е?

— Напълно е възможно, - съгласих се аз. Много интересно цвете. Но трябва да се приготвяме. Нека Полосков се заеме с металоразузнавача. Аз ще отида със всъдехода до поляната и ще потърся около нея следи от катастрофирал кораб.

— Ще дойда с теб, татко, - каза Алиса. – Ще вземем и говорана.

— Даборе.

Тръгнах надолу на приготвя всъдехода, а Алиса остана в каюткомпанията. Беше ѝ да наблюдава опакото кино.

— Алиса! – викнах аз и пуснах двигателя. – Готова ли си?

— Сега! – викна Алиса в отговор. – Една минута! – И веднага ме повика: - Татко, ела по-бързо! По-бързо, де! Ще си тръгнат!

С три скока се изкачих по трапа и влетях в каюткомпанията. Алиса стоеше при огледалата.

— Гледай, - каза тя като чу, че слизам.

Във всички огледала се отразяваше една и съща картина: сред поляна стояха двама думи, дебелакът в кожения костюм и доктор Върховцев. Зад храстите се виждаше острият нос на бързоходен космически кораб.

Дебелакът и Върховцев нещо спореха. После на заден ход си тръгнаха.

— Те са някъде тук, - каза Алиса. – Не са се досетили, че цветята ще ги издадат.

— Изглежда си права, - отвърнах аз. – Но защо? Защо?

— Какво защо?

— Като че ли и те не знаят къде е капитанът. Иначе защо ще преследват говоранът?

— А може капитанът да е техен пленник и те се боят, ще се разбере за това? Те са хванали капитана, вкарали са го в затвора, а говоранът е избягал. И те се страхуват.

— За какво някой ще вкарва капитана в затвора? Фантазьорка си ти, Алиса!

— Нищо ли няма да направиш? Така ли ще остане всичко?

— Не, отвърнах аз. - Безделие е най-бездарното занимание.

Взех микрофона, натиснах копчето и казах:

— Полосков, Зелени, слушайте. Току-що в огледалата на цветята с Алиса видяхме дебелака и Върховцев. Това значи, че те са били тук най-много вчера. Дошли са с бързоходен кораб. Какво мислите за това? Приемам.

— Мисля, че Втория капитан е някъде на тази планета, - каза Полосков.

— А аз мисля, че е най-добре да се махнем оттук,- каза Зелени. Ние сме само трима, а корабът не е защитен срещу нападение. Трябва бързо до отидем на някоя населена планета и оттам да се свържем със Земята или Фикс. Оттам ще дойде специален кораб на Службата по Галактическа безопасност. Те по-лесно ще се справят с неочакваности.

Зелени, разбира се, говореше разумно. Но той винаги преувеличава трудностите и опасностите. Затова казах:

— Засега никой не ни напада. Макар че, разбира се, сме длъжни да вземем мерки за защита.

— Правилно, - съгласи се с мен Вторият капитан. – Не ми се иска да си тръгнем ей така изведнъж. Първо трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да помогнем на Втория капитан.

— Правилно! – каза Алиса.

— Чудно работа! – каза Зелени. – Може да си помислите, че съм се уплашил. А аз просто се опитвам да бъда разумен. На борда имаме дете и беззащитни животни. Може да се стане така, че да не помогнем на Капитана и сами да пострадаме. Но ако капитанът реши, че трябва да останем, ще се сражавам до последния куршум.

— Надявам се да не се стигне дотам, - казах аз. – Дойдохме тук, за да провеим дали не се е случила беда с един от Капитаните. Никого не се каним да нападаме и с никого не искаме да воюваме.

— Аз, между другото не съм чак толкова беззащитно дете, - каза Алиса. – Ще вървим ли на полянката?

— Почакай, - казах аз. – Да погледаме още в огледалата.

Но там повече нищо не се случи. Като не дочакахме, с Алиса се качихме на всъдехода и обиколихме с него околностите на поляната. Намерихме само следи от кацане на кораб зад хълмовете. Тревата беше изгорена от стоп-двигателите и тясна пътека водеше през храстите към поляната.

Върнахем се на обед и заварихме Зелени в каюткомпанията. Стоеше замислено над огледалните цветя и щипеше рижата си брада. В другата йу ръка имаше вибробръсначка.

— Какво, Зелени? – попитах аз.

— Мисля, - отвърна механикът.

В огледалата се отразяваше тих слънчев ден.

— Мисля, - продължи Зелени. – Колко ли живеят тези цветя?

— Сигурно няколко дена, - казах аз.

— Ами съвсем не са няколко дена, а много години? Ако за една година запомнят всичко, което става около тях? Виж колко дебели са огледалата – по шест сантиметра всяко. И са много плътни. За два деня, откак са при нас, не са станали по-тънки. Алиса, може ли да оперирам едно цвете?

— Давай, - каза Алиса, която веднага съобрази за какво става дума.

Зелени пренесе едно от цветята на маста в лабораторията, закрепи го с щипки и захвана деликатна операция.

— Ще снема направо един сантиметър, - каза той.

— Чакай, - спрях го аз. – Започни с по-тънък слой: може и нищо да не се получи.

Зелени ме послуша и включи вибробръсначката. Индикаторъ, побелял от любопитство, излезе от ъгъла и дойде по-близо, тихо пристъпвайки от крак на крак. Храстчетата се разшумяха в клетката си – мислеха, че ще раздават компот. Паякът-тъкач-троглодит престана на плете шала.

Тънък, прозрачен като целофан слой се отдели от огледалото. Зелено внимателно го сне и го положи на масата.

Няколко секунди огледалото остана тъмно, но в момента, в който реших, че нищо няма да стане, огледалот изсветля. Този път отразяваше мръчкав ветровит ден.

— Всичко е така! – каза Алиса. – Да вървим по-дълбоко в миналото!

— Как ще изчисляваме дните? – помислих наглас. – Нали не знаем каква е дебелината на еднодневен слой.

Но Зелени не ме слушаше. Подпъхна ножа в края на огледалото и повдигна наведнъж половин сантиметър. Слоят се откъсна. Индикаторът, менящ цветовете си от нетърпение, пъхна дългия си нос под ръката на Зелени.

— Ама, - разсърди се той, - как да работя, като ми се пречи!

— Той без да иска, - застъпи се Алиса. – Интересно му е.

— На всички ни е интересно, - каза Зелени. – Но нищо не гарантирам.

— Продължете, - помолих аз.

Зелени внимателно сне слоя.

— Като илюминаторно стъкло, само че се огъва, - каза той. Всички се наведохме над станалото малко по-тънко тъмно огледали.

След малко то се проясни. Същата поляна. Тревата беше посивяла, храстите бяха окапали, а останалите листа – пожълтели. Нямаше нито пеперуди, нито пчели – тъжно и мрачно. От сивото небе се сипе рядък сняг, но не остава на земята, а бавно се топи в тревата.

— Есен, - каза Алиса.

— Есен, - съгласи се Зелени. Поднесе лупа към огледалото и каза: - С просто око не се вижда, но е много интересно да се наблюдава, как снежинките се появяват по храстите и излитат към небето.

Всики поред погледахме обратните снежинки. Дори индикаторът погледна и се заля с бледозелен цвят от удивление.

— Колко време е минало от есента? – попита ме Зелени.

— Сега е лято, - отвърнах аз. – Годината тук е малко повече от четиринайсет земни месеца. Значи, около наша година.

— Така, - каза Зелени и извади от шкафа микрометър. – Сега, - каза той, - можем точно да кажем на колко години е огледалото и...

— ... и колко требва да снемем от него, за да видим каква е била поляната преди четири години, - завърши Алиса.

— Първо, - каза Зелени, - ще срежа малко по-малко от четири години.

— Не е ли много? – попитах аз. – Ако срежем повече, ще подминем момента, когато тук е бил Вторият капитан.

— Няма страшно, - каза Зелени и отмери дебелината на слоя. – Имаме още цял букет.

Докато той говореше, с крайчеца на окото си видях, че елмазената костенурка бързо пълзи към изхода на лабораторията. Проклетата гадинка пак се беше измъкнала от сейфа. Исках да я догоня, но размислих – щях да пропусна момента, в който Зелени щеше да снеме от огледалото четиригодишен слой.

— Как е при вас? – попита по радиото Полосков, който все още се бореше с металоразузнавача.

— Всичко е наред, - казах аз.

— Тогава ще тръгна с разузнавача. Не искам да го пускам сам. Нещо не работи надеждно.

— Като търсиш „Синята чайка“, - предупредих аз, - не забравяй, че на планетата може да има още един кораб.

— Няма.

— Остави линията за връзка вкючена. Ако има нещо, веднага ще се свържеш с нас.

— Помня.

— Може да имаме изнанада, когато се върнеш.

— Отлично! Само че аз обичам хубавите изненади. Лошите не ги понасям.

Полосков отлетя. Чуваше се как разузнавачът зажужа и се издигна във въздуха.

— Готово, професоре, - каза Зелени. – Да рискувам ли?

За трети път Зелени сне слой от огледалото. Този път беше толкова дебел, че той едва го удържа в ръка. Листчетата на цветето се откъснаха и масата остана само кръглата вдлъбната като чиния среда.

Тя дълго не искаше да изсветлява. Много отдавна не беше попадала светлина на нея.

Когато накрая се появи образ, разбрахме, че поляната изглежда съвсем не така, както я бяхме видели сега. Кръгът в средата, обрасъл сега с трева, беше гол и сив като бетонен капак на гигантски люк. Виждаше се дори кръглият процеп, който отделяше покрива от околната земя.

— Виждаш ли? – тържестваше Алиса. – Това е поляната!

— Сега внимателно! – казах аз. – Най-важноте е да отрежеш повече.

— Ясно, - каза Зелени, - не съм дете.

Не успя да отреже. Петнист, светъл, почти прозрачен от нетърпение и изгарящо любопитство, индикаторъ в най-отговорния момент без да иска побутна лакътя на Зелени. Вибробръсначката се плъзна по плоскостта и се вряза дълбоко навътре. Огледалото се разцепи и падна от масата на пода.

От срам индикаторът се смали двойно и почерна. Искаше да ги убият. Мяташе се по лабораторията, галеше с крачета разярения Зелени, накрая се хвърли на пода и стана съвсем черен.

— Не се разстройвай, - уговаряше Алиса нещастния индикатор. – С всекиго може да се случи. Знаем, че с нищо не си виновен.

Тя се ибърна към Зелени, който още кълнеше индикатора с всички думи, за които се сещаше, и каза:

— Зелени, не трябва, моля те. Индикаторите са толкова чувствителни, че може да умре от мъка.

— Наистина, - додадох и аз, - имаме още цял букет. Ти сам каза.

— Добре, - съгласи се Зелени. Той е отзивчив човек и съвсем не лош. – Жалко, загубихме толкова време. Може би бяхме на минута от разгадаването на тайната на Втория капитан.

Като чу това, индикаторът се сви още повече.

Начело със Зелени се върнахме в каюткомпанията. Индикаторът ситеше подире ни, все още почти черен, а злорадите храстчета протягаха клони, за да го спънат и той да падне.

Дори не успяхме да влезем в каюткомпанията. Зелени спря на вратата и каза само:

— Ах!

Надникнах през рамото му. И двете вази бяха свалени на пода, а цветята разкъснани, намачкани, унищожени от някаква злобна сила. Нямаше нито една цяло огледало. Цветчетата им бяха разхвърляни из цялата стая.

На всичкото отгоре беше изчезнал и говоранът.