|
Използвана транскрипция:
ā, ē, ī, ō, ū – дълги гласни [a], [e], [i], [o], [u]
ə – индоевропейски звук шва (неопределена гласна)
k’, g’, s’ – палатални съгласни
k`, p`, t`, q` – глотализирани съгласни
ḹ, ṃ̄, ṇ̄, ṝ – дълги сонанти
В едно резюме на индоевропейската фонетика не можем само да не отбележим основните принципи, които следваме. Постулираме че:
1. Индоевропейските фонеми могат да бъдат реконструирани с помощта на сравнителния метод.
2. Терминът Праиндоевропейска фонетика се отнася до последния период от развитие на индоевропейските праезици, точно преди разпадането им до диалекти (4-то – 3-то хилядолетие пр.н.е.)
3. Има множество различни концепции за реконструиране на праиндоевропейската фонетичната система, така че ние не приемаме нашия анализ за единствено верният, и сме готови за дискусии и корекции.
Наистина, индоевропейските изследвания през последните два века са дали началото на поне три направления в разбирането на индоевропейската фонетика. Първото, постулирано през XIX век от първите индоевропеисти, днес се нарича традиционно (или младограматическо, бел. А.Г). Традиционната реконструкция (поддържана от Бругман, Мейе, Бенвенист, Семерени) предлага десет индоевропейски гласни (пет дълги и пет къси), две полугласни, три реда индоевропейски преградни съгласни (звучни, звучни аспирирани, беззвучни) заедно с палато- и лабиовеларни съгласни. Според традиционалистите е имало само една проходна съгласна: *s. Антоан Мейе отбелязва пет особености на индоевропейската фонетична система:
1. Богата система от преградни съгласни;
2. Липса на проходни съгласни;
3. Често *s и липса на звучния му вариант *z (*z е могло да се явява само като алофон на *s в определени позиции);
4. Беден вокализъм (само *e, *o и рядкото *a могат да бъдат приети за чисти гласни, докато *i, *u са частично сонанти);
5. Сложна система от сонанти.
Гласни:
| i, ī | | | | u, ū |
| | e, ē | | o, ō | |
| | | a, ā | | |
| | | ə | | |
Двугласни
ai, ei, oi, au, eu, ou
Сричкотворни сонанти
ḷ,ḹ, ṃ, ṃ̄, ṇ, ṇ̄, ṛ, ṝ
Съгласни
| | | лабиали | лабиовелари | дентали | палатовелари | велари |
| сонанти | назални | m | | n | | |
| ликвидни | | | r, l | | |
| полугласни | w | | | y | |
| преградни | звучни | b | gʷ | d | g’ | g |
| звучни аспирирани | bh | gʷh | dh | g’h | gh |
| беззвучни | p | kʷ | t | k’ | k |
| проходни | | | | s | | |
Фердинанд дьо Сосюр през 70-те години на XIX век пръв дава идеята за индоевропейски сонантен коефициент, който е можел да произвежда дълги гласни. Скоро се появява ларингалната теория, поддържана от Линдеман, Курилович и други. Ларингалната теория провъзгласява ново разбиране за индоевропейската фонетика: трябвало да се добавят ларингални съгласни. Броят им (обикновено отбелязвани с *H) варира от един до три и е бил винаги дискусионен. Откриването и дешифрирането на хетитския език дава блестящо доказателство за съществуването на ларингалите в индоевропейски: те са били запазени в хетитски и лувийски. Детайлизиран анализ днес показва, че е имало три ланрингала: *H1, *H2, *H3, които са удължавали гласните *a, *e, *o в праиндоевропейски. Освен хетитски, никой друг от известните индоевропейски диалекти не е запазил следи от ларингалите, въпреки че е имало опити такива да се открият в индийски, гръцки и славянски.
Докато ларингалната теория решава въпроса с индоевропейските гласни, системата на съгласните, предложена от традиционалистите, все още повдига много въпроси:
1. Не съществува език с такава система от три реда преградни, така че индоевропейската изглежда типологично странна;
2. Има твърде малко сигурни паралели, доказващи съществуването на ИЕ *b и още по-малко за начално *b спрямо срединно. В речника на Покорни от 1959 тази фонема е спомената по-малко от 30 пъти (*g, *d всяко по повече от 80), а повечето паралели са подвъпросни. Това е още по-странно, ако вземем предвид факта, че има само един език в света, при който в реда на простите звучни преградни съгласни да липсва [b] (езикът Лифу в Микронезия);
3. Само шест езика в света имат звучни аспирирани съгласни [bh], [dh], [gh]: пет в Индия (всичките са съвременни наследници на санскрит) и Игбо в Африка;
3. ИЕ суфикси никога не започват със звучна преградна съгласна.
Първият, който посмява да преразгледа традиционната система на преградните съгласни е Педерсен през 1951, но теорията му не е напълно приемлива. През 1972 Гамкрелидзе в СССР и през 1973 Хопър в САЩ независимо един от друг представят глоталната теория, която преобръща из основи традиционното разбиране за индоевропейските преградни. Теорията е публикувана в детайли през 1984 от Гамкрелидзе & Иванов. Тя предполага, че е имало три реда преградни: глотализирани, звучни (с аспирирани позиционни алофони) и беззвучни (отново с аспирирани позиционни алофони). Системата е типологично забележителна: 8% от езиците в света и 33% от езиците с три реда преградни имат същата структура; при 25% от езиците с глотализирани преградни липсва билабиалното [p`], с което проблемът с рядкото ИЕ *b се обяснява веднага: според глоталната теория, то е било всъщност глотализирано *p`.
Преградни съгласни
| | | лабиали | лабиовелари | дентали | палатовелари | велари |
| преградни | глотализирани | (p`) | kʷ` | t` | k’` | k` |
| звучни | b/bh | gʷ/gʷh | d/dh | g’/g’h | g/gh |
| беззвучни | p/ph | kʷ/kʷh | t/th | k’/k’h | k/kh |
В допълнение, Гамкрелидзе & Иванов предлагат ред от три индоевропейски спиранта: *s, *s' (палатален) и *sʷ (лабиализиран): палаталният спирант се реконструира въз основа на известното подвижно s в началото на думата: лат. specio – санскрит paśya-, грц. stigō – санскрит tejate. Лабиоспирантът отговаря на sw или s в различните индоевропейски езици: лат. sermo – готски swaran, литовски sesuo – санскрит svasar.
Друга новост, предложена от глоталиците е ред поствелари, отбелязани с *q, *q`, но съществуването им не е убедително доказано. Като цяло, глоталната теория изглежда прогресивна и отговаря на общите закони на фонологията по-добре от традиционната. Но ще е нужно много време преди лингвистичната общност да се изчисти от наслояванията и да преразгледа цялата система на индоевропейския консонантизъм и фонетични процеси в различните индоевропейски езици.
Днес е възможно да се реконструира праиндоевропейската фонетика, но във всички съществуващи езици от семейството тя е силно изменена във времето. Дори най-архаични диалекти, говорени днес в Европа и Азия, са отишли далеч от първоначалното състояние. Цели редове съгласни са изчезнали (като палато- и лабиовеларите), дългите и кратките гласни практически във всички езици са съвпаднали. Силабичните сонанти и полугласните са станали обикновени гласни; единствената, която пази древното произношение е w в германските езици (срв. англ. wine – vine, бел. А.Г). Най-стабилните фонеми са очевидно сонантите: *n, *m, *r, *l са запазени в почти всички диалектни групи – освен може би в индоирианската група, където старите [r] и [l] са съвпаднали в обща съгласна [r]. Поради предсказуемостта на сонантите няма да анализираме техното поведение в това изследване. Накрая, фонетичната система на праиндоевропейските езици изглежда по-усложнена от съвременните им наследници: тенденцията към опростяване, съгласно която се реконструира изцяло системата на индоевропейските езици, е повлияла и на фонетиката му.
|