Кир Буличов

През 1966 г. Кир Буличов защитава дисертация и започва работа като изтоковед по специалност История на Бирма. В научния свят е известен с трудове по история на Югоизточна Азия; докторската дисертация на Кир Буличов е посветена на будизма.

Едновременно с това се развиват и литературните му интереси. През 1968 г. е публикувана научно-фантастичната повест „Островът на рижия лейтенант“, след който бързо следват „Последната война“ (1970*), „Великият дух и бегълците“ (1971) и много други произведения. Днес Кир Буличов е един от най-продуктивните автори на детска и юношеска фантастика, но немалко негови произведения са насочени и към възрастните читатели. Въпреки това по собствени думи на Кир Буличов, критиците са му отредили „екологичната ниша“ на оптимистичен детски фантаст, който пише книжки за момиченце от бъдещето с характерен задушевен поглед към утрешния ден.

Наистина, сред първите произведения на писателя са приказно-фантастичните истории за момиченцето Алиса, жителка на XXI век. По негови думи – „Целта ми е да намеря път към детска литература, която би била адекватна на поколенията деца, израстнали с телевизора, а по-късно и с компютъра“. С тези истории започва приказно-фантастичният цикъл произведения под общото наименование „Момиченцето от Земята“, получил широка известност и популярност през 80-те – 90-те години. Редица произведения от цикъла са пресъздадени и със средставата на киното и анимацията.

„Момиченцето от Земята“ е оригинална сплав от приказки, фантастика, заимствания от устното народно творчество и известни произведения на детската литература, където всичко намира своето място: и ходещите храстчета, и живите роботи, и шапката-невидимка, и тримата мускетари. Насочено към децата, произведението сякаш потапя читателя в самобитен културно-литературен коктейл от разни времена и народи, който детето на днешното време трябва да усвои съобразно своя особен мироглед.

Героинята на цикъла – Алиса – я отличава универсалното съчетание на ярко съвременен характер с общи за всички времена черти на детето: не случайно тя така напомня своята съименница от приказките на Луис Карол „Алиса в страната на чудесата“ и „Алиса в огледалния свят“. Наистина, самият Кир Буличов твърди, че името е заето от дъщеря му, но и героинята на Луис Карол има реален прототип – десетгодишната Алиса Лидълп – още повече, че името в читателското съзнание отдавна е станало нарицателно. Затова, изглежда, паралелът между двете Алиси не е случаен; по-скоро, Кир Буличовата Алиса е съвременна наследница на Луис Кароловата Алиса, безстрашна изследователка на загадките на окръжаващия я свят, видим и невидим с невъоржено око.

Въобще, с приказката, литературна и фолклорна, произведенията на Кир Буличов имат много общо. Тук има маса явни и замаскирани приказни персонажи: добрият великан Гръмозека, тримата капитани, напомнящи тримата побратими-юнаци, доктор Върховцев – истински приказен вълшебник, птицата Говоран. На загадъчната Празна плаента се извършват приказни превъплъщения на животните. Не по-трудно се познава и торбичката с червеите, които никога не свършват (Братя Грин – гърнето с каша), невидимите рибки и шапката-невидимка. Дори и самата Алиса по отношение на случващото се и възрастните около нея е своеобразена парафраза на Иванушка Глупака. Тя изглежда наивна, простодушна, не толкова умна, колкото околните, но се оказва най-находчивата и осигурява победата над врага.

Приказната природа на произведенията за Алиса е очевидна и в символиката на цифрите – трите планети в системата Медуза, трима капитани, три попови лъжички – и обилието на чудесата, и в своеобразната езикова организация на текста. Обаче приказното у Кир Буличов е органически обединено с фантастичното, взаимнопроникнато от него: „От всъдехода излязоха трима добри юнаци в червени кафтани облечени върху скафандрите. Следваха ги още трима космонавти в разкошни сарафани, също облечени върху скафандрите. Момите и момците носеха хляб и сол на блюда. А когато ние излязохме на мокрите металически писти на космодрума, те сложиха на шлемовете на скафандрите ни венци от местните пищни цветя.“ Подобно съчетание на ритуално-приказна символика с реалии на научната фантастика е много характерна за автора. Съчетанието на тези две стихии нерядко ражда смях – ирония, сатира, гротеска, пародия. Всичко това има място в разказите за Алиса. При това пародийното начало в тези произведения е насочено към читател, който има достатъчно задълбочени познания в литературата. Децата и учениците от началното класове, които не могат да „разшифроват“ сложния асоциативен ред на автора, възприемат произведението директно – като своеобразна приказка на „новото време“.

Но не само приказката и фантастиката присъстват в основните жанрови черти у Кир Буличов. Книгата е пълна с образи и реминисценции от други литературни жанрове: приключенски, исторически, романтичен и др. Четеш – и постоянно се улавяш, че това вече някъде си го срещал. Почти всеки герой и мотив предизвиква асоциация от определен вид, но подобен синкретизъм не е механичен, той е подчинен на желанието на автора да създаде оригинално произведение, събрало в себе си най-добрите постижения на световната детска култура, оставайки при това не по-малко съвременно и леко за читателското възприятие.

Органична за Кир Буличов (и рядко срещаща се в детската литература) черта се явява своеобразното „присмехулничество“** – пародия по законите на преобръщането, където се съчетава несъчетаемото и се разделя неразделимото. Именно по този начин писателят усвоява фолклорното и литературното наследство. Като цяло, смехът цари в произведенията на Кир Буличов навсякъде, във всяко описание: „Утрото беше хладно, зиморничаво и свежо. Метеоролозите бяха обещали за следобед дъжд, но както винаги малко сбъркаха, и техният дъжд се изля още през нощта.“, а също и във всеки диалог: „Не излизай сама на разузнаване, тук има много опасни зверове. — Но нали аз съм цар на природата! — Зверовете това не го знаят. Те са необразовани!“

Сюжетът на Алисините приключения винаги е построен по принципа на разгадаване на серия загадки, зад които стои някоя голяма тайна. При това загадките не се поддават на опитите за научно разрешение, които предприемат възрастните герои, затова пък отлично се решават от гледна точка на детския „наивен“ здрав смисъл, с който Алиса е щедро надарена: – „Цялата работа е в това, че вие всички сте възрастни, умни хора. И мислите, както сам казваш, логически. А аз съм не особено умна, и мисля както ми дойде. Разсъждавах така: щом това са попови лъжички, от тях трябва да произлязат жаби. А жабата е винаги по-малка от поповата лъжичка. Вие ходехте из кораба с пистолети и търсехте големи чудовища. И даже предварително се страхувахте от тях. А аз седях затворена в каютата и мислех, че може би не винаги трябва да се гледа нагоре и да се търси нещо грамадно. Може би, да надникнем по ъглите и потърсим мънички жабчета“.

Всички загадки и тайни в произведенията на Кир Буличов (не само в цикъла за Алиса) са подчинени на дадения алгоритъм – рационалното научно мислене е безсилно през загадката, която леко отгатва непревзето мислещото дете (или близък нему по дух възрастен, както в цикъла фантастични повести за юноши за космическия доктор Павлиш – самият Павлиш). В тази любов на автора към парадоксалния детски мироглед е ключът към разбирането на образността и стилистиката и на другите негови произведения.

За Кир Буличов е характерно създаването на цикли произведения, обединени от героите, сюжетната основа, общата идея и стилистика. Към споменатия цикъл за Алиса органично се приближава цикълът романи за доктор Павлиш, прототип на който е корабният лекар на кораба „Сегежа“ Слава Павлиш (на „Сегежа“ писателят пътешества като кореспондент на списанието „Вокруг света“ през 1967 г.; романтичната дружба на „Сегежа“, характерите на моряците, отношенията на борда, необикновеният и безчовечен простор на Арктика Кир Буличов е пренесъл в първия роман от цикъла – „Последната война“^*. В следващите произведения от цикъла – „Снежанка“, „Великият дух и бегълците“, „Закон за дракона“ представените характери се развиват и получават естетическа самостоятелност и своеобразие).

По дух към тях се приближава „Подземието на вещиците“. Произведенията от този цикъл са обединени от централна идея – човечността трябва да е мярка за всичко на Земята и в Космоса; сънят на душата (не на разума!) поражда чудовища. Това е най-традиционната част от творчеството на писателя, на която той дава дан в ранен етап от своето творчество. По-късно в произведенията му възтържествува духът на Алиса, въпреки че традиционната фантастика на Кир Буличов е любима на много читатели.

Още една „постоянна тема“ на Кир Буличов е градчето Велики Гусляр. То има свой географски прототип – Велики Устюг. По време на своя престой в града писателят станал свидетел как част от моста на главната улица се продънил в някакво древно подземие. И Буличов видял в него градчето Велики Гусляр и неговите обитатели, чиито имена заел от „Адресна книга на град Вологда“ за 1913 г., подарена на писателя от директора на местния музей. Оттогава е успял да измисли 68 разказа и повести за Велики Гусляр и неговите жители. Всички те са забавни приключения на обикновени и дори всекидневни персонажи, попаднали в екзотични ситуации и обстоятелства. Историите на гуслярци са откровено смешни, проникнати от хаплива насмешка и множество реминисценции.

Особена граница на творчеството на Кир Буличов са неговите произведения-експерименти, често явяващи се „перифрази“ на известни повести и романи. Така романът „Поселище“ – космическа робинзониада на потомци на претърпели крушение космоплаватели – наподобява цикъла „Световете на Роканон“ на Урсула ле Гуин. В разказа „Спасете Галя“ се забелязва съзвучие с „Пикник на пътя“ на братя Стругацки. Заедно с това в тези произведения оригиналите са съществено преосмислени, придадена им е своеобразен колорит, който определя неочакваната развръзка.

Неочакваността е принцип, който Кир Буличов често използва в своите новели, които нямат литературни паралели, а са основани на оригинална идея. Така в разказа „Може ли да поговоря с Нина“ по телефона се осъществява контакт между наш съвременник и момиче, живеещо през 1941 г. В новелата „Избор“ героят се оказва инопланетянин, попаднал като дете на Земята. Неговите съпланетяни го намират, но той отказва да се върне; животът на човек му е по-скъп. Хитлер и Сталин в разказа „Среща при Ровно“ се оказват и двамата инопланетяни. Тяхната война е част от жесток експеримент. Много от тези произведения-парадокси носят характер на провокации или алтернатива (повечето от тях са влезли в сборника „Апология“).

Като цяло за автора е характерна вече забелязаната склонност към „шутовщина“, „немирничество***“, целенасочено „фокусничество“, преосмисляне и пародия на общоизвестното и традиционното (може да се говори за авторска тенденция, близка към творческия опит на групата „Обериу“ от 30-те и 40-те години). Създава се впечатление, че Кир Буличов не толкова създава фантастика, колкото „играе“ в нея, използвайки различни координатни системи. Не е изключено в тази „постановка на с нищо неограничена игра“ да е отговорът на многостранността на Кир Буличовото творчество.

От 1989 г. Кир Буличов започва да пише големия роман „Река Хронос“, първите части на който са публикувани през 1993-94 г.

И до днес писателят е научен сътрудник в Института по изтоковедство към Руската академия на науките, доктор на историческите науки.

Всички приказки и фантастика Игор Можейко написва под псевдонима Кир Буличов, тъй като под истинското си име издава само научно-популярни произведения и се изявява като научен сътрудник. През 1982 г. псевдонимът е разкрит във връзка с това, че писателят получава Държавна премия за сценарии на фимлите „Тайната на третата планета“ и „През тръни към звездите“.