Ябълка

Препълненият, както винаги, автобус, препирните, ругатните и обидите, разменени между две жени и ръката на някакъв грозен тип върху задника ѝ не можаха да ѝ развалят настроението: чакаха я шест часа сладък сън в спалния вагон (вярно, с още една или дори две непознати жени, но за толкоз пари – толкоз; пък и можеше да не са бабички или дори... а не, такива неща не ставаха по влаковете) и после морето!

Пето купе, второ легло. Чудесно. Имаше вероятност да има само една спътница.

С гръб към купето стоеше някакво момче на видима възраст двайсет и две и разговаряше, най-вероятно, с майка си отвън. Беше с дълга матовочерна коса сплетена на венец и светлосини джинси. „Готино дупе!“ – помисли тя и влезе в купето.

Най-долното легло беше заето. Най-горното беше свободно и тя силно се надяваше да си остане свободно.

Влакът тръгна.

Момчето се обърна и влезе в купето. Двамата се изгледаха стреснато.

— Вие в това купе ли сте? – попита той.

— А-ха – потвърди тя.

— И аз. Да няма някаква грешка?

Свериха билетите. В този момент дойде кондукторът. Погледна в някакъв списък и каза:

— Пето купе. Лидия ѝотова и Харка Мато.

Двамата потвърдиха и кондукторът излезе.

Лидия погледна момчето.

— Интересно име.

— Означава Хари Мечката. Баща ми е сиус. Изглежда някой неграмотник е решил, че съм жена.

Хубавият метис действително можеше да мине за жена: дълга коса, меко матово лице, едва видим стоманен отблясък на обръсната брада, малки, аристократски ръце. Но не. Човек трябваше да е действително тъп и ограничен, за да не познае мъжа в него. И то мъжа индианец – с магията на безкрайната прерия и хилядите бизони. Ех, това отдавна бе изчезнало заедно с илюзията за истинска свобода. Бащата на Хари бе от малкото сиуси, оженил се за бяла жена и дошъл заедно с нея в Европа. Но в очите на сина му гореше пламъчето на старите сиуси – безстрашните воини, водили безнадеждна битка в продължение на десетилетия за своята свобода.

Лидия усети лека тръпка в гърдите си.

— На море ли отиваш? – попита тя.

— И да, и не. Отивам да изпълня древния обред на дедите си, да получа име и да стана мъж.

— Не си ли мъж, Харко?

— Не, не съм мъж. Още съм момче. Момчето става мъж едва когато преживее нещо разтърсващо. За един мой приятел това бе силната му любов към едно момиче. За друг – смъртта на родителите му в автомобилна катастрофа, за трети – казармата. Такива събития каляват духа и карат момчето да се чувства мъж. Познавам доста момчета, които са спали с по десетина момичета, че и повече, но си остават момчета и дори по-лошо: хлапаци. Досега не съм преживял нищо особено. И тъй като съм вече на двайсет и две, изпитанието, което ще ме превърне в мъж и ще ми даде име, е древният обред на моите деди. Затова отивам там.

Лидия бе впечатлена. Бе чела, разбира се, навремето хубави индиански истории, но ги смяташе за красива измислица. Беше чувала и за този обичай. „Какво ли е да се любиш с индианец?“ – запита се тя. Не, какви мисли, Боже мой. Отхвърли идеята.

Но усещаше предателска тръпка да се разлива надолу по тялото ѝ.

Затвори врата и заключи. След това се обърна и се качи по стълбата, за да свали сака си от леглото.

— Лиде, – каза Харка. – Имаш много красиво дупе. Прилича на зряла ябълка.

Тя се обърна рязко. Не ѝ бяха казвали подобно нещо. Беше учудена, поласкана, възбудена. Изведнъж, без да си дава сметка, бръкна в сака си и извади една ябълка.

— Като тази ли?

Харка взе ябълката от ръката ѝ. Беше голяма, зелена, твърда и сочна. Дръжката ѝ стърчеше нагоре като пилон за знаме...

Лидия захапа пръста си, за да подтисне една въздишка.

Зърната на гърдите ѝ предателски бъбнеха под ризката.

Момчето уми ябълката на чешмата. Водата заблестя по кожицата ѝ и леко закапа на пода.

— Като тази.

Лидия усети топлина в слабините си. Разля се като буен поток и лисна отвътре ѝ.

Харка захапа ябълката. Тя силно изпращя под силните му бели зъби.

Подаде я на Лидия. Тя захапа със стръв.

Харка облиза дръжката. Краката ѝ се подгънаха.

Вместо подадената ябълка, тя захапа палеца му.

Сокът пръсна и потече по брадичката ѝ, по врата ѝ и влезе под ризката ѝ. Без да се замисля, тя я разкопча. Харка нежно облиза малката струйка, проточила се между гърдите ѝ, по бялата ѝ гушка, по устните. Лидия вече не мислеше.

От ябълката бяха останали само дръжката и семките. Той ги постави на масата и то така, че дръжката се оказа между семките.

По нататък липсват думи, за да се изрази онова, което преживяха двете човешки създания в тясното купе. Той бе нежен като благородник, силен като Зевс, див като индианец. Тя бе страстна като богиня, гореща като пламък, бурна като бясно море. Огънят, който тази малка ябълка и мистичният образ на стар сиус запалиха у нея, се разгоря по цялото ѝ тяло и тя не се и опита да му устои. Прие го в себе си и му позволи да я изгори.

На сутринта не го видя. Бе слязъл от влака и бе отишъл да изпълни древния обред на дедите си.

Не го видя никога повече. Преживяното остана като мистичен образ в спомените ѝ. Никога не можа да възстанови лицето или тялото му в мислите си, но преживяното често я спохождаше в съня ѝ.

И все пак, той не бе загубен завинаги. На първи април следващата година, докато навън в нощта виеше неочаквана снежна буря, тя роди син. Нарече го Мато Сиу – Сиуска Мечка. И когато Мато Сиу стана на двайсет и две години, изпрати го на Черните хълмове да получи име от Добрия дух.