Кирилл Бабаев
Структурна изменчивост
на индоевропейската морфология
Крива на развитието на индоевропейския езикТипологически, индоевропейският език-основа и развилите се от него диалекти могат най-общо да се отнесат към езиците от синтетичен, номинативен, флективен тип (съгласно морфологичната класификация). В различни периоди някои езици от индоевропейското езиково семейство са отстъпили от общия модел и са придобили като цяло несвойствени на семейството като черти. Например, много съвременни индийски езици в процеса на своето развитие са изгубили системата на фузия1, съществувала в историческите езици от групата – ведически и санскрит – и са придобили аглутинативни елементи. Същото се е случило и с някои новоирански езици. Повечето езици на индоевропейските народи от Западна Европа (напр. английски, френски, холандски) също показват намаляване, дори загуба на флексията и преминават към аналитичен тип. Практически цялата известна история на развитието на индоевропейските диалекти от момента на първите исторически свидетелства за тяхното съществуване преминава под знака на опростяване на морфологията на езика, загуба на флексията и граматическата изменяемост на думата. Ако направим времеви срез на езиците, съществували през първото хилядолетие преди Христа (старогръцки, латински, санскрит, лувийски, староперсийски), то средната степен на флективност на индоевропейската морфология в онзи период ще бъде много по-висока, отколкото степента на флективност на съвременните езикови семейства (английски, френски, руски, хинди, персийски2, новогръцки, ирландски, литовски). В тази работа под флективност ще разбираме съвкупността от определени категории на именното и глаголното словообразуване3, а именно количеството именни падежни флексии, типове склонения, изменяемост на имената по род и число, спрежение на глагола по лица и числа.
Следната таблица дава динамиката на броя падежи в именното формообразуване4 на езиците от основните групи от индоевропейското семейство:
След анализ на горната таблица става очевидно, че в течение на целия исторически период от своето съществуване индоевропейските езици се развиват в посока съкращение на флективните форми. Загубата на такива важни елементи на индоевропейската морфологична система като падежните показатели, род и тип склонение се съпровожда с развитие на аналитичен тип от езиците на новото време. Сред най-разпространените начини за замяна на флективните конструкции с аналитични може да се посочат, на първо място, обединяване на форми с различни значения в една и, на второ място, развитие на нови форми с използване на служебни думи.
Като пример може да се дадат развитието на именното формообразуване в италийско-романските езици. Старолатинският език, фиксиран в надписи и текстове от VI—III в.пр.н.е, използва форми на седем падежа за съществителните от тематичните основи (вж. Приложение 1), има две числа и три рода, пет основни типа склонения. Още в класическата епоха дателният и местният падеж се сливат в една форма, с което формите на дателния падеж придобиват и нови функции – функциите на изчезналия местен. В народния латински от II—VI в.н.е. падежната система на латинските имена се разпада окончателно: звателната форма се изравнява с именителната, родителната с аблативната, заменени по-късно от аналитична форма с предлог de. Дателният падеж се поглъща от винителния, оцелявайки само в източния вариант на народния латински5. Така до момента на появата на самостоятелните романски езици в Европа падежните форми се сливат една с друга и броят им се свежда до две: именителна или обща и родително-притежателна, които в днешно време функционират единствено в балкано-романските езици. Същото може да се каже и за системата на граматическия род: трите рода на латинските имена се сливат в два – мъжки и женски. Типовете на именното склонение се унифицират: в старофренски типовете са три, а в съвременния френски език склонение не съществува.
Процесите в областта на глаголното формообразуване са сходни. Сложната система на латинските времеви форми, образувани флективно от различни основи, в романските езици (още в народния латински) се заменят от аналитични конструкции със спомагателните глаголи habere и esse.
По подобен начин изглеждат процесите и в новите германски езици – различни форми се сливат в резултат на уподобяване или се преобразуват в аналитични конструкции със служебни думи и спомагателни глаголи. Готският език, най-старият от известните германски езици, е като цяло флективна система с разнообразни синтетични именни и глаголни форми и – по мнението на лингвистите – е най-архаичният измежду прагерманските диалекти. Но още в староанглийски се наблюдава тенденция към опростяване на индоевропейската флексия: в късния староанглийски личните глаголни окончания се уеднаквяват, изчезват остатъците от двойствено число, в средноанглийски формите на именното склонение се унифицират и като краен резултат изчезва противопоставянето по род. В съвременния английски език има само две падежни форми – основна и притежателна (образувана чрез аглутинация), категорията род не съществува, категорията число е отделена от падежа.
Анализ на историческото развитие на новите индоевропейски езици заедно с дадената по-горе хронологична таблица доказва, че всички клонове на индоевропейското семейство без изключение се развиват по пътя на опростяване на сложната именна и глаголна флективна система, съществувала в старите езици от индоевропейското семейство.
Сега ще се обърнем към онзи период от развитието на индоевропейския език, който историческите данни не позволяват да проследим – периода на общоиндоевропейския праезик, общия предшественик на всички съществуващи езици, диалекти и наречия от семейството. Заедно с изследователите, приемаме, че праезикът може да бъде реконструиран, а следователно може да бъде и анализиран. Как се е развила системата на морфологичната флексия в периода на индоевропейското езиково единство?
Повечето лингвистични школи, започвайки още от „младограматиците“, са единни в мнението си, че в последния стадий от развитието на праезика, непосредствено преди разпада на индоевропейското езиково съобщество, морфологията му се е характеризирала със следния набор категории:
Този списък категории, всяка от които се е изразявала с помощта на флексия, характеризира синтетичната система на общоиндоевропейския праезик от най-късния период на неговото съществуване. След разпада на общността и образуването на самостоятелни диалектни групи започва непрекъснат процес на опростяване на флективната морфологична структура. Още в прадиалектите, реконструирани въз основа на данните от най-древните езици, като пракелтски, прагермански, праирански и праславянски, този процес се проявява съвсем отчетливо.
Какъв е бил индоевропейският праезик в началните стадии от своето развитие? Съществувала ли е тенденцията към опростяване на флективната структура? Ако предположим, че подобни морфологични изменения са протичали през цялата история на праезика, то следва, че ранният праиндоевропейски е притежавал още по-сложна фузионна система, с още по-голям брой флективни морфологични показатели. Което, разбира се, не може да отговаря на действителността, тъй като от дълбока древност езикът на човека се е усложнявал в сравнение с примитивното си състояние.
През миналия век лингвистите, изучаващи различните езикови семейства по света, стигат до извода, че езикът на човека в процеса на развитието си постепенно се усложнява, преминавайки от изолиращ, безафиксален към флективен тип. Аугуст Шлайхер, както и неговите предшественици Ф. Шлегел и В. Фон Хумболдт, изучавали топологията на езиците по света, предполагат, че езикът в своето развитие преминава стадии от изолираща, примитивна морфология към структура с развита флексия. Впоследствие, това бива блестящо потвърдено от изследванията в областта на ранноиндоевропейския праезик (Андреев 1986, Иоффе 1973, Тронский 1960). Избягвайки общите изводи относно закономеростите в развитието на човешкия език, бих искал да отбележа, че дадената теория прекрасно отразява процеса на доисторическото развитие на индоевропейския език – от примитивен безафиксен в развит флективен.
След изучаване на ранните стадии от развитието на индоевропейския праезик повечето лингвисти, че номинативната структура с разгърната флексия се е развила в праезика едва през последния стадий. В ранноиндоевропейския праезик, преминал от ергативен към номинативен тип, реално е съществувало единствено противопоставяне на номинатива и акузатива, падежите на субекта и прякото допълнение. В глаголната структура също така е имало само наченки на система на противопоставяне на форми по признак лице, число, залог и видово-времеви отношения. Така сложната флективна структура, която имаме на етап непосредствено преди разпадане на общността се е формирала в процеса на усложняване на морфологичната система на езика. Безспорно е, например, че дателният падеж е възникнал значително по-късно от винителния, а местният падеж е само друга отгласна степен на същия падежен показател *-ei/i, служил като дателно-местен падеж до тяхното разделяне7. Също така е безспорно, че женкият род се е отделил от т.нар. одушевен род значително по-късно в сравнение с появата на първото родово противопоставяне – на одушевен и неодушевен род. Същото може да се каже и за граматичната категория число – системата от единствено и множествено число се допълва с двойствено по-късно за обозначаване на чифтни предмети.
Според мнението на лингвистите (Иванов 1963, Баюн 1990), анатолийските езици са били първата диалектна група, обособила се от индоевропейската общност. В тях са се съхранили няколко важни и особено архаични черти във фонетиката (напр., ларингалната съгласна) и морфологията. В частност, в хетитски, лувийски и палайски, най-старите езици от анатолийската група, няма следи от двойствено число и именни основи от женски род. Това показва, че в момента на обособяване на анатолийския диалект в индоевропейския праезик тези двете категории още не са съществували. Женски род е бил обособен от одушевения клас съществителни след обособяване на основи на дългите гласни ā, ī, ū. Двойственото число е възникнало в последния стадий от съществуването на праезика – и скоро отново е изчезнало във всеки от отделните диалекти. Днес двойствено число се използва само в някои славянски езици (словенски, македонски8, лужишки) и някои литовски диалекти.
Гореизложените факти навеждат към единствения възможен извод:
Морфологичните изменения на флективната структура на индоевропейския език преминават през два етапа: стадий на усложняване на флексията от момента на поява на индоевропейския праезик, продължаващ до момента на неговия разпад на диалекти, и стадий на опростяване на флексията от момента на обособяване на отделните диалекти до днес.
Тази последователност e показана в графичен вид на следната диаграма. Точка (1) от кривата обозначава състояние на ранноиндоевропейската морфология, точка (2) – на индоевропейския език в момента на разпада му на отделни диалекти, точка (3) – състоянието на такива съвременни аналитични езици като африкаанс.
 Оттук може да направи извода, че днес такива прогресивни езици (т.е. напълно загубили флексията си) като английски, испански9, персийски се връщат към морфологично състояние, типологически сходно с онова, в което е бил индоевропейският праезик в ранните етапи от своето развитие. Какво ще следва по-нататък? Ще спре ли развитието на езика?
На този въпрос може да се отговори само с помощта на материал от най-прогресивните езици от индоевропейското семейство, в които разпадът на флексията е завършил достатъчно отдавна и днес развитието им продължава. Като такива в индоевропейското семейство могат да се посочат някои новоиндийски и новоирански езици.
Техните древни предци, авестийски, староперсийски, ведически и санскрит, са се отличавали с архаична морфология в сравнение тогавашните езици от други групи. Благодарение на множество фактори и преди всичко на активното проникване на елементи от езиците на съседни неиндоврепейски народи (дравидски, мунда, сино-тибетски, алтайски, уралски), още средновековните диалекти от тези групи показват почти пълен разпад на флексията и загуба на фузията. В средноиндийските и средноиранските езици (пракрит, пахлави, согдийски и др.) активно се проявяват аналитични процеси, в резултат на което тяхната морфологична структура много рано – в сравнение с езиците от други групи на индоевропейското семейство – е придобила напълно аналитичен вид: сложни глаголни конструкции, именно формообразуване с помощта на служебни думи във вида от предлози и залози.
Именно в такива езици (сред които като най-прогресивни могат да се покажат бенгали, ория, асамски, осетински) днес се наблюдава явна тенденция към формиране на нова флексия – вече на база на аглутинативна система от послелози. Заедно с това е очевидно, че езикът отново започва своето движение към придобиване на флективна и фузионна структура. От това може да се направи само извод: източноиндийските езици и осетински в своето развитие са изминали един пълен цикъл: от ранноиндоевропейското примитивно състояние (точка (1)), през развитата флективна система на санскрита (точка (2)), аналитична система в ранен период от новата история (точка (3)) и отново към формиране на нова флексия10.
Така, нашата крива на развитието на индоевропейския език се изменя по следния начин, включвайки точка (4), в която днес се намират ред източноиндийски езици и осетински:
 Можем уверено да предположим, основавайки се данните на сравнително-историческото езикознание, че кривата и в бъдеще ще се стреми нагоре към най-високата точка на синусоидата, типологически тъждествена на точка (2).
Съответно, всеки от индоевропейските езици, съществуващи днес на Земята, е в процес на движение по дадената крива в някоя от точките ѝ. Древните, вече отмрели или трансформирани езици от индоевропейското семейство, също така могат да бъдат разположени в определена точка или отрязък от кривата. Практически всички исторически засвидетелствани индоевропейски диалекти се разполагат в отрязъка между точки (2)и (3), а отрязъкът между точки (1) и (2) е бил изминат от езика още в безписмената епоха. Особено нагледно показват непоклатимостта на „синусоидната“ крива езиците, изминали дълъг исторически път и съхранили се до наши дни, например персийски, изминал разстоянието от точка (2) почти до точка (3) за две хилядолетия.
Окончателното графично представяне на предлаганата хипотеза е дадено на следната диаграма:
 С пунктирана линия е отбелязана реконструираната крива – периода на съществуване на праезика и периода на предполагаемо бъдещо развитие; непрекъснатият отрязък показва историческия път на индоевропейските езици от XIX в.пр.н.е. (хетитските текстове) до 2000 г.н.е. С точки за прегледност са отбелязани:
Както се вижда, докато периодът на опротяване на флексията е документиран в множество исторически езици, то най-новият период на формиране на нова флексия днес е трудно да се потвърди с други данни, освен с материала от индоиранските диалекти. Абсолютното мнозинство езици от индоевропейското семейство още явно не са достигнали най-ниската точка от кривата, а някои от тях са още доста „високо“ – това са такива архаични европейски езици като лужицките, словенски, литовски. Безспорно остава едно: посоката, в която се движат всички индоевропейски езици без изключение по кривата на морфологичните изменения.
Подобно заключение дава всички основания на надникнем в бъдещата история на езика и да реконструираме състоянието, в което след даден период от време ще се окаже този или онзи европейски или азиатски език.
Да вземем за пример руския – език със сравнително архаична морфологична структура. Неговият реконструиран предтеча – праславянският език – се отличава с развита флексия: името се изменя в седем падежа практически във всички именни основа, има три рода и три числа. Глаголните видово-времеви форми се образуват чрез прибавяне на съответни суфикси и/или окончания към различни основи (окончания за сегашно-бъдеще време, включително атематични основи, окончания за минало свършено и минало несвършено време)11. Според повечето учени, праславянският период, т.е. периодът на езиково единство на славяните, може да се датира приблизително до VIII-IX в.н.е. Веднага след праславянски идва старославянският (старобългарски, б.пр.) език, най-стар измежду исторически засвидетелстваните славянски диалекти. Макар да е принадлежал към южнославянския клон, структурата му е близка до структурата на езика на руските племена, източните славяни на онова време (IX-XI в.). В старославянски вече отслабва значението на двойственото число, започва унификация на окончанията на имената от различни основи, формират се аналитични глаголни форми като условно наклонение, перфект, плусквамперфект. В староруския език от X-XIV в. се наблюдават сходни процеси. Днешната структура на руския език се характеризира само с две числа, изчезнало е противопоставянето между различните минали времена, унифицирани в т.нар. елово причастие, звателният падеж се е слял с именителния, косвените падежни форми в много типове склонения проявяват тенденция към сливане (напр. путь, р.п., д.п., пр.п. пути)12.
Налице е вече описаната тенденция на съкращение и постепенно отмиране на флексията. Очевидно, след хилядолетие в руския език ще са налице по-нататъшни изменения: ще изчезне средният род, именното склонение ще бъде сведено до два-три падежа, ще се унифицират показателните за множествено число, глаголната система ще се опрости още повече. Нещо повече, в самата славянска група има редица езици, показващи част от описаните изменения (напр. българският език напълно е изгубил именното склонение).
Сега не можем дори приблизително да оценим хронологичните рамки на подобен преход на флективния руски език към аналитичен. Скоростта на езиковите изменения, както се вижда, е различна за всяка група индоевропейски езици. Защо, например, индийските езици са проявили такава динамичност в процеса на загуба на флективността? А балтийските диалекти, обратното, остават крайно архаични?
Скорост на развитието на индоевропейските езициОтговор на този въпрос може да се даде едва след определяне на факторите, които влияят на скоростта на морфологичните изменения, т.е. на скоростта на движение на индоевропейските езици по синусоидата на развитието им.
Опитът за съпоставяне на различните индоевропейски езици очевидно показва, че най-прогресивните езици от семейството са периферните диалекти, т.е. тези, които имат непосредствени тесни контакти с езици и диалекти от други езикови групи и семейства.
Очевидно, например, славянските и балтийските езици остават и до ден днешен в центъра на индоевропейския ареал, контактувайки само с близкородствени съседни диалекти – например литовски с руски, немски, пруски и латвийски, езици с приблизително еднаква флективна структура, и словенски с немски, сърбохърватски и италиански, отново родствени езици. И двата езика са запазили изключително архаична морфологична структура. Обратно, периферни езици като бенгали, осетински, африкаанс са необичайно прогресивни и за няколко столетия са изминали огромен път на развитие, опростявайки до неузнаваемост първоначалната индоевропейска морфологична система. Основните езици, с които е контактувал бенгалски в процеса на неговото установяване, са бирмански, тибеткси, ория и асамски (първите два не принадлежат към индоевропейското семейство), а съседи на африкаанс от XVII в. са зулу, хотентотски, бушменски и малайски креолски. В резултат и африкаанс, и бенгалски днес са най-аналитичните сред всички индоевропейски езици.
Силно подложени на изменения са езиците, които по силата на историческите обстоятелства са оказали обкръжени от неродствени народи – като, например, тохарски, осетинки, арменски.
В историческото развитие на отделните индоевропейски езици могат да е посочат ред примери, когато рязкото разширение на езиковите контакти на дадено общество е довеждало до също толкова резки езикови промени – контактите с неиндоевропейски езици се явяват катализатори, ускорители на движението на езика по кривата на морфологичните изменения. Тук е уместен същият пример с езика африкаанс: заедно със съвременния холандски език той е наследник на среднохоландските диалекти. Обаче, независимо от близкото генетично родство, скоростите на развитие на холандския език в Европа, в обкръжение на близкородствени езици, и на африкаанс в Южна Африка във взаимодействие с туземните езици се оказват много различни. Моментът на отделяне на езика на бурите-африканери от среднохоландския може да се датира през XVII век – оттогава са минали около 350 години, през които езикът африкаанс е отишъл далеч напред в своето развитие. Сравнение на съвременния холандски език и неговия южноафрикански родственик показва следното:
Всички изброени изменения в африкаанс са се случили през последните 350 години на тесни контакти с неродствени езици
Рязко ускорение на аналитизацията на езика може да се получи, разбира се, и в условията на езиков съюз, когато в тясно взаимодействие на местно ниво влизат няколко езика, принадлежащи към различни групи или семейства. При това степента на флективност на всеки от членовете на съюза изглежда не играе роля – във всеки случай развитието на езиците се ускорява. Като пример може да се даде Балканският езиков съюз, включващ гръцки, албански, румънски, български, македонски и в по-малка степен сърбохърватски13. Всички те принадлежат към различни групи на индоевропейското семейство. При формирането на съюза през Средните векове (или дори по-рано) всички те са били на различен етап по кривата на своето развитие: автохтонните езици на Балканския полуостров (тракийски, илирийски, дакски), езика на романските колонисти на Дакия, гръцкия език на Византия и диалектите на южнославянските имигранти14. Но едва в ново време може да се говори за синхронизация на процеса на загуба на флексия на езиците от Балканския езиков съюз. Българският е единственият славянски език, който е изгубил изменението на имената по падеж; старогръцкият език в прехода към новогръцки е претърпял радикално опростяване на глаголната и именната система. Същото може да се каже за румънския, произлизащ от народния латински15, и за албански.
Ускорено езиково развитие се наблюдава и в случай на взаимодействие с по-флективен език. Тесните контакти на пруския език и западнославянските диалекти през ранното средновековие са довели до това, че пруският се разглежда като език с по-прогресивна морфология в балатийската група (загубено е двойственото число, някои падежни форми се сливат). Няколко случая на дълговременно съседство на индоевропейски и фино-угърски, езици с развита синтетична аглутинация, също води до разрушаване на първоначалната индоевропейска флексия – например в тохарски и в по-малка степен в латвийски. Що се отнася до тохарски, то той може да се разглежда в известна степен като уникален сред всички езици от семейството – в резултат на неговото развитие в среда от неродствени езици се стига само до непълна загуба на древната флексия и едновременна поява на нова аглутинативна флексия на базата на наречни суфикси16.
Като пример за архаичен език, изолиран от тясно взаимодействие със съседите, може да се посочи исландски, запазил се изключително добре от староисландския период, докато в същото време родствените му английски, немски, холандски, датски, говорени на континента, т.е. в условия на по-активни контакти с външния свят, показват динамични процеси на преход към аналитизъм.
Разбира се, историческите контакти на носителите на даден език не са единственият фактор, влияещ на морфологичните изменения. Очевидно е въздействието на географската и културната ситуация на скоростта на развитие на езика. Иначе би било трудно да обясним защо в рамките на една и съща група някои езици са претърпели разрушение на флексията за кратко време, а други – обратното – запазват архаичната система на формообразуване.
С използване на материали от хронологично сравнение на диалектите на индоевропейския език се опитахме да покажем, че и хилядолетия след разпада на общоиндоевропейското езиково единство всички членове на семейството се подчиняват на единен закон за структурно морфологично изменение. Именното и глаголното формообразуване, анализирано в тази статия е само частен случай на цял комплекс граматични изменение, които с удивително сходство се наблюдават в различни части на света, където се говорят индоевропейски езици. Иначе как би могло да се обясни такова явление като определителният член, явно не съществувал в праезика, но независимо развил се в повечето диалекти след разпада на общността – в гръцки, италийски, келтски, германски, албански, ирански и южнославянски. При това във всички изброени езици функцията на определителен член изпълняват индоевропейски показателни местоимения. Подобен паралелизъм не можем да обясним нито със съвпадение, нито със взаимно влияние на езиците.
Трудно е да се говори за причините на тези закономерности в индоевропейското семейство. Възможно е да е необходим анализ на индоевропейските езици в плоскостта на сравнение с други семейства и процесите на тяхното развитие. Възможно е от момента на своето възникване индоевропейският език да носи ядрото на някаква обща закономерност, алгоритъм на развитие, който живее във всеки от неговите диалекти независимо от техните географски, времеви и културни трансформации. Това не означава, че индоевропейският език завинаги ще остане от определен тип: номинативен, флективен, синтетичен. Не, той може да приеме форма на аналитичен, аглутинативен, ергативен тип. Историята на неговото развитие през последните хилядолетия показва, че диапазонът на измененията остава неизменен, както е неизменен и ходът на кривата на неговото развитие.
Бих искал да подчертая, че процесите на опростяване на морфологичната структура, протичащи днес в абсолютното мнозинство индоевропейски езици, имат паралели и във фонетиката, и в синтаксиса. Необходима е още работа по проследяване на възможните закономерности в други сфери на езика, на които не е обърнато внимание в тази работа. Езикът живее като единен цялостен организъм и се развива по единни закони. Нашата задача е да открием тези закони, за да можем за първи път в историята на езикознанието не само да реконструираме миналото на езика, но и да предскажем бъдещето му.
Москва, юни 2000 г.
Бележки на преводача1. Фузия е процес, при който няколко граматични категории се изразяват с помощта на една неделима морфема. Напр. окончанието -ох в бг. глагол четох изразява едновременно времето (аорист), лицето на субекта (първо) и числото (единствено). В резултат на фузия е възможно една и съща морфема да има различен фонетичен облик за различни типове думи, напр. окончанието за множествено число в думи от вида села и морета (обратно).
2. Правилното наименование на този език на български (респ. руски, английски) е именно персийски (персидский, Persian). Разпространеното наименование фарси (Farsi) е самозназвание. Да говорим за езика фарси е същото като да говорим за езика инглиш вместо за английски език (обратно).
3. По-правилно тук е да се каже формообразуване. Макар словообразуването (образуването на нови думи чрез използване на стари основи и афикси) да се подчинява на по-различни правила, то също може да бъде класифицирано като аналитично (чрез механично събиране на корени) или синтетично (чрез основи и афикси). Ако формообразуването в българския език, особено при имената, е преминало от синтетичен към аналитичен тип, то принципите на словообразуване не са се изменили съществено. Някои изследвания (вж. напр. Людмила Кирова, Еволюцията на българската компютърна терминология и компютърен жаргон) показват, че синтетичното словообразуване (напр. електронен сноп) все още е далеч по-предпочитаният начин спрямо аналитичния (напр. сноп от електрони); в последните 10-15 години узусът дава абсолютно превъзходство на синтетични изрази от вида здравен министър, вътрешен министър, външен министър вместо семантично по-правилното министър на здравеопазването, министър на вътрешните работи, министър на външните работи (обратно).
4. В оригинала думата отново е словообразуване (обратно).
5. Румънският език е единственият романски език, който и до днес пази форми на дателен падеж. Напълно в съгласие с общите тенденции на Балканския езиков съюз, румънските дателни форми са поели и функциите на родителния (обратно).
6. В някои езици част от тези имена пазят и днес старата двойствена форма, напр. бг. очи, уши, ръце, нозе, хриле, колене, криле. Смисълът им обаче е на обикновено множествено число (обратно).
7. Ето, например, как се отделя родителният падеж от именителния. Прастарото изречение от вида *wḷkʷos owi neket ’вълкът носи овца’ е имал по-скоро смисъл на ’овценосенето на вълка’, т.е. конструкцията е била притежателна, а формата *wḷkʷo-s - форма на падеж, наричан в активния език ергативен (формата owi е абсолютен падеж, а формата neket е била вид отглаголно съществително; глаголни форми за първо и второ лице, както и за време и залог още не са съществували). По-късно, в процеса на преминаване на езика от ергативен към номинативен тип, формата *wḷkʷo-s е преосмисля като падежна форма на субекта, т.е. номинатив; старото притежателно значение обаче се запазва, едва по-късно раграничавайки се формално чрез е-степента на окончанието (*wḷkʷo-es), формирайки отделни форми на родителен падеж (обектът е получил акузативно окончание n или m, а старият абсолютен падеж е останал да функционира като звателен) (обратно).
8. Това е явна грешка на автора: в македонския, както и в български език, категорията на двойственото число е изчезнала, оставяйки само няколко вкаменени форми, функциониращи днес като форми на множествено число (напр. ръце). Възможно е авторът да се е подвел от съществуващата в тези два езика особена бройна форма при съществителните имена от мъжки род, произлизаща от формите за двойтвено число (обратно).
9. Твърде силно е да се каже загубили флексията си. Испанският език е загубил флексията на имената и в известна степен е редуцирал флексията на глаголите в сравнение с латински. Ако броят флективни форми при испанските имена е по-малък от броя флективни форми при имената в българския език (поради липсата на среден род и отделна звателна форма), то броят флективни форми при глаголите остава относително висок. Испанският глагол има флективни форми за три лица, две числа и десет модално-темпорални категории, което прави общо 56 флективни форми за всеки един глагол (императивът има форми само за второ лице). За сравнение, броят флективни форми на съществителните имена в типичен синтетичен език като полски (2 числа × 7 падежа) е само 14; броят флективни форми на българския глагол, запазени в почти същия вид от праславянската епоха досега, е 20. Ситуацията в останалите романски езици е сходна (обратно).
10. Как от стари аналитични конструкции със спомагателни глаголи се формира флексия, се вижда например в славянските и романските езици. Латинските флективни форми за бъдеще време от вида cantabo, cantabis, cantabit са изчезнали още в народния латински. Вместо тях са започнали да се употребяват аналитични конструкции от вида cantare habeo, букв. имам да пея. По аналогичен начин се е образувало бъдеще време и в среднобългарски и сръбски. В новобългарски от двете възможни конструкции пя ща — ща пя > ще да пея > ще пея се е наложила втората. В сърбохърватски са се утвърдили и двете (певати ћу – ћу певати); по-късно двата глагола в първата форма са се споили в единна флективна форма певаћу. По същия начин в романските езици двата глагола са се слели до днешните форми от вида исп. cantará, фр. je chanterai. Тук обаче процесът не е спрял до формирането на група аглутинативни форми. По-късни фонетични процеси предизвикват появата на групи нерегулярни глаголи (срв. исп. haré < facerе habeo или valdrá < valere habeo), т.е. формите за бъдеще време в съвременните романски езици са истински флективно-фузионни форми (обратно).
11. Счита се, че най-ранният старобългарски език (от IX в.) съответства на последния етап от развитието на праславянския. Глаголът е имал следните флективни форми: сегашно време, минало свършено време, минало несвършено време, подбудително наклонение, или общо 36 лични форми. Това е значително по-малко от броя флективни форми в латинския език, който освен за четирите споменати категории е имал още флективни форми за бъдеще време в изявително и подбудително наклонение, за минало предварително време (плусквамперфект), за сегашно и минало време в подчинително наклонение; броят на личните флективни форми се удвоява, тъй като почти всеки латински глагол се е спрягал флективно отделно в деятелен и среден залог. Аналозите на подобни на тези форми в старобългарския език са вече изключително аналитични (обратно).
12. В българския език обаче развитието е било обратно. Флексията при имената е почти изгубена: оцелели са единствено формите за множествено число и звателен падеж. Тук е налице очевидно опростяване на морфологичната система. В системата на глагола обаче единствените изгубени флективни категории са супинът, инфинитивът и миналите причастия от вида несъ/несъша. Всички останали флективни форми са запазени непокътнати, вкл. разнообразието от глаголни основи. Развити са още множество аналитични форми (обратно).
13. Най-близкият до българския славянски език – сърбохърватският – не показва най-характерните за Балканския езиков съюз черти: редуциране на флексията и уеднякваване на формите на родителен и дателен падеж. Езикът не само е запазил именното склонение (с изключение на двойствено число), но го е и доразвил (напр. думи, като кафе, бижу, такси, ауто, които във всички славянски езици са несклоняеми, в сърбохърватски те се скланят, напр. им.п., в.п. кафе, р.п. кафеа, д.п., м.п., зв.п. кафеу, тв.п. кафеом); освен това, сърбохърватският език е един от малкото, които пазят напълно родовото противопоставяне в множествено число при прилагателните. Така географски един до друг се оказват два близкородствени езика, намиращи в противоположни точки от кривата на морфологичното развитие: българският е най-прогресивният, а сърбохърватския – един от най-архаичните (обратно).
14. Авторът тук пропуска дошлите в края на VII в. прабългари. Много е вероятно именно техният език, за който днес не знаем почти нищо, да е изиграл ролята на катализатора, довел до толкова радикални промени в именната морфология на българския език: пълно изчезване на именното склонение, максимално опростяване на флексията на прилагателните, категорията определеност (обратно).
15. Съвременният румънски език е по-флективен от останалите родствени му романски езици (напр. единствен пази форми на дателен падеж и показва доста висока степен на вътрешна флексия). Възможно е Балканският езиков съюз, оказал ускоряващо влияние за процесите в български, новогръцки и албански, да е оказал забавящо влияние за румънски (обратно).
16. Уникален е отново силно казано, поне що се отнася до изброените характеристики. Множество други езици наред с частична загуба на старата флексия развиват нова на принципа на аглутинация. Примери са вече споменатите форми на бъдеще време в сърбохърватския език от вида певаћу, новите форми за бъдеще време и бъдеще в миналото в романските езици от вида на исп. cantará — cantaría, редица форми в полския език (напр. минало време от вида spiewałem, условно наклонение от вида spiewałbym) (обратно).
|
Превод © Андрей Газибаров, 2005