Звукът на тишината

Защо ли въобще бях дошъл тук? Да се напия? Може би. Да си продухам мозъка със силна и безсмислена музика? Сигурно. Да забравя? Едва ли: лъжите не се забравят. Как може да съм такъв глупак, питах се през пет минути и не можех да си отговоря. Мъж на двайсет и кусур години, а още се лъже по сладките думи и хубавите очи на милите девойчета.

Кухо ли биеш сърце? Бий, бий...

Музиката млъкна и за няколко секунди настъпи божествена тишина. И в този миг някъде зад себе си чух:

— Вакаримасенг².

Завъртях се като ужилен. Точно зад гърба ми стоеше едно същество, което ме накара да занемея от възхищение. Едва ли на Японските острови, а и другаде по света, би могло да се роди нещо по-красиво! Черна спусната коса; тесни очи с черни зеници; светла кожа; червени устни, разтеглени в усмивка; нежни ръце; странна, но същевременно невероятно стилна смесица от японско кимоно и европейска къса дреха. Пред нея стоеше някакъв готин пич и нещо ѝ приказваше. Говореше ѝ на български, а тя го гледаше умно и... с неразбиране.

— Хей, пич, защо не пробваш на друг език?

Пичът се обърна към мен и каза отчаяно:

— Говорих ѝ и на английски, и на френски, и на китайски дори, но тя все едно повтаря: ту вакаримасен, ту ханасанайде³.

— Ее, вакаримасенг – каза японката. – Ханасъ беки-де-ва-аримасенг⁴.

В този момент от колоните гръмна гласът на диджея:

— А сега, приятели, да се върнем трийсет години назад: Саймън и Гарфънкъл, The Sound of Silence, специално за нашата гостенка, Хошико от Япония.

Момичето стана, поклони се типично по японски и рече:

— Доумо аригатоу годзаймас⁴!

The Sound of Silence, любимата ми песен! И аз няма с кого да танцувам.

Няма ли?

Станах, казах „извинявай, пич“, направих лек поклон пред малката японка и попитах:

— Одотте-мо камаимасен-ка⁵?

Човек трябваше да я види! Тя пое бавно дъх, очите ѝ се разтвориха, устните ѝ се разпукаха в усмивка като майска роза и изпод тях блеснаха белите ѝ зъби. Тя се изправи, леко се поклони и отговори:

— Ее, йороконде⁶!

Излязохме на дансинга. Бяхаме сами. Тя ме прегърна нежно. Телата ни се докоснаха едно о друго. Усетих острите ѝ гърди и ускорения пулс. Усетих топлината ѝ, нежната ѝ кожа. Танцувахме бавно и с наслада. Тя бе затворила очи и бе опряла буза до моята. С една ръка галех меките ѝ като коприна коси. Бях забравил и Силвия, и вързаната тенекия, и всичко.

— Онгаку-га ками-но окуримоно-де-ва-аримасен-ка⁷? – попитах.

Тя се отдръпна от мене и каза рязко и грубо:

— Дамаре! Ай-ш’ка ками-но окъримоно-ва-йо. Нокори-га х’тобито-но шигото. Има одотте-дзо⁸!

И отново се прилепи до мен.

До края на вечерта повече никой от нас не продума. Разбирахме се с един поглед, с един жест, с едно докосване.

Думи, думи, думи... Слова, words, mots, wörter, palabras, лафлар, ‘алфааз, котоба. Милиарди хора удавени в милиарди думи на хиляди езици. Думи, с които скриваме истинските си мисли. Думи, които лъжат. Бледоликите имат два езика, казвали някога „дивите“ индианци, за които казаната дума била свещена като клетва. Човек човеку не вярва и затова изхабява тонове хартия да пише пак... думи и пак да не вярва. People talking without speaking, people hearing without listening, people writing songs that voices never share, но кога ли не ще no one disturb the sound of silence⁹?

Замълчи за минутка и чуй звука на тишината. Чуй лекото дишане на човека до теб. Виж неговите очи. Усети неговата ръка. Възрадвай се на усмивката му и му дари своята. Стопли се о тялото му и стопли неговото о твоето. Опий се от страстта му и опий него със своята.

И тогава няма да бие кухо сърцето ти.

Защото само любовта е божествен дар, останалото е човешко дело.

© Андрей Газибаров, 1997