Уво

Батальонът се строява за последен път...

Жежкият юнски ден беше преминал в топла вечер. В девет часà слънцето още огряваше върховете на дърветата и покрива на сградата. На задния плац четирите роти, които формираха това малко пожарникарско поделение, се строяваха за поредната вечерна проверка. Ефрейторите както винаги крещяха по новобранците. Двайсетината стари войници не им обръщаха никакво внимание – ефрейторите бяха все пак от техния набор.

Редник Газев бавно отиваше към строя и си чоплеше носа. Преди девет месеца той беше стреснат новобранец, но сега не го ебеше вече нищо, както беше популярният войнишки израз. Неколцината висшисти новобранци от неговата рота се бяха отделили отзад и си говореха за физика. От неговия набор той беше единственият останал висшист – другите се бяха запилели кой в Централата, кой в Националната служба, кой в спортната рота. А и така или иначе бяха малко – повечето висшисти бяха изклинчили, за да служат сега шест, а не девет месеца. Фирмата му обаче се озова на ръба на фалита и той предпочете да отиде на топло, вместо да стои безработен през зимата за съмнителното удоволствие да служи с една трета по-малко.

Новобранците бяха на три месеца служба (и не бяха никакви новобранци, ама нямаше по-пресни от тях, та щяха още толкова да носят бремето на новобранството), пообръгнали вече и не се стряскаха толкова от крясъците на ефрейтора. Някои открито му се подиграваха.

Изведнъж някой викна:

— Момчета, ама утре Газев се уволнява!

Редникът моментално съобрази какво ще последва и хукна да бяга. Всички стари войници от неговата рота, че и по неколцина от другите, се юрнаха подире му. Газев бягаше колкото му държаха краката, но не беше задълго: поделението беше толкова малко че след няма и двеста метра насреща му се изправи металната ограда. Той зави надясно и попадна право в ръцете на четирима юначаги, които го бяха изпреварили и му бяха отрязали пътя за бягство.

Двайсет души се навалиха отгоре му, всеки докопа парче от камуфлажа и се започна едно дърпане, едно късане, една крещене! Новобранците гледаха сеир и буйно крещяха. Пагони, копчета, ръкави, платки, джобове, яка, колан, козирка от шапка, остатък от шапка, един крачол, подире му и другият, хвърчаха във всички възможни и невъзможни посоки. Кожата му се зачерви от триенето на грубия плат, той се задъха.

В този момент дежурният по рота дотърча от вратата и викна:

— Иде!

Бойните другари на уволнявката Газев се пръснаха и след секунда бяха сътворили идеален блок. Газев стърчеше сам в ъгъла на поделението по едни слипове, а в краката му се въргаляше остатъкът от униформата му, превърнат в парцалчета, всяко не по-голямо от длан. Той клекна и започна да ги събира. Остатъкът от крачолите още беше нахлузен на краката му и той беше като спънат. Вдигна в ръка това, което още се крепеше на него, придъпра крачолите почти до чатала си, за да не забие нос някъде и пое обратно към строя.

Дежурният офицер – една млада, прясно завършила лейтенантка (и готина, мамка му, всички войници ѝ бяха вдигнали мерак, но тя беше строга, държеше на устава, не позволяваше волности и май беше лесбийка), го видя и... прихна да се смее.

— К’о ста’а бе, готин? – попита тя.

Газев примигна смутено.

— Утре се уволнявам, госпожо лейтенант, и май ми устроиха изпращане.

Лейтенантката се смръщи.

— Дигай си парцалите и марш в спалното!

Газев се упъти към сградата. По пътя чу лейтенантката да казва на старите:

— Така, за щастие на деветнайс’та рота, от униформата на редника Газев...

Тишина.

Натъртено:

— ...на редника Газев...

— А-а-а-аз! – изрева Газев като бик без да спира.

— ... е станала на твърде малки парченца и не подлежи на зашиване, затова...

Газев влезе в сградата и не чу повече.

Лоша работа. Нямаше никакви дрехи. Разчиташе да се прибере утре с униформата. Вярно, живееше в същия град, ама не беше близо.

Навън старите шиеха копчета.

Газев изу остатъците от панталони от себе си и легна на леглото.

Разгеле, долу свършиха. Момчетата се юрнаха към сградата, всеки грабна сапун и четка за зъби и хукна към умивалнята. Лейтенантката имаше доста садистични представи за раздаване на наказания и беше дала на цялото поделение – 200 души – пет минути да се измият на двете работещи мивки, да си легнат и да угасят лампите. От по-предишни случаи се знаеше, че времето трябва да се спази, иначе щеше да последва среднощна физзарядка.

Глъчката полека утихна. Той си взе тоалетните принадлежности и тръгна надолу. По пътя го срещна лейтенантката.

— Газев, - рече тя. – Вземи си облечи нещо, да не ти излезе късмета като за последно.

— Няма, - отвърна той, докато си мислеше, че ако късметът е тя... хм...

Изпика се и се изми на спокойствие. Е, не беше сам (такова нещо няма в едно военно поделение), но беше свикнал (а и си падаше малко ексхибиционист). Преди около месец, докато се къпеше, всичките десет ефрейтори му се изсипаха в банята. Подредиха се и го зяпнаха сякаш беше някой рядък експонат. След няколко минути той ги попита: Е, хареса ли ви гледката? Те тутакси се изнизаха, но отмъкнаха закачалката с дрехите му. Та му се наложи да излезе съвсем гол насред плаца да изюрка двама новобранци да му ги донесат.

Е, сега нямаше кого да изюрка за дрехи.

На връщане мина през почти празното фоайе на втория етаж. Там беше само лейтенантката и дневалния.

— Е, Газев, - рече тя. – Недей така де, някой със слабо сърце може и да припадне.

Откъм коридора на старите идваше един от неговата рота: Нормалния (викаха му така, защото никой не знаеше накъде ще му избият чивиите, за щастие на новобранците – в добрия смисъл). Той го видя, спусна се към него, извика:

— И-и бре, Газе-е-ев!

... и дръпна рязко слиповете му. Те се скъсаха на две и паднаха в краката му.

После взе да му се извинява, ама след дъжд качулка...

Газев измина гол-голеничък под погледите на цялото поделение пътя до спалното. Обаче не си легна. Измъкна от купчината парцали фонокартата си и излезе. Тръгна към първия етаж да се обади по телефона да му донесат сутринта дрехи.

Лейтенантката го гледаше как небрежно гол върви по коридора и нещо в слабините й, сгрявани досега само от женска ласка, започна да се преобръща. Тя тръгна бавно след него по стълбите и спря долу. Той говореше по телефона сложил ръка на собствения си задник. Затвори и тръгна обратно. Необрязаната му мъжественост изглеждаше привлекателно наедряла и леко се поклащаше в такт със стъпките му.

Когато той стигна до нея, лейтенантката сложи ръка на рамото му.

— Газев...

Той я погледна и във влажните й полуразтворени устни и блесналия поглед съзря желанието й.

— Съжалявам, госпожо лейтенант, - каза той. – Приятелят ми ме чака отвън.