Момиченцето от Земята

Стигнахме благополучно. Е, аз не понасям особено добре безтегловността и затова предпочитах да не ставам от мястото си, но моята дъщеря през цялото време плува из кораба, даже се наложи един път да я смъкнат от тавана на кабината за управление, защото искаше да натисне червеното копче, тоест бутона за аварийно спиране. Но пилотите не ѝ се разсърдиха много.

На Марс огледахме града, пътувахме с туристите в пустинята и посетихме Големите пещери. Но после нямах време да се занимавам с Алиса и я оставих в интернат за една седмица. На Марс работят много наши специалисти и марсианците бяха помогнали да построим детско градче под един грамаден купол. В градчето е хубаво – там растат истински земни растения. Понякога децата отиват на екскурзия. Тогава те обличат малки скафандри и излизат един след друг на улицата.

Татяна Петровна – така се казва възпитателката – ми каза, че може да не се безпокоя, Алиса също каза да не се безпокоя. Така се разделихме за една седмица.

На третия ден Алиса изчезна.

Това беше съвършено невероятно произшествие. Да започнем с това, че за цялата история на интерната никой никога не е изчезвал и даже не се е губил за повече от десет минути. А още повече земно дете, облечено в скафандър. Първият срещнат марсианец ще го доведе обратно. А роботите? А Службата за безопасност? Не, невъзможно е да загубиш на Марс. Но Алиса се загуби.

Нямаше я вече два часа, когато ме извикаха от конференцията и ме закараха в интерната с марсиански всъдеход-скокльо. Видът ми ще да е бил разстроен, защото когато се появих под купола, всички събрали се съчувствено замълчаха.

А кого ли нямаше там! Всички преподаватели и роботи от интерната, десетима марсианци в скафандри (на тях им се налага да обличат скафандри, когато влизат под купола, в земната атмосфера), звездолетци, началникът на спасителите Назарян, археолози...

Оказа се, че от телевизионната кула на града вече един час на всеки три минути предавали съобщение, че се е изгубило момиченце от Земята. На всички видеофони на Марс светели тревожни сигнали. В марсианските училища били прекратени занятията и учениците, разделени на групи, претърсвали града и околностите.

Открили, че Алиса е изчезнала, веднага, след като групата се върнала от разходка. От тогава бяха минали два часа. В скафандъра ѝ имало кислород за три часа.

Познавайки дъщеря си, попитах дали са претърсили всички скришни места в самия интернат или наоколо. Може да е намерила марсианска богомолка и да я наблюдава...

Отговориха ми, че на Марс мазета няма, а всички потайни места били вече изследвани от учениците и студентите от марсианския университет, които знаели тези места като пръстите на ръцете си.

Разсърдих се на Алиса. Разбира се, тя ей сега ще изскокне иззад ъгъла с най-невинен вид. А поведението ѝ навлече на града повече беди от пясъчна буря. Всички марсианци и всички земляни, които живеят в града, са откъснати от занятията си, вдигната е накрак цялата спасителна служба. В същото време започнах да се тревожа не на шега. Това ѝ приключение можеше да завърши зле.

През цялото време пристигаха съобщения от търсещите групи:

„Учениците от втора марсианска прогимназия претърсиха стадиона. Алиса я няма“, „Фабриката за марсиански сладки съобщава, че детето не е намерено на нейна територия“...

„Дали не се е измъкнала в пустинята? – мислех аз. – В града щяха да са я намерили. Но пустинята...

Марсианските пустини още съвсем не са изучени, и там може да се загубиш така, че и след десет години да не те намерят. Но най-близките райони на пустинята също са претърсени с всъдеходи-скокльовци...“

— Намериха я! – изведнъж извика марсианец в син хитон, докато гледаше джобния си телевизор.

— Къде? Как? Къде? – развълнуваха се събраните под купола.

— В пустинята. На двеста километра оттук.

— На двеста?!

„Разбира се, – помислих аз. – Те не познават Алиса. От нея това може да се очаква“.

— Момичето се чувства добре и скоро ще бъде тук.

— А как се е озовала там?

— С пощенска ракета.

— Ама разбира се! – каза Татяна Петровна и се разплака. Тя преживяваше повече от всички. Всички се хвърлиха да я утешават.

— Минавахме покрай пощата, там зареждаха автоматичните пощенски ракети. Аз не обърнах внимание. Та нали ги виждаме по сто пъти на ден!

Когато след десет минути марсианският пилот доведе Алиса всичко се изясни.

— Влязох да взема писмото, – каза Алиса.

— Какво писмо?

— Ами ти, татко, беше казал, че мама ще ни напише писмо. И аз надникнах в ракетата, за да взема писмото.

— Влязла си вътре?

— Разбира се. Люкът беше отворен, имаше много писма.

— А после?

— Щом влязох, люкът се затвори и ракетата полетя. Започнах да търся копче, за да я спра. Там имаше много копчета. Когато натиснах последното, ракетата тръгна надолу и после вратата се отвори. Аз излязох, а наоколо имаше пясък, а леля Таня я нямаше, и децата ги нямаше...

— Натиснала е копчето за бързо кацане! – каза с възхищение в гласа марсианецът в синия хитон.

— Поплаках си малко, а после реших да си отида вкъщи.

— А как разбра накъде да вървиш?

— Изкачих се на едно хълмче да погледна оттам. А на хълмчето имаше вратичка. От хълмчето нищо не се виждаше. Тогава аз влязох в стаичката и седнах там.

— Каква вратичка? – зачуди се марсианецът. – В онзи район е само пустиня.

— Не, там имаше вратичка и стая. А в стаята имаше голям камък. Като египетска пирамида. Само че мъничка. Помниш ли, татко, ти ми чете книжка за египетските пирамиди.

Неочакваните думи на Алиса силно развълнуваха марсианеца и Назарян, началника на спасителите.

— Тутексите! – завикаха те.

— Къде намерихте момичето? Координатите!

И половината присъстващи изчезнаха яко дим.

А Татяна Петрова, която се зае сама да нахрани Алиса, ми разказа, че преди много хиляди години на Марс съществувала тайнствената цивилизация на тутексите. От нея останали само каменните пирамидки. До днес нито марсианците, нито земните археолози не са открили нищо друго, останало от тутексите – само пирамидки, разхвърляни из пустинята и засипани с пясък. И ето че Алиса случайно се беше натъкната на такава пирамидка.

— Виждаш ли, пак ти провървя, – казах аз. – Но въпреки това, веднага заминаваш у дома. Там се губи колкото си искаш. Без скафандър.

— И на мен повече ми харесва да се губя у дома, – каза Алиса.

 

... Два месеца по-късно прочетох в списание „Около света“ статия със заглавие „Ето какви са били тутексите“. Разказваше, че най-после в марсианската пустиня били намерени ценни паметници на тутекската култура. Сега учените били заети с разшифроване на надписите, намерени в помещението. Но най-интересното – на пирамидката било намерено изображение на тутекс, прекрасно запазено. Следваше фотография на пирамидката с портрета на тутекса.

Портретът ми се стори познат. Обхвана ме страшно подозрение.

— Алиса, – казах аз много строго. – Признай си честно, нищо ли не си рисувала на пирамидката, когато се беше загубила в пустинята?

Преди да отговори, Алиса дойде при мен и внимателно погледна фотографията в списанието.

— Точно така. Това си ти, татенце. Само че аз не рисувах, а драсках с камъче. Толкова ми беше скучно...