Момиченцето от Земята

Алиса се сдоби с още едно животно, когато се завърна първата експедиция от Сириус.

Алиса се запозна с Полосков при посрещането на тази експедиция. Не зная, как е успяла да се уреди: Алиса има големи връзки. Така или иначе, тя се оказа сред децата, които поднесоха на космонавтите цветя. Представете си учудването ми, когато я видях по телевизията да тича по космодрума с букет сини рози, по-голям от нея самата и да го връчва на самия Полосков.

Полосков я взе на ръце, заедно изслушава приветствените речи и заедно си тръгнаха.

Алиса се прибра вкъщи чак вечерта с голяма червена торба в ръце.

— Къде беше?

— Най-вече в детската градина, – отвърна тя.

— А най-малко къде си била?

— Заведоха ни на космодрума.

— И после?

Алиса разбра, че съм гледал телевизия, и каза:

— После ме помолиха да поздравя космонавтите.

— Който те помоли?

— Един човек, не го познаваш.

— Алиса, сблъсквала ли си се с термина „телесни наказания“?

— Знам, това е когато те ступват. Мисля, че го има само в приказките.

— Страхувам се, че ще трябва да направим от приказките действителост. Защо винаги се пъхаш, където не ти е работа?

Алиса щеше да ми сеобиди, но изведнъж червената торбичка в ръцете ѝ зашава.

— Това какво е?

— Подарък от Полосков.

— Изпросила си си подарък? Само това липсваше.

— Нищо не съм си изпросвала. Това е Шуша. Полосков ги е донесъл от Сириус. Малък шуш, шушче, ако мога така да кажа.

И Алиса внимателно извади от торбичката малко шестлапо зверче, прилично на кенгуру. Шушчето имаше големи очи, като на водно конче, и ги движеше бързо, хванало се здраво с горния си чифт лапи за Алисината дреха.

— Виждаш ли, вече ме обича, – каза Алиса. – Ще му направя легло.

Знаех историята на шушите. Всички знаеха историята на шушите, и най-вече ние, биолозите. При нас в зоопарка имаше вече пет шуша и всеки момент очаквахме увеличение на семейството.

Полосков и Зелени намерили шушите на една от планетите в системата Сириус. Тези мили, беобидни зверчета, които не се отделяли ни на крачка от космонавтите, се оказали бозайници, въпреки че по поведението си повече приличали на нашите пингвини. Същото спокойно любитство и вечните опити да се пъхат на най-неподходящи места. На Зелени даже му се наложило веднъж да спасява един шуш, който се канел да скочи в голяма консерва кондензирано мляко. Експедицията донесе цял филм за шушите, който мина с голям успех по всички кина.

За съжаление, космонавтите нямали време да ги наблюдават както трябва. Известно е, че шушите идвали идвали в лагера сутринта и с падането на нощта изчезвали, скривали се сред скалите.

Тъй и иначе, когато експедицията потеглила обатно, в един от отсеците Полосков открил три шуша, които вероятно се били заблудили в кораба. В началото Полосков помислил, че някой от екипажа контрабандно е вкарал шушите, но възмущението на другарите му било толкова искрено, че Полосков трябвало да се откаже от подозренията си.

Появата на шушите предизвикало сума ти допълнителни проблеми. Първо, можело да се окажат източник на неизвестни инфекции. Второ, можели да загинат по пътя, да не издържат претоварванията. Трето, никой не знаел, какво ядат... И тъй нататък.

Но всички опасения се оказали напразни. Шушите отлично понесли дезинфекцията и послушно ядели бульон и консервирани плодове. Заради това те си спечелили кръвен враг в лицето на Зелени, който обича компот, но през последните месеци на експедицията му се наложило да се откаже от него – изяли го „гратисчиите“.

По време на дългия път шушката родила шест шушчета. Така корабът пристигнал на Земята претъпкан с шуши и шушчета. Те се оказали разбрани зверчета и не причинявали никакви неприятности, освен на Зелени.

Помня историческия момент при пристигането на експедицията на Земята, когато под прицела на кино- и телевизионните камери се отвори люкът и вместо космонавти в него в появи чуден шестлап звяр. След него се показаха още няколко по-малки. По цялата Земя се разнесе възглас на учудване. Но прекъсна в момента, в който след шушите от кораба излезе усмихнатия Полосков. Той носеше на ръце шушче, изцапано с кондензирано мляко...

Част от зверчетата попадна в зоопарка, няколко останаха у обикналите ги космонавти. Шушчето на Полосков попадна у Алиса. Бог знае с какво е очаровала суровия космонавт.

Шушът спеше в голяма кошница до леглото на Алиса, не ядеше месо, нощем спеше, дружеше с котетата, боеше се от богомолката и тихо мъркаше, когато Алиса го галеше или му разказваше за своите неудачи и беди.

Шушът растеше бързо и след два месеца стана колкото Алиса. Ходеха на разходка в парка и Алиса никога не му слагаше нашийник.

— Ами ако изплаши някого, – питах аз, – или го сгази кола?

— Никого няма да изплаше. И после, ще се обиди, ако му сложа нашийник. Той е толкова чувствителен.

Веднъж на Алиса не ѝ се спеше. Капризничеше и искаше да ѝ чета за доктор Охболи.

— Не мога, дъще, – казах аз. – Имам спешна работа. Освен това, време ти е вече да четеш сама.

— Но това не е книга, а микрофилм, и там буквите са малки.

— Значи има звук. Щом искаш да четеш – включи звука.

— Студено ми е.

— Тогава почакай. Да допиша и ще го включа.

— Щом не искаш, ще помоля Шуша.

— Помоли го, – усмихнах се аз.

След минута чух от съседната стая нежен микрофилмиран глас: „Имаше си още доктор Охболи куче Авва“.

Значи, Алиса все пак беше станала и беше стигнала до превключвателя.

— Веднага обратно в леглото! – викнах аз. – Ще се простудиш.

— В леглото съм.

— Не лъжи. Кой тогава включи микрофилма?

— Шуша.

Никак не искам дъщеря ми да израстне лъжкиня. Оставих работата си и тръгнах към нея, за да си поговорим сериозно.

На стената висеше екран. Шуша нещо правеше около микропроектора, а не екрана нещастните животни се тълпяха пред вратата на добрия доктор Охболи.

— Как успя така да го дресираш? – искрено се учудих аз.

— Не съм го дресирала. Той сам може всичко.

Шуша смутено беше свил предните си лапи пред гърдите.

Настъпи неловко мълчание.

— И все пак... – каза накрая аз.

— Извинете, – раздаде се висок хриплив глас. Говореше Шуша. – Аз наистина сам се научих. Това не е трудно.

— Извинете... – каза аз.

— Това не е трудно, – повтори Шуша. – Вие вчера показвахте на Алиса приказката за краля на богомолките.

— Не, аз не за това. Как се научихте да говорите?

— Ние с него се занимавахме, – каза Алиса.

— Нищо не разбирам! Десетки биолози работят с шушите, но нито един шуш нито един път не е продумал и думичка.

— А нашият Шуша може и да чете. Нали?

— Малко.

— Разказва ми толкова интересни неща...

— Ние с вашата дъщеря сме големи приятели.

— Но защо мълчахте толкова време?

— Той се стеснява, – отвърна Алиса вместо Шуша.

Шуша примигна с очи.