Момиченцето от Земята

Първо, трябваше да се приготвят, проверят, пренесат и складират в „Пегас“ клетки, капани, ултразвукови примамки, примки, мрежи, силови установки и хиляда неща, нужни за лов на животни. Второ, трябваше да се запасим с лекарства, продукти, филми, лента, апарати, диктофони, софити, микроскопи, хербарийни папки, бележници, гумени ботуши, сметачни машини, чадъри срещу слънце и дъжд, лимонада, пелерини, панамени шапки, сух сладолед, автолети и още милион неща, които може да потрябват, а може и да не потрябват в експедицията. Трето, тъй и тъй щяхме да кацаме на научните бази, станции и разни планети по пътя, трябваше да вземем със себе си стоки и подаръци: портокали за астрономите на Марс, сельодка в консерви за разузнавачите на Малък Арктур, вишнев сок, туш и гумено лепило за археолозите в системата 2-БЦ, брокатени халати и електрокардиографи за жителите на планетата Фикс, гарнитурата от орехово дърво, спечелена от жителите на планетата Самора във викторината „Познавате ли Слънчевата система?“, сладко от дюли витаминизирано) за лабуцилците и още много подаръци, които ни носеха до последния момента баби, дядовци, братя, сестри, бащи, майки, деца и внуци на онези хора и инопланетяни, с които щяхме да се срещаме. Накрая нашият „Пегас“ заприлича на Ноевия ковчег, на плаващ панаир, на ЦУМ и даже на търговски склад.

За две седмици отслабнах с шест килограма, а капитанът на „Пегас“, известният космонавт Полосков, оставя с шест години.

Тъй като „Пегас“ е малък кораб, то и екипажът не беше многоброен. На Земята и другите планети командвам експедицията аз, професор Селезньов от Московския зоопарк. Това, че съм професор, съвсем не означава, че съм някой стар, посивял, важен човек. Случи се така, че още от дете обичам всякакви животни и никога не ги разменях за камъни, марки, радиоприемници и други интересни неща. Когато станах на десет години, се записах в кръжока на младите природолюбители към зоопарка, после завърших училище и в университета следвах биология. Докато учех, продължавах да прекарвам всеки свободен ден в зоопарка и биологическите лаборатории. Когато завърших университета, знаех за животните толкова, че можех да напиша първата си книга. По онова време нямаше скоростни кораби, които да летят по всички краища на Галактиката и затова бяха малко и космическите зоолози. Оттогава минаха двайсет години, а космическите зоолози станаха страшно много. Но аз се оказах един от първите. Облетях много планети и звезди и неусетно станах професор.

Когато „Пегас“ се откъсне от твърдата земя, стопанин и главен началник на всички става Геннадий Полосков, известен космонавт и командир на кораба. С него се бяхме срещали и по-рано на далечни планети и научни бази. Той често идва у нас и е добър приятел на Алиса. Полосков далеч на прилича на смел космонавт и когато свали униформата на капитан-звездолетец, може да го вземете за възпитател в детската градина или за библиотекар. Полосков не е висок, рус, мълчалив и много деликатен. Но когато сяда в креслото си на мостика на космически кораб, става друг – гласът му се променя и дори лицето му придобива твърдост и решителност. Полосков никога не губи присъствие на духа и много го уважават в космофлота.

Много трудно успях да го склоня да полети с нас на „Пегас“, защото Джак О’Кониола го уговаряше да поеме новия пътнически лайнер Земя — Фикс. И ако не беше Алиса, никога нямаше да успея.

Третият член на „Пегас“ е механикът Зелени. Той е висок мъж с пищна рижа брада. Най-голямото му удоволствие е да рови в двигателя и да поправя нещо в машинното отделение. Това е отлично качество, но понякога Зелени се увлича и тогава някоя много важна машина или прибор се оказват разглобени точно тогава, когато са най-нужни. Още, Зелени е голям песимист. Той винаги си мисли, че „това“ няма да свърши зле. Кое „това“? Ами всичко. Например, прочел в една старинна книга, че някакъв търговец се порязал с бръснач и умрял от отравяне на кръвта. Макар днес по цялата Земя да не може да се намери такъв бръснач, с който да се порежеш, а и всички мъже мажат сутрин лицето си с паса вместо да се бръснат, той си пусна брада – за всеки случай. Когато кацнем на неизвестна планета, той ни съветва веднага да отлетим, защото животни нямало, а и да имало, то били такива, от които зоопаркът не се интересувал, а и да се интересувал, все едно, нямало да ги закараме до Земята и така нататък. Но всички ние сме свикнали със Зелени и не обръщаме внимание на мрънканиците му. А той не ни се обижда.

Четвъртият член на нашия екипаж, ако не броим кухненския робот, който все се поврежда, и всъдеходите автомати, беше Алиса. Тя, както е известно, е моя дъщеря, завършила е втори клас, с нея все нещо се случва, но засега всичките ѝ приключения завършват благополучно. Алиса е полезен човек за експедицията – тя умее да се грижи за животните и от почти нищо не се страхува.

Нощта преди отлитането спах лошо: все ми се стуваше, че някой броди из къщата и блъска вратите. Когато станах, Алиса беше вече облечена и изглеждаше като че ли въобще не си беше лягала. Слязохме към автолета. Не носехме почти нищо, само моята черна папка и Алисината чантичка за през рамо, към която бяха прикрепени плавници и харпун за подводен риболов. Утрото беше мразовито и свежо. Метеоролозите бяха обещали следобед дъжд, но както винаги малко сбъркаха и дъждът им се беше изсипал още през нощта. По улиците беше пусто, ние се простихме с близките си обещахме да пишем писма от всяка планета.

Автолетът бавно се издигна над улицата и леко полетя на запад, към космодрума. Предадох управлението на Алиса и се заех отново да изучавам дългите списъци, поправяни и задрасквани хиляда пъти, защото капитан Полосков ми се беше заклел, че ако не изхвърлим поне три тона товар, никога няма да можем да се издигнем над Земята.

Не забелязах кога долетяхме до космодрума. Алиса беше съсредоточена и сякаш не преставаше да мисли за нещо. Така се беше отнесла, че спусна автолета до друг кораб, който товареше прасета за Венера.

При вида на спускащия се от небето апарат, прасетата се пръснаха на всички страни, съпровождащите ги роботи хукнаха да ги гонят, а началникът на товаренето ме наруга, че доверявам кацането на малко дете.

— Тя не е толкова малка, – отговорих аз на началника. – Завършила е втори клас.

— Още по-зле, – каза началникът, притискайки към грърдите си току-що хванато прасенце. – Сега до довечера няма да ги съберем.

Погледна Алиса укоризнено, взех руля и откарах апарата до белия „Пегас“. В дните на своята корабна младост той е бил скоростен пощенски кораб. Послед, след появата на по-бързи и по-вместителни кораби, предадоха „Пегас“ за експедиции. Имаше големи трюмове и вече беше служил и на геолози, и на археолози, а сега вършеше добра работа на зоопарка. Полосков ни чакаше и още преди да бяхме поздравили, попита:

— Измисли ли как да свалим три тона?

— Измислих нещо, – казах аз.

— Казвай.

В този момент към нас се приближи скромна бабичка със син шал и попита:

— Не бихте ли взели едно малко колетче за моя син на Алдебаран?

— Ето ти нá, – махна с ръка Полосков. – Само това липсваше.

— Съвсем малко, – каза бабичката. – Двеста грама, не повече. Представяте ли си какво ще му бъде, ако не получи подарък за рождения си ден?

Не си представяхме

— А какво има в колетчето? – попита деликатният Полосков, оставяйки се на милостта на победителката.

— Нищо особено. Тортичка. Коля толкова обича тортички! И стереолоентичак, на която се вижда как неговото синче, моето внуче, се учи да ходи.

— Давайте, – каза мрачно Полосков.

Потърсих с очи Алиса. Беше изчезнала някъде. Слънцето изгряваше над космодрума и дългата сянка на „Пегас“ достигаше сградите.

— Слушай, – казах аз на Полосков. – Ще изпратим част от товара на Луната с редовния кораб. А от Луната ще ни е по-лесно да стартираме.

— И аз така го мислех, – каза Полосков. – За всеки случай ще свалим четири тона.

— Къде да предам колетчето? – попита бабичката.

— Роботът на входа ще го приеме, – каза Полосков; после с него се заехме да проверяваме какво да оставим за Луната.

С крайчеца на окото си се оглеждах за Алиса и затова забелязах и бабичката с колетчето. Стоеше в сянката на кораба и тихо спореше с робота-товарач. Зад бабичката се извисяваше доста претоварена автоматична количка.

— Полосков, – казах аз. – Обърни внимание.

— Боже мили! – каза смелият капитан. – Това няма да го преживея!

С тигров се озова до бабичката.

— Какво е това? – запита той с гръмовен глас.

— Колетчето, – каза плахо бабичката.

— Тортичката?

— Тортичката, – бабичка се беше съвзела от уплаха.

— Такава голяма?

— Извинете, капитане, – каза бабичката строго. – Искате моят син да яде изпратената му тортичка сам без да я подели със своите сто и тройсетима другари? Това ли искате?

— Аз нищо повече не искам! – каза ядосаният Полосков. – Оставам си вкъщи и никъде няма да летя. Ясно ли е? Никъде няма да летя!

Битката с бабичката продължи половин час и завърши с победа за Полосков. През това време аз се качих на кораба и наредих ан робота да свали портокалите и гарнитурата от орехово дърво.

Срещнах Алиса в отдалечен отсек на товарния трюм и много се учудих.

— Какво правиш тук? – попитах аз.

Алиса скри зад гърба си кесия с кифлички и отвърна:

— Запознавам се с кораба.

— Върви си в каютата, – казах аз и забързах нататък.

Към дванайсет часа най-после завършихме разтоварването. Всичко беше готово. Още веднъж проверихме с Полосков теглото на товара – получаваше се резерв от двеста килограма, така че можехме спокойно да излитаме в космоса.

Полосков извика по вътрешната свръзка механика Зелени. Механикът седеше пред пулта за управление и разресваше рижата си брада. Полосков се наклони към самия екран и попита:

— Можем ли да тръгваме?

— Когато поискаме, – каза Зелени. – Макар че времето не ми харесва.

— Диспечерната, – каза Полосков в микрофона. – „Погас“ иска разрешение за излитане.

— Една минута, – отговори диспечерът. – Имате свободни места?

— Нито едно, – твърдо каза Полоско. – Не вземаме пътници.

— Поне пет човека? – каза диспечерът.

— Защо? Няма ли редовни кораби?

— Всичките са претоварени.

— Защо?

— Не знаете ли? Днес на Луната е футболният мач за купата на Галактическия сектор: Земя – Фикс.

— Защо на Луната? – зачуди се Полосков. Той не се интересуваше от футбол и за времето на подготовка на полета беше изостанал от действителността.

— Смешен човек! – каза диспечерът. – Как ще играят фиксианците при земната гравитрация? На тях и на Луната няма да им е леко.

— Значи, ще победим, – каза Полосков.

— Съмнявам се, – отвърна диспечерът. – Примамили са трима защитници от Марс и Симон Браун.

— Да имах вашите грижи, – каза Полосков. – Кога ще разрешите отлитане?

— И все пак ще победим, – намеси се в разговора Алиса, която незабелязано се беше качила на мостика.

— Правилно, момиченце, – зарадва се диспечерът. – Няма ли да вземете няколко фенове? За да изпратя всички желаещи, ми трябват осем кораба. Нямам си на идея какво да правя. А постъпват още заявки.

— Не, – отряза Полосков.

— Е, ваша работа. Палете двигателите.

Полосков превключи машинното отделение.

— Зелени, – каза той. – Включи планетарните. Само полека. Да проверим дали няма претоварване.

— Откъде ще се вземе? – възмутих се аз. – Нали всички сметнахме.

Корабът завибрира, набирайки мощност.

— Пет – четири – три – две – едно – пуск, – каза капитанът.

Корабът трепна и остана на мястото си.

— Какво стана? – попита Полосков.

— Какво става при вас? – попита диспечерът, който наблюдаваше старта ни.

— Не се получава, – каза Зелени. – Казах ви, че нищо добро няма да произлезе от това.

Алиса седеше, пристегната към креслото, и не гледаше към мен.

— Да опитаме още веднъж, – каза Полосков.

— Няма какво да опитваме, – отвърна Зелени. – Претоварването е значително. Приборите са пред очите ми.

Полосков опита още веднъж да вдигне „Пегас“, но корабът стоеше на мястото си като закован. Тогава той каза:

— Имаме грешка в изчисленията.

— Не, проверихме всичко с компютъра, – отвърнах аз. – Имаме резерв от двеста килограма.

— Какво става тогава?

— Ще се наложи да изхвърлим още товар. Не можем да губим време. От кой трюм да започнем/

— От първи, – казах аз. – Там са колетите. Ще ги почакаме на Луната.

— Само не от първи, – каза изведнъж Алиса.

— Добре, – отговорих машинално. – Тогава да започнем с третия – там са клетките и мрежите.

— Само не от трети, – каза Алиса.

— Какво е това? – попита строго Полосков.

В този момент диспечерът отново се свърза с нас.

— „Пегас“, – каза той. – Срещу вас е постъпило оплакване.

— Какво оплакване?

— Включвам гише справки.

На екрана се показа чакалнята. Пред гише справка се тъпляха хора. Сред видях няколко познати лица. Откъде ги познавах?

Жената, която беше най-близо до гишето, каза като гледаше към мен:

— Срамота. Не бива така да се гледа през пръсти на щуротиите им.

— Какви лудории? – учудих се аз.

— Казах на Альоша: няма да ходиш на Луната, имаш пет тройки за четвъртия срок.

— И аз забраних на Льова да лети за този мач, – съгласи се друга жена.

— Спокойно може да го гледа и по телевизията.

— Аха, – казах аз бавно. Накрая бях познал хората пред гише справки: това бяха родителите на децата от Алисиния клас.

— Всичко е ясно, – каза Полосков. – Много гратисчии ли имаме на борда?

— Не мислех, че ще имаме претоварване, – каза Алиса. – Как можеха децата да пропуснат мача на века? Какво става – аз съм там, а те – не.

— Много гратисчии ли имаме? – попита Полосков със стоманен глас.

— Нашият клас и още два, – каза тихо Алиса. – Докато татко нощес спеше, дойдохме на космодрума и се качихме на кораба.

— Никъде няма да летиш, – казах аз. – Не можем да вземаме в експедицията безотговорни хора.

— Татко, аз няма вече! – примоли се Алиса. – Разбери, имам силно развито чувство на дълг!

— Можехме да паднем заради твоето чувство на дълг, – отвърна Полосков.

Обикновено той всичко прощава на Алиса, но сега се беше разсърдил.

— Да вървим да изкарваме гратисчиите, – добави той. – Ако се справим за половин час, оставаш на кораба. Иначе ще летим без тебе.

Последния гратисчия го изкарахме от трюма след двайсет и три минути. След още шест те стояха всичките страшно огорчени и тъжни до кораба, а към тях от сградата на космодрума тичаха майки, татковци и баби.

Общо на „Пегас“ се оказаха четирсет и трима гратисчии. И до сега не мога да разбера как ѝ се е удало на Алиса да ги качи на борда, а ние нищо да не забележим.

— Всичко хубаво, Алиса! – викна изотдолу Альоша Наумов, когато накрая се качихме по трапа. – Викай заради нас! И се връщай по-скоро!

— Земята ще победи! – отговори му Алиса.

— Лошо стана, татко, – каза ми тя след като бяхме излетели и поели курс към Лунарта.

— Да, лошо, – каза Алиса. – Срам ме е заради теб.

— Аз не за това, – каза Алиса. – Целият трети „Б“ в пълен състав отлетя още снощи в чували от картофи на борда на товарен шлеп. Те ще бъдат на стадиона, а нашите втори класове – не. Не оправдах доверието на другарите.

— А къде са дянали картофите от чувалите? – попита учуден Полосков.

— Не зная, – каза Алиса. Помисли малко и добави: — С какви очи ще гледам на стадиона трети „Б“? Просто ужас!