Момиченцето от Земята

— Кой какви планове има? Излитаме утре в шест нула нула.

Капитан Полосков каза, че ще остане на кораба да го подготви за полета.

Механикът Зелени поиска разрешение да отиде на мач.

Алиса също каза, че ще отиде на мача, макар и без удоволствие.

— Защо? – попитах аз.

— Нима забрави? На стадиона ще бъде целият трети „Б“, а от вторите класове – само аз. Ти си виновен за това.

— Аз?

— Ами кой свали децата от „Пегас“?

— Че ние не можехме да излетим! А и какво щяха да кажат родителите им за мен? Ами ако нещо се случеше?

— Къде? – възмути се Алиса. – В Слънчевата система? В края на двайсет и първи век?

След като Алиса и Зелени заминаха, аз реших за последен път да изпия чашка кафе в истински ресторант и поех към „Селена“.

Голямата зала на ресторанта беше почти пълна. Бях спрял до входа, търсейки място, когато чух познат гръмовен глас:

— Кого виждам!

На една отдалечена маса беше седнал моят стар приятел Гръмозека. Не се бяхме виждали пет години, но не го бях забравил нито за миг. Някога бяхме много близки; приятелството ни започна, когато успях да го спася в джунглите на Евридика. Гръмозека се беше отделил от археоложката група, беше за загубил в гората и едва не беше попаднал в зъбите на Малкото драконче – злобна твар с дължина към шестнайсет метра.

При вида ми Гръмозека отпусна на пода свитите си за по-удобно пипала, половинметровата му паст се разтегна в очарователна усмивка, дружески протегна към мен острите си ноктища и се спусна към мен.

Някакъв турист, който никога преди не ще да е бил виждал обитател на планетата Чумароз, изстена и припадна. Но Гръмозека не му се обиди. Прегърна ме здраво с пипалата си и ме притисна към острите пластини на гърдите си.

— Старче! – ревеше той като лъв. – Колко лета, колко зими! Вече се канех да отида до Москва да те видя и изведнъж – не вярвам на очите си... Как върви?

— Тръгнали сме на експедиция, – казах аз. – В свободно търсене из Галактиката.

— Чудесно! – каза щастливо Гръмозека. – Радвам се, че си избегнал козните на зложелателите и си поел на експедиция.

— Че аз нямам зложелатели.

— Няма да ме излъжеш, – каза Гръмозека, размахвайки заканително под носа ми острите си извити нокти.

Не се заех да му възразявам, тъй като знаех колко мнителен е моят приятел.

— Сядай! – заповяда Гръмозека. – Роботе, бутилка грузинско вино за моя приятел и три литра валериан за мене лично.

— Слушам, – каза роботът-сервитьор и изтърколи към кухнята да изпълни поръчката.

— Какво става с теб? – заразпитва ме Гръмозека. – Как е жена ти? Дъщеря ти? Научи ли се вече да ходи?

— Ходи на училище, – казах аз. – Завърши втори клас.

— Великолепно! – възкликна Гръмозека. – Как бързо тече времето...

Някаква печална мисъл споходи моя приятел и понеже той беше много чувствителен, оглушително застена, а от осемте му очи се затъркаляха лютиви димящи сълзи.

— Какво ти е? – разтревожих се аз.

— Помисли само как бързо тече времето! – каза Гръмозека през сълзи. – Децата растат, а ние с теб стареем.

И разчувстван изпусна из ноздрите си четири струи лютив жълт дим. Димът изпълни ресторанта, но Гръмозека бързо се взе в ръце и заяви:

— Извинете ме, благородни посетители на ресторанта, ще се постарая да не ви причинявам повече неприятности.

Димът се стелеше между масите, хората кашляха, а някои даже напуснаха залата.

— Да вървим и ние, – казах задъхано аз, – че ще сътвориш още нещо.

— Прав си, – покорно каза Гръмозека.

Излязохме в преддверието. Гръмозека зае цял диван, а аз се свих до него на един стол. Роботът ни донесе виното и валериана, чаша за мен и еднолитров буркан за чумарозеца.

— Къде работиш сега? – попитах аз.

— Ще разкопаваме мъртъв град на Колеида, – отвърна той. – Дойдох за инфрачервени детектори.

— Интересен ли е градът? – попитах аз.

— Може и да е интересен, – отвърна внимателно Гръмозека; той беше страшно суеверен. За да не го урочаса, размаха четири пъти опашката си пред дясното око и прошепна: — Баскури барипарата.

— Кога започвате? – попитах аз.

— След седмица-две стартираме от Меркурий. Там е временната ни база.

— Странно място за база, – казах аз. – Половината планета е гореща, другата половина – ледена пустиня.

— Няма нищо странно, – каза Гръмозека и се протегна за вариана. – Миналата година там намерихме останки от кораба на Полунощните скитници, та поработихме. Ама аз все за себе си, за себе си. Разкажи ми за вашия маршрут.

— Знам го само приблизително, – отвърнах аз. – Първо ще посетим няколко съседни бази, а после сме на свободно търсене. Време има – три месеца, корабът е вместителен.

— На Евридика ще ходиш ли? – попита Гръмозека.

— Не. Малко драконче в Московския зоопарк вече има, а Голямо драконче, за съжаление, все никой не успял да улови.

— Дори и да го хванеш, – каза Гръмозека, – на твоя кораб няма да можеш да го откараш.

Съгласих, че не можем закара Голямото драконче с „Пегас“. Дори и само затова, че дневният му порцион е четири тона месо и банани.

Помълчахме малко. Приятно беше да седя със стария си приятел и заникъде да не бързам. Една туристка, старица с лилава перука, украсена с восъчни цветя, се приближи до нас и плахо протегна бележник.

— Не бихте, – помоли тя, – ми оставили автограф за спомен от случайната ни среща?

— Защо не? – каза Гръмозека и протегна ноктесто пипало към бележника. Отвори го и на чиста страница написа с широк разлят почерк: „На прекрасната млада землянка от верния ѝ поклонник от мъгливата планета Чумароз. Ресторат „Селена“, 3-ти март“.

— Благодаря, – прошепна старицата и заотстъпва с малки крачици.

— Добре ли го написах? – попта ме Гръмозека. – Трогателно, нали?

— Да, – съгласих се аз. – Само че не съвсем точно.

— Защо?

— Това съвсем не е млада землянка, а възрастна жена. Въобще – землянки някога са били наричани първобитните жилища, вкопани в земята.

— Какъв позор! – разстрои се Гръмозека. – Но тя имаше цветя на шапката. Сега ще я догоня и ще пренапиша автографа.

— Няма нужда, приятелю, – спрях го аз. – Само ще я уплашиш.

— Да, тежко е бремето на славата, – каза Гръмозека. – Приятно е да знаеш, че най-големия археолог на Чумароз го познават дори на далечната земна Луна.

Не се заех да го разубеждавам. Подозирах, че старицата никога в живота си не е виждала космоархеолог. Просто ще да я е поразил обликът на моя приятел.

— Слушай, – каза Гръмозека. – Осени ме идея. Ще ти помогна.

— Как?

— Чувал ли си за планета на име Тримата капитани?

— Чел съм някъде, но не помня кога и защо.

— Чудесно.

Гръмозека се наведе по-близо към мен, сложи на рамото ми тежкото си, горещо пипало, приглади блестящите пластини на кръглия си като малък балон корем и започна:

— В сектор 19-4 има малка необитаема планета. Преди нямаше дори и име, само цифрено обозначение. Сега космонавтите я наричат планетата Тримата капитани. А защо така? Там на едно равно каменно плато се извисяват три статуи. Постевени са в чест на трима космически капитани. Те са били велики изследователи и храбреци. Единият бил родом от Земята, другият – от Марс, а третият – от Фикс. Ръка за ръка тези капитани обикаляли съзвездия, кацали на планети, където било невъзможно да се кацне, спасявали цели заплашени от опасност светове. Те първи преодолели джунглите на Евридика, а един от тях застрелял Голямото драконче. Те открили и унищожили свърталището на космическите пирати, макар пиратите да били десетократно повече. Те се спуснали в метановата атмосфера на Голгота и намерили там философския камък, изгубен от конвоя на Курсак. Те взривили отровен вулкан, който заплашвал с гибел цялото население на една планета. За техните подвизи може да се говори две седмици без прекъсване..

— Сега си спомних, – прекъснах аз Гръмозека. – Разбира се, че съм чувал за Тримата капитани.

— Да-да, – измърмори Гръмозека и изпи валериана от буркана. – Бързо забравяме героите. Срамота.

Гръмозека укорно поклати меката си глава и продължи:

— Преди няколко години пътищата на капитаните се разделили. Първият капитан се увлякъл по проекта Венера.

— Зная, зная, – казах аз. – Значи така, той е един от тези, които изменят орбитата ѝ?

— Да. Първият капитан винаги е обичал грандиозните планове. И когато разбрал, че е решено да се премести Венера по-далече от Слънцето, за да могат да я заселят хора, той веднага предложил услугите си. И това е страхотно, защото няма в Галактиката човек, който да разбора повече от Първия капитан от космическа техника.

— А другите капитани?

— Казват, че Вторият бил загинал неизвестно кога и неизвестно къде. Третият капитан е поел към съседната галактика и ще се върне след няколко години. Та, искам да кажа, че Капитаните са срещали много редки, чудно зверове и птици. От тях сигурно са останали някакви записки, дневници.

— А къде са те?

— Дневниците се пазят на планетата Тримата капитани. До паметниците, издигнати от благодарните съвременници с подписка, проведена на осемдесет планети, има лаборатория и мемориален център. Там постоянно живее доктор Верховцев. Той знае за Тримата капитани повече от всички други в Галактиката. Ако отидеш там, няма да съжаляваш.

— Благодаря, Гръмозека, – казах аз. – Може би трябва да престанеш да пиеш валериан. Ти сам ми се беше оплакал, че ти вредяло на сърцето.

— Какво да се прави, – плесна с пипала моят приятел. – Нали имам три сърца. На някое от тях валерианът вреди много. Но не мога да разбера на кое.

Още цял час си спомняхме за стари познати и за приключения, които бяхме преживели заедно. Изведнъж вратата на преддверието се разтвори и се изсипа тълпа хора и инопланетяни. Те носеха на ръце футболистите от сборния отбор на Земята. Свиреше музика, чуваха се радостни викове.

От тълпата изскочи Алиса.

— Е?! – викна тя, като ме видя. – Изменниците от марсианските не помогнаха на фиксианците. Три на един. Сега ще се играе на неутрален терен.

— А трето „Б“? – попитах еходно аз.

— Нямаше ги, – каза Алиса. – Непременно щях да ги видя. Вероятно, са ги хванали и върнали обратно. В чували от картофи. Така им се пада!

— Гадня си, Алиса, – казах аз.

— Не! – изрева оскърбено Гръмозека. – Нямаш права да обиждаш така беззащитното момиче! Няма да ти дам!

Гръмозека хвана Алиса с пипала и я вдигна към тавана.

— Нет! – повтаряше той възмутено. – Твоята дъщеря е и моя дъщеря. Няма да ти дам!

— Но аз не съм твоя дъщеря, – каза изотгоре Алиса. За щастие, тя не се беше уплашила много.

Но къде по-силно се изплаши механикът Зелени. Той тъкмо влезе в преддверието и изведнъж видя Алиса сред пипалата на грамадно чудовище. Мене дори не ме забеляза. Той се хвърли към Гръмозека, развял рижа брада като знаме, и със засилка се вряза в кръглия корем на моя приятел.

Гръмозека хвана Зелени с едно свободно пипало и го закачи лампата. После внимателно свали Алиса и ме попита:

— Май се поразгорещих.

— Малко, – отвърна вместо мен Алиса. – Пусни Зелени на пода.

— Да не се нахвърля на археолози, – отвърна Гръмозека. – Не ща да го свалям. Довиждане, ще се видим довечера. Сетих се, че трябва да отида до базивия склад до края на работното време.

И намигайки лукаво на Алиса, Гръмозека поклащайки се се отдалечи към шлюза. Из преддверието се носеше миризма на валериан.

Свалихме Зелени от лампата с помощта на футболния отбор. На Гръмозека му бях малко обиден, защото моят приятел може и да е талантлив учен и верен приятел, но е лошо възпитан и чувството му за хумор понякога приема странни форми.

— Накъде сме? – попита Алиса докато отивахме към кораба.

— Най-напред, – казах аз, – ще откараме товара на Марс и на разузнавачите на Малък Арктур. А оттам право към сектор 19-4, в базата Тримата капитани.

— Да живеят Тримата капитани! – каза Алиса, макар никога да не беше чувала за тях.