Момиченцето от Земята

Изведнъж дочухме далечен вик.

Обърнахме се.

Докторът тичаше към нас, затъвайки в пясъка.

— За-бра-ви-их! – викаше той. – Съвсем забравих!

Докторът дотича до нас; две минути си поема дъх и през цялото време се опитваше да започне една и съща дума, но не му стигаше въздух, за да я довърши.

— Хра... – казваше той. – При па...

Алиса се опита да му помогне.

— Хранилка? – попита тя.

— Н-не, храстчета. Аз... забравих да ви разкажа за храстчетата.

— Какви храстчета?

— Стоях до самите храстчета и забравих да ви разкажа за тях.

Докторът посочи паметника. Дори оттук, от далече, се виждаше, че в краката на Третия капитан скулпторът старателно е издялал клонките и листата на гъст храст.

— Мислех, че е просто са красота, - каза Алиса.

— Не, това е храстче! Никога ли не сте чували за храстчетата?

— Не сме.

— Тогава слушайте. Само две минути... Когато Третият капитан бил на осмия спътник на Алдебаран, се загубил в пустинята. Нямал нищо – нито вода, нито храна. Но капитанът знаел, че ако не стигне до базата, корабът щял да загине, защото всички членове на екипажа лежали болни от космическа треска, а ваксина имало само в базата, в пустата, изоставена база в планините Сиера Баракуда. И ето, когато силите напуснали капитана и пътят бил изгубен сред пясъците, чул далечно пеене. Отначало си помислил, че е халюцинация. Но все пак събрал последните си сили и поел по посока на звука.

След три часа допълзял до едни храстчета. По онези места те разстат около малки водоеми. Преди пясъчна буря листата им се трият едно о друго и издават мелодични звуци. Сякаш пеят. Точно така храстчетата в планините Сиера Баракуда със своето песнопение показали на капитана път към водата, дали му възможност да изчака да отмине страшната пясъчна буря и спасили живота на осмината космонавти, които умирали от космическа треска. В чест на това събитие скулпторът е изобразил на паметника на Третия капитан храстче. Тъй че, мисля, струва си да надникнете на осмия спътник на Алдебаран и да потърсите храстчета в планините Сиера Баракуда. Освен това, според Третия капитан, вечер храстчетата разцъфвали в нежни светещи цветове.

— Благодаря, докторе, - казах аз. – Задължително ще се опитаме да намерим тези храстчета и да занесем от тях на Земята.

— А дали могат да растат в саксия? – попита Алиса.

— Сигурно, - отвърна докторът. – Всъщност, аз никога не съм виждал храстчета – много са редки. Срещат се само при извора в самия център на пустинята обкръжаваща планините Сиера Баракуда.

... Системата Алдебаран беше наблизо и ние решихме да потърсим храстчета и, ако е възможно, да послушаме песните им.

Космокатерът ни обиколи пустинята осемнайсет пъти и едва на деветнайсетото приближаване видяхме в долчинката зеленина. Разузнавателният катер се сниши над пясъчните дюни и пред очите ни се явиха храстчета, обкръжили малък извор.

Храстите не бяха висока, някъде до към кръста ми; имаха дълги сребристи от обратната страна листа и доста къси дебели корени, които лесно се измъкваха от пясъка. Внимателно изкопахме пет храста, избирайки тези, които имаха пъпки, напълнихме една голям съндък с пясък и пренесохме трофеите си на „Пегас“.

Същия ден „Пегас“ стартира от пустинния спътник и взе курс нататък.

Щом излетяхме, започнах да подготвям камерата: надявах че, храстите скоро ще цъфнат и исках да ги снимам, а Алиса си приготви листа и бои, за да ги нарисува.

И в този момент чухме тихо, благозвучно пеене.

— Какво става? – учуди се механикът Зелени. – Кой е пуснал магнетофона? Не съм аз. Защо не ми давате да си почина?

— Пеят нашите храсти! – завика Алиса. – Приближава пясъчна буря!

— Какво? – учуди се Зелени. – Откъде ще се взема в Космоса пясъчна буря?

— Да отидем при храстите, тате, - каза Алиса. – Да видим.

Алиса затича към трюма; аз малко се забавих, за да заредя камерата.

— И аз идвам, - каза механикът Зелени. – Никога не съм виждал пеещи храсти.

Заподозрях, че всъщност иска да надникне през илюминатора, защото се опасява, че изведнъж наистина може да се надигне пясъчна буря.

Тъкмо заредих камерата и чух вик. Познах гласа на Алиса.

— Татко! – викаше тя. – Само виж!

— Помощ! – викаше и механикът Зелени. – Идват!

Още няколко крачки – и аз дотичах до вратите на трюма. Сблъсках се с Алиса и Зелени. Всъщност, сблъсках се само със Зелени, който носеше на ръце Алиса. Видът му беше изплашен, а брадата му се вееше като от вятър.

Зад вратата се виждаха храстчеатат. Зрелището си беше наистина страшно. Храстчетата бяха излезли от пълния с пясък съндък и, тежко пристъпвайки на къстие си уродливи корени, се идваха към нас. Движеха се в полукръг, поклащаха клони, пъпките им се бяха разтворили и сред листата горяха като зловещи очи розови цветове.

— На оръжие! – викна Зелени и ми подаде Алиса.

— Затворете вратата! – казах аз.

Но беше късно. Докато се бутахме един друг в опити да се разминем, първото храстче премина през вратата и на нас ни се наложи да отстъпим в коридора.

Един след друг останалите храсти последваха водача си.

Зелени, натискайки по пътя всички алармени бутони, хукна към мостика за оръжие, а аз сграбчих от стената метлата и се опитах на прикрия Алиса. Тя гледаше настъплението на храстчетата очаровано, както заек гледа змия.

— Бягай! – викнах ѝ - Няма да ги удържа дълго.

Храстчетата бяха хванали метлата с твърдите си силни клони и я измъкваха от ръцете ми. Отстъпих.

— Задръж ги, тате! – каза Алиса и избяга.

„Добре, - помислих си аз, - че поне Алиса е в безопасност“. Положението ми си оставаше твърде опасно. Храстчетата се опитваха да ме приклещят в ъгъла, а с метлата вече не можех да се браня.

— Защо му е на Зелени огнехвъргачка? – чух внезапно по интеркома гласа на Полосков. — Какво е станало?

— Нападнаха ни храстчетата, - отвърнах аз. – Но му давай на Зелени огнехвъргачка.Ще се опитам да ги затворя в отсека. Щом премина разделителната врата, ще ти дам знак и ще затвориш трюмния отсек.

— Да не те заплашва нещо? – попита Полосков.

— Не, засега се държа, - отвърнах аз.

В този момент най-близкият храст силно дръпна метлата и я измъкна от ръцете ми. Метлата отлетя в другия край на коридора, а храстите, сякаш окуражени от това, че съм останал обезоръжен, тръгнаха към мен в сплотен строй.

Изотзад чух бързи стъпки.

— Ти къде, Алиса? – викнах аз. – Назад! Те са силни като лъвове.

Но Алиса се шмугна под ръката ми и се хвърли към храстите.

В ръцете ѝ имапше нещо голямо и блестящо. Спуснах се след нея, загубих развновесие и паднах. Последното, което видях, беше Алиса, обградена от зловещите клони на оживелите храсти.

— Полосков, - викнах аз. – На помощ!

В същата секунда пеенето на храстите спря. Вместо него се чуваше тихо жужене и въздишки.

Изправих се и видях мирна картинка.

Алиса стоеше сред храстчетата и ги поливаше с вода от една лейка. Храстчетата бяха разперили клони, за да не изпуснат нито капка влага и блажено въздишаха.

След като върнахме храстите обратно в трюма, изхвърлихме счупената метла и подсушихме пода, попитах Алиса:

— Как се досети?

— Нищо особено, тате. Храстчетата са растения. Значи – трябва да се поливат. Като морковите. А вие ги изкопахте, посадихте в съндъка, а забравихте да ги полеете. Докато Зелени ме спасяваше, си помислих: у дома те живеят до самата вода. И Третият капитан по пеенето им е намерил вода. А те пеят, когато се надига пясъчна буря: тя изсушава въздуха и засипва водата с пясък. И тогава те се притесняват, че водата няма да им стигне.

— Защо не каза веднага?

А щеше ли да повярваш? Ти воюваше с тях като с тигри. Съвсем беше забравил, че това са най-обикновени храстчета, които трябва да се поливат.

— Чак пък най-обикновени! – измърмори механикът Зелени. – Търчат за вода по коридорите!

Беше моят ред като биолог да кажа последната дума:

— По този начин храстчетата се борят за живота си. Водата в пустинята е малко, изворите пресъхват и за да оцелеят, на храстчетата им се налага да бродят по пясъка и да търсят вода.

Оттогава храстчетата мирно заживяха в съндъка с пясък. Само едно от тях, най-малкият и най-нетърпеливият, често излизаше и ни причакваше в коридора да проси вода. Помолих Алиса да не го пои твърде много – и така от корените му се стичаше вода – но на Алиса ѝ беше жал за него и до края на пътешествието му носеше вода в чаша. Дотук добре. Обаче един без да иска го поля с компот и сега хлапето никому не дава мира: тропа по коридорите, оставя след себе си мокри следи и се впива с листа в краката на хората.

Няма акъл за пет стотинки. Но компот обича до безумие.