Момиченцето от Земята

В уречения час спряхме пред астериодния пояс. Гъст рой каменни късове като облак скриваше от нас повърхността на планетата. Кой знае защо, обхвана ни вълнение. Струваше ни се, че срещата с доктор Върховцев ще доведе до важни и интересни събития. А може би дори приключения.

Космокатерът на доктора се мярна сред астероидите като сребърна стрела и изскочи пред нас.

— „Пегас“, чувате ли ме? – разнесе се от репродуктора глуховат глас. – Следвайте ме.

— Интересно, какъв ли е той? Сигурно му е скучно сам на планетата, – каза Алиса, която седеше с нас на мостика в малко амортизационно кресло, специално направено за нея.

Никой не ѝ отговори. Полосков управляваше кораба, аз изпълнявах задълженията на щурман, а Зелени на мостика го нямаше – беше останал в машинното отделение.

„Пегас“ измени курса, заобиколи един зъбат астероид и веднага послушно се спусна надолу.

Под нас се ширеше пустиня, разсечена от долове и белязана от кратери. Сребърната стрела на катера летеше напред, показвайки ни пътя.

Снижихме се забележимо. Вече се различаваха скали и пресъхнали реки. След това пред нас се показа тъмнозеленото петно на оасиса. Над него се издигаше куполът на базата. Катерът на доктора направи завой и се спусна на равна площадка. Последвахме го.

Когато „Пегас“, леко поклащайки се, застана на амортизаторите си и Полосков каза „добре“, аз видях между зеленината на оазиса и нашия кораб три каменни статуи.

На висок постамент бяха поставени трима каменни капитани. Още отдалеч се виждаше, че двама от тях са хора, а третият – тънък трикрак фиксианец.

— Кацнахме, – каза Алиса. – Може ли да изляза?

— Почакай, – отвърнах аз. – Не знаем състава на атмосферата и температурата. Какъв скафандър мислиш да облечеш?

— Никакъв, – отвърна Алиса.

Тя показа илюминатора. От сребърния космокатер беше излязъл човек с обикновен сив костюм и сива мека шапка. Вдигна ръка да ни прикани.

Полосков включи външния предавател и попита:

— Атмосферата годна ли е за дишане?

Човекът с шапката бързо закима – идвайте, не бойте се!

Посрещна ни при трапа.

— Добре дошли в базата, – каза той и се поклони. – Толкова рядко идват гости тук!

Той говореше леко старомодно, в тон с костюма си.

На вид беше около шейсетгодишен. Беше нисък, слаб, приличаше на добродушна бабичка. Лицето му беше прорязано от тънки бръчици. Докторът непрекъснато замижаваше или се усмихваше и ако понякога лицето му се отпускаше, бръчиците ставаха бели и широки. Доктор Върховцев имаше дълги, тънки пръсти. Стисна ни ръка и ни покани със себе си.

Тръгнахме подир доктора към зелените дървета на оазиса.

— Защо тук има кислородна атмосфера? – попитах аз. – Нали планетата е само пустиня.

— Атмосферата е изкуствена, – каза докторът. – Направиха, когато поставиха монумента. След няколко години ще построят голям музей, посветен на героите от Космоса. Ще карат тук излезлите от употреба кораби и всякакви находки от далечни планети.

Докторът спря пред един голям каменен къс. На него бяха гравирани думи на космоезик:

„ТУК ЩЕ БЪДЕ ПОСТРОЕН ГЛАВНИЯТ МУЗЕЙ НА КОСМОСА“

— Виждате ли, – каза Върховцев. – Музея ще го строят осемдесет различни планети. А дотогава, за начало е поставен мощен реактор, който отделя кислород от скалите. Засега още не е много хубав, но до откриването на музея ще стане най-хубавият в Галактиката.

През това време бяхме стигнали подножието на монумента.

Паметникът беше много голям, колкото двайсететажна къща. Спряхме и с отметнати назад глави заразглеждахме тримата капитани.

Първият капитан се оказа млад, широкоплещест и строен. Имаше леко чип нос и широки скули. Капитанът се усмихваше. На рамото му беше кацнала странна птица с два клюна и красива корона от каменни пера.

Вторият капитан беше по-висок от него. Имаше много широки гърди и тънки крака, като всички хора, родени и израсли на Марс. Лицето на Втория беше остро и сухо.

Третият капитан, фиксианец в прилепнал скафандър и шлем, увиснал на гръба, се опираше с ръка о клоните на каменен храст.

— Те съвсем не са стари, – каза Алиса.

— Права си, момиченце, – отвърна доктор Върховцев. – Те се прославиха още млади.

Влязохме в сянката на дърветата и по широка ялея стигнахме до базата. Базата се оказа обширно помещение, затрупано с кутии, контейнери и прибори.

— Започнаха да изпращат експонатите за музея, – каза докторът сякаш се извиняваше. – Вървете след, в моята бърлога.

— Tочно както на „Пегас“ в началото на пътешествието ни! – възхити се Алиса.

И наистина, придвижването из базата към жилището на доктор Върховцев приличаше на придвижването из нашия кораб, докато още беше препълнен с калети, товари и какво ли не оборудване.

Едно ъгълче между контейнерите, затрупано с книги и микрофилми, в което едва се събираше една койка, също затрупана с книги и ленти, се оказа спалнята и работния кабинет на директора на музея доктор Върховцев.

— Настанявайте се, чувствайте се като у дома си, – каза докторът.

На всички нас, освен на домакина, ни беше съвършено ясно, че нямаше къде да се настаним. Върховцев сбута купчина хартия на пода. Листовете се разлетяха из въздуха и Алиса се спусна да ги събира.

— Роман ли пишете? – попита Полосков.

— Какъв роман? А, да, разбира се, животът на Тримата капитани е по-интересен от който и да е роман. Заслужава да бъде описан като пример за бъдещите поколения. Но аз съм лишен от литературна дарба.

Помислих си, че доктор Върховцев скрокмничи. Та нали сам той е ходил при разузнавачите да намери чертежите на кораба на един от Капитаните.

— И тъй, – каза докторът, – с какво мога да бъда полезен на скипите си гости?

— Казаха ни, – започнах аз, – че вие знаете всичко за Тримата капитани.

— Е, чак пък всичко! – Върховцев дори се изчерви от смущение. – Това е явно преувеличение.

Той се опита да остави шапката си върху купчина книги; шапката все се плъзгаше надолу, а докторът я хващаше и отново я поставяше на старото ѝ място.

— Капитаните, – казах аз, – са били на много неизвестни планети. Срещали са удивителни животни и птици. Казват, че са оставили записи, дневници. Ние пък търсим по други планети неизвестни животни. Не можете ли да ни помогнете?

— Аха, каква била работата... – Върховцев се замисли. Шапката му се възползва от това, плъзна се надолу и изчезна под койката, – Ах, – каза той, – да бях знаел предварително...

— Татко, може ли да подскажа на доктора? – попита Алиса.

— Да, момиченце, – обърна се към нея докторът.

— На рамото на единия каменен капитан седи птица с два клюна и корона на главата. Такава птица нямаме в зоопарка. Дали знаете нещо за нея?

— Не, – каза Върховцев и се мушна под койката. Останаха да стърчат само краката му. Търсеше в тъмното шапката си, шумолеше с разни листа и продължаваше да говори. – На скулпторите им бяха снимки на капитаните. Те избраха тези снимки, които най им се харесаха.

— Може би са измислили тази птица? – попитах аз, навеждайки се към койката.

— Не, не! – възкликна Върховцев и обувките му се разтресоха. – Аз лично съм виждал тези снимки.

— Но поне известно ли е къде са снимани?

— Първият капитан никога не се разделяше с тази птица, – отвърна Върховцев. – Но когато тръгна за Венера, я подари на Втория капитан. А той, както ви е известно, изчезна без вест. Изчезна и птицата.

— Значи, не се знае къде се среща?

Най-накрая Върховцев излезе изпод леглото. Стискаше шапката си в ръка и изглеждаше смутен.

— Извинете, – каза той, – аз малко се разсеях.

— Значи, не се знае къде се среща птицата?

— Не, не, – бързо отвърна Върховцев.

— Жалко, – въздъхнах аз. – Значи, неуспех. С нищо не можете да ни помогнете. А ние така се надявахме...

— Защо да не мога? – обиди се доктор Върховцев. – Аз също много съм пътешествал... Чакайте малко да помисля.

Докторът се замисли и след около три минути каза:

— Сетих се! На планетата Евридика живее Малкото драконче. Казват, че имало и Голямо драконче.

— Зная, – казах аз. – Един от капитаните е застрелял Голямото драконче.

— Откъде знаете? – попита Върховцев.

— Зная. Разказа ми моят приятел Гръмозека.

— Странно, – рече Върховцев и наклони глава; гледаше ме сякаш ме виждаше за пръв път. – Да помисля още.

Помисли още минута и ни каза за марсианската богомолка. Това беше дори смешно. Марсиански богомолки има не само във всички зоопаркове, ами дори и по домовете. При Алиса, например, живее една.

Тогава Върховцев ни разказа за поповите лъжички, за мухоловката от Фикс, за адските птици от планетата Трул и за други животни, известни от книгата „Животните на нашата Галактика “.

— Не, тези животни не ни трябват.

— Извинете, – каза Върховцев вежливо, – но аз цял живот съм се интересувал от разумните същества, за животни не съм се и сещал. Може ли да помисля?

Върховцев отново се замисли.

— Къде съм бил? – запита се сам. – Аха, – отвърна си той, – бил съм на Празната планета.

— Къде?

— На Празната планета. Не е далеч оттук, в съседната звездна система.

— Но ако това е Празна планета, какви животни ще има там? – учуди се Алиса.

— Никой не знае. Разбирате ли, ние бяхме там в понеделник, по цялото небе летяха всякакви птици. Във вторник нямаше нито една птица – само скитащи глутници вълци. И елени. А в сряда – ни едните, ни другите. Планетата опустя.

— Може животните просто да са се скрили някъде.

— Не, – каза Върховцев. – Не е така. Ние имахме разузнавателен катер и от любопитство облетяхме цялата планета. Нямаше нито животни, нито птици. Пустота. И не само ние сме се чудили на това. Ще ви дам координатите.

— Благодаря, – казах аз. – Но ако не можете да си спомните нищо повече, тогава покажете ни дневниците на капитаните. Те трябва да са виждали всякакви животни.

— А кой ви каза за дневниците? – попита докторът и наклони глава.

— Нашият приятел археологът Гръмозека, – отвърнах аз.

— Не съм го чувал. А и за какво са ви дневниците? Сетих за склиссовете. За склиссовете от планетата Шешинера. Там ги имало страшно много. Разказаха ми.

— И за това благодаря, – казах аз. Но много ми се искаше да погледна дневниците на капитаните, а доктор Върховцев, кой знае защо, не искаше да ги покаже. С нещо предизвиквахме у него недоверие.

— Моля.

— А дневниците? – попита Алиса.

— Ох, момиченце, за какво са ви тези дневници? Впрочем, тях ги няма тук. На Фикс са, пазят се в архива. Да-да, в архива, – и докторът в миг се оживи, сякаш беше измислил сполучлива лъжа.

— Е, както искате, – каза Алиса.

Докторът се смути, нахлупи меката си шапка до очите и каза тихо:

— Може да посетите пазара в Палапутра.

— Задължително ще отидем там, – казах аз. – Знаем за него.

— Тогава ще ви изпратя.

Той стана и ни поведе между кутиите и контейнерите към изхода на базата. Вървеше бързо, сякаш се страхуваше, че ще размислим и няма да си тръгнем.

Стигнахме до паметниците и спряхме при тях.

— А какво се е случило с Втория капита? – попитах аз.

— Загинал е, както знаете, – отвърна Върховцев.

— Казаха ни, че е изчезнал без вест.

Доктор Върховцев сви тесните си рамене.

— А можем ли да намерим Първия капитан? – не се предавах аз. – Той жив ли е?

— Да, работи някъде из Космоса.

— На проекта „Венера“, нали? Но там има няколко хиляди души.

— Сами знаете как да го потърсите. Повече нищо няма да научите от мен.

— Е, какво пък, – казах аз тогава. – Благодаря, че ни приехте. Вярно, ние мислехме, че срещата ще протече другояче.

— И аз така мислех, – каза Върховцев.

— Когато напишете романа, ще ни изпратите ли един екземпляр?

— Аз не пиша романи! Не мога! Кой е измислил това?

— Говоря за романа, заради който преди месец сте ходили при разузнавачите от Малък Арктур и сте ги питали за устройството на „Синята чайка“.

— Какво? – доктор Върховцев махна с ръце. – Каква „Синя чайка“? Какви разузнавачи? Не съм бил там от половина година!

— Е, добре, добре, – казах аз, виждайки, че докторът съвсем се беше разстроил. – Не искахме да ви обидим.

— Да да, – каза Върховцев. – Ако минете друг път оттук, отбийте се, ще се радвам да ви видя. Особено това очарователно момиченце.

Той протегна ръка, за да погали Алиса по главата, но Алиса се дръпна встрани и ръката на доктора увисна във въздуха.

— Значи, няма да забравите, – каза той, спрял под паметника на Тримата капитани. – Склиссовете на Шешинера и загадката на Празната планета.

— Благодаря, докторе, – отвърнах аз. – Няма да забравим.