Алисините милион приключения

Алиса, Аркаша, Джавад и Пашка Гераскин бяха в Института на времето.

Те отдавна искаха да дойдат тук, но времевите кабини бяха разпределени между учените за година напред, а в миналото туристи не пускат. Какво ли не може да се случи!

За щастие, Алиса Селезньова има големи връзки, включително и в този институт. Вече ѝ се беше случвало да пътува в миналото.*

Веднъж на биостанцията се позвъни, и на екрана на видеофона се появи къдрав слаб млад човек на име Ричард Темпест.

— Неочаквано се освоби голямата кабина, – каза той. – Договорих се за всичко. Тъй че сме с единия крак там.

Не мина и половин час и младите биолози бяха на входа на Института, където ги чакаше Ричард.

— Значи, – каза той, – искате да видите кога и как маймуната се е превърнала в човек?

— Правилно, – отвърна Джавад. – Дълг на учените е да уточнят този момент.

— Тогава кажете, моля, – запита Ричард, докато водеше децата из грамадната сграда, – в кой ден, месец или дори година преди нашата ера се е случило това събитие? Между другото, кажете ми и в коя точка на земното кълбо се е случило.

— Точно не мога да кажа, но приблизително… – замисли се Джавад.

— Да започнем с приблизителното.

— Например, преди един до два милиона години.

Алиса и Пашка се засмяха, а Ричард много сериозно записа това число, въздъхна и каза:

— Благодаря за информацията. А сега, съобщете ми мястото на събитието.

— Някъде из Африка или Южна Азия, – отвърна Джавад.

— Съвсем точно, – каза Ричард и записа. – Значи, днес се отправяме накъде на юг, на един или два милиона години преди нашата ера. И ако ни провърви, ще видим как маймуната се превръща в човек.

Ричард се шегуваше. Учените отдавна се интересуват от този въпрос и няколко пъти пътуваха в миналото, търсеха древни хора. Разбира се, никой не видя как маймуната се превръща в човек, защото такъв момент няма. Затова пък успяха да намерят стадо наши далечни предци – питекантропи на остров Ява.

Отначало, Ричард показа на младите биолози Института на времето.

Там има общо три зали с кабини за пътешествия в миналото. В бъдещето, както е известно, не може да се попадне, защото то още не съществува. Колкото кабини, толкова и отдели.

Първият е исторически. Временарите, който работят там, пишат подробна, точна, илюстрирана история на човечеството.

Децата попаднаха в галерия, където висяха обемни цветни фотографии на известни личности от миналото. Имаше портрети на Омир, на Жана д’Арк, на младия Леонардо да Винчи и на стария Леонардо да Винчи, на вожда на хуните Атила и даже на Иля Муромец, който се оказа млад синеок мустакатко. Имаше и хиляди снимки, заснети в най-различни епохи. Например, изглед от град Вавилон от птичи поглед, горящия Рим, подпален от Нерон, и даже селото, което Москва някога е била.

Пашка Гераскин завистливо прошепна на Алиса:

— Ще зарежа биологията и ще стана историк. Много интересно си живеят.

— Аз пък никога няма да изневеря на биологията, – отговори Джавад. – Историците само обясняват какво е било, а ние, биолозите, променяме света.

— Излишен спор, – отбеляза Ричард, докато отваряше вратата към следващата зала. – Всички ние изменяме света, и историците също. Нашият свят съществува не от вчера и не от онзи ден. И когато научаваме нещо ново за миналото, изменяме не само миналото, но и настоящето. Разбрахте ли?

Те спряха пред голям, повече от три метра, портрет на млада, красива жена с къдрокосо бебче на ръце. Бебчето е нещо разстроено, а-ха ще заплаче.

— Кой е това? – попита Алиса.

— Уникална снимка, – каза Ричард. – Нашите хора за нея цяла година се бориха. Малкият Пушкин в ръцете на своята майка.

— Ум да ти зайде! – ахна Пашка, влизайки в следващата зала.

Тук временарите пазеха своето оборудване: дрехи, обувки, оръжие, украшения. Бяха подредени шкафове с кафтани и мускетарски плащове, стояха в редици ботуши и римски сандали, трупаха се шапки с пера и зелени чалми с рубини и брилянти. По стените висяха рицарски доспехи.

— Всичко това истинско ли? – попита Пашка.

Никой не му отговори. И така е ясно, че всичко тук е оттогава. Когато временарят отива в миналото, той изучава езика и обичаите на своето време по-усърдно, отколкото старите шпиони. След това специална комисия проверява дали е готов. Ако не е, няма да го пуснат. Пашка се срастна с пода – да си тръгне оттук беше свръх силите му. Наложи се Ричард да го изведе за ръка от залата.

Следващия етаж на Института го заема изследователският отдел. Тук се трудят специалисти от най-различни науки. Миналото може да даде отговор на въпроси, на които не може да се намери отговор днес. Например, геолозите отиват един милиард години назад във времето, за да разберат как са се движели континентите и колко дълбоки са били първобитните океани; ботаниците носят от миналото изчезнали растения, за да се използват в стопанството; астрономите се канят да наблюдават със собствените си очи слънчево затъмнение, случило се преди три хиляди години в Южна Индия.

А третият отдел на института, където Ричард не заведе децата, а само им разказа за него, се стори на Алиса най-интересният. Той се наричаше така: „Отдел за поправяне на исторически грешки и несправедливости“.

Входът за външни лица тук е забранен, защото временарите в него се занимават с такива фини и рисковани операции, че произволна грешка може да струва много скъпо на цялата Земята.

— Например, – разказа Ричард, – на всички е известно, че писателят Гогол е изгорил втория том на своя роман Мъртви души. Но всеки от вас може да го прочете.

— Вкъщи го има, – каза Пашка.

— Нищо странно. А стана така: временар от трети отдел отиде в миналото, в деня, в който Гогол се е канел да изгори романа си, и в последния момент успя незабелязано да го подмени със сноп хартия. Ходът на историята не беше нарушен, затова пък ние, потомците на Гогол, видяхме този роман.

— А друго? – попита Алиса.

— Друго? Знаете ли за Александрийската библиотека?

— Чувал съм, – каза Аркаша. – Тя била в Египет, в Александрия, и изгоряла, когато дошъл Юлий Цезар.

— В тази грамадна библиотека загинали много хиляди папируси. И неотдавна нашият Институт реши да я спаси. Успяхме да измъкнем от горящата сграда три хиляди и осемстотин ръкописа. Много пъти временарите заминаваха там, сред огън и дим, връщаха се обгорени, полузадушени, изранени, но веднага сдаваха намереното и бързаха обратно.

— А библиотеката на Иван Грозни? – попита Джавад. – Намерили ли са я вече?

— Ще я намерят, – каза Ричард, – няма къде да се дене. Хубаво, време е и ние самите да се отправяме в миналото.

В залата на изследователския отдел се наложи да изчакат няколко минути. Кабината беше още заета: чакаха да се върнат от миналото физици, които бяха отишли да наблюдават надането на Тунгуския метеорит.

През това време Ричард показа на гостите си експерименталния времеви екран. Той висеше хоризонтално над масата. Всичко, което попадне под него, започва да се движи обратно във времето. Но не така, както в кабината, където човек може да прелети милион години и ни най-малко да не се промени. Ако сложим под този екран пеперуда, след известно време тя ще се превърне в какавида, после в гъсеница. Ако сложим отдолу парцалче, то ще се превърне в платното, което някога е било. А ако сложим лист хартия с изтрити букви, то скоро ще можем да видим какво е било написано. Този прибор беше създаден по молба на реставраторите на стари картини и ръкописи, но вероятно ще свърши работа и на други места.

Затрещя сирена: връщаха се физиците.

Децата се втурнаха в залата, за да не изпуснат този момент.

Над кабината светна надпис: 30 юни 1908 година.

Вратите се разтвориха и от кабината излязоха двама души. Бяха странно облечени – с ватенки и високи ботуши.

Един от операторите попита:

— Е, какво? Видяхте ли?

— Видяхме, – уморено отвърна единият от пристигналите, като си свали фуражката и изтри потта от челото. – Кометно ядро, както и казвах.

— Ще поспорим за това, – отговори другият, свали от рамото си зелена раница и внимателно я постави на пода. – Тук са всички ленти, записи и образци. Но първо си мечтая да се натопя във ваната и да забравя комарите.

Физиците още не бяха излезли от залата, когато при децата притича мъничка крехка жена.

— По-бързо, – каза тя. – Ще ни подгонят астрономите. Чакат кабината още от вчера сутринта. Ричард, води ги в дезинфекционната камера. Дай им маски и след пет минути да са тук. Аз ще набера кода. Ява, един милион и дванайсет по Кривата на Петров, така ли е?

За няколко минути очистиха децата от всички микроби – не бива в миналото да бъде занесен някакъв микроскопичен подарък от двайсет и първи век. Дадоха им защитни маски с филтри и още преди да се опомнят се оказаха в кабината; тя веднага се затресе и замигаха лампички в подготовка на скок дълъг един милион години назад във времето.

Самият полет до първобитната Ява трая един миг. Но чувството беше неприятно, особено ако пътешестваш за първи път. Като че ли пропадаш в бездънна пропаст и се въртиш така, че не можеш разбра къде е горе и къде – долу.

Кабината стоеше на върха на невисок хълм, обрасъл с трева и дребни храсти над малка рекичка.

Ричард отвори вратите и децата се изсипаха от кабината като град. В лицата им духаше горещ, влажен и душен вятър.

— Никъде няма да ходите без мое разрешение! – заповяда Ричард. – Опасно е.

Изпод маската гласът му звучеше глухо.

— А, защо, – каза Пашка. – Тук не е зле. Може и да останем.

Голяма муха долетя до Пашка и се опита да кацне на него.

— Къш! – каза Пашка. – Може да ме ухапеш.

— Вероятно е и отровна! – отбеляза Алиса.

Пашка отстъпи една крачка. Мухата – след него. Пашка отстъпи още няколко крачки, но мухата не изоставаше. Пашка подскочи… но се намеси Ричард и каза:

— Тихо! Че повече няма да вземам със себе си деца. Повярвах ви, че сте истински учени…

— Вижте, – каза Джавад, – при реката…

И те видяха питекантропите.

Предците на човека се оказаха маймуни, подобни на шимпанзета, на ръст колкото десетгодишно дете. От хълма се виждаше, че някои от тях се придвижваха от място на място на задните си крайници без да докосват земята с ръце, а един голям питекантроп, вероятно вождът, дръжеше в ръка дебела тояга.

Едно е да видиш на кино или да прочетеш в книга, друго – да гледаш отдалече своите собствени предци и не само да ги виждаш, но и да усещаш горещината, влажния ветрец, да чуваш как шумят листата и кряскат питекантропите.

— Виж, – прошепна Джавад. – Бебе.

Един от питекантропите, по-дребен от останалите, завъртя глава към тях, сложи ръка на очи, за да не му блести слънцето и започна да оглежда кой им е дошъл нагости. Неговата мамичка го шляпна по тила и той зарева.

— Може ли да се приближим? – попита Алиса.

— В никакъв случай! – каза Ричард. – Търсихме това стадо почти две години. А ако си промени местоположението, ще трябва пак да го търсим. Гледайте!

Иззад дърветата внезапно изскочи огромен раиран тигър; кучешките му зъби бяха толкова големи, че приличаха на саби. Тигърът на мига се притисна към земята и скочи.

С крясъци питекантропите се пръснаха. Единствено вождът се опита да прикрие останалите със себе си, вдигнал тоягата.

Тигърът пропусна целта си. Вождът успя да отскочи и да се изкатери на дървото. Хищникът се огледа, търсейки нова жертва.

Това се оказа питекантропът-бебе, който не беше успял да се изкатери на дървото, а беше хукнал по открития склон на хълма. Тигърът се втурна след него.

— В кабината! – викна Ричард и хвана Алиса за ръка, която стоеше най-близо до него.

Алиса не разбра как се оказа в кабината.

Джавад и Аркаша се шмугнаха след нея.

— Пашка! – извика Ричард. – Не прави глупости!

През прозрачната стена на кабината се виждаше как Пашка тича срещу бягащия питекантроп, а към него със скокове се приближава саблезъбият тигър.

Пашка успя да хване беглеца в същия момент, когато тигърът вече беше готов да замахне със зъби, а ги спаси Ричард: извади пистолет и изстреля сънотворен куршум в пастта на тигъра.

Тигърът рухна на земята с лапите нагоре и захърка.

Пашка, прегърнал питекантропа, се вмъкна в кабината, а Ричард – след тях.

И изведнъж той откри, че пътешествениците са се увеличили.

— Ти си откачил! – възмути се той. – Веднага пусни животното.

Но животното, изглежда, беше разбрало какво го грози, и се беше впило в Пашка тъй, че беше невъзможно да го откъснеш. При това питекантропът пищеше така, като че ли Ричард се канеше да го коли.

Вратите на кабината бавно се затваряха.

— Ясно ти е, надявам се, че с увеличено тегло може изобщо да не се озовем вкъщи! – Ричард се опитваше да раздели Пашка и питекантропа.

— Късно е, – каза Аркаша.

И беше прав: светлината в кабината помръкна и отново започва стремителното падане. Кабината се носеше през времето.

Вратата се отвори. Те бяха в познатата лаборатория. Мъничката жена, която ръководеше полета, възмутено каза:

— Това е съвършено недопустимо. Толкова трофеи сте надомъкнали, че се получи страхотно претоварване. Чудя се как въобще успяхме да ви изтеглим… Ах!

От кабината изскочи изплашеният питекантроп; той веднага скочи на масата, оголи зъби и козината му настръхна: нямаше да се даде лесно на враговете.

— Охо, – каза един от операторите. – Ще се срещнеш май с директора, Ричард. Не бива да се вземат живи същества от миналото. Нима забрави?

— Ако не го бяхме взели, – каза Ричард, – щеше да го изяде тигър… А какво да правим с него? Да го върнем? Стадото избяга.

От кабината излезе Пашка, младият питекантроп скочи, хвърли се към него и го прегърна, като че беше намерил изгубения си брат. Изобщо не успяха да ги разделят.

Така на биологичната станция на Гоголевския булевард се появи нов обитател. Кръстиха го Херакъл и зачакаха кога ще се превърне в човек.

А Херакъл не бърза. Него го устройва съдбата на питекантроп.