Кир Буличов
Алисините милион приключения
Част втораЧуждестранната принцеса
Глава тринайсетаКралският обяд
Внимателно, тук има стъпалце, – предупреди шутът, когато влязоха във висока, тъмна зала, осветена някак си с димящи факли и свещи. Почти половината зала заемаше маса във форма на буквата „П“. Масата беше отрупана с ястия, а около нея на столове без облегалки седяха стотина души, не по-малко. Начело на масата, на трон, седеше кралят, а до него – приближените му.
Около масата тичаха слуги с подноси. На подносите имаше гъски и прасета. Зад слугите вървяха ловджийски кучета: те внимаваха дали няма да падне нещо вкусно от подноса.
— Е, дръж се, принцесо, – каза шутът. – Представлението започва.
Изведнъж той застана на ръце така, че краищата на шапката му се влачеха по каменния под, и тръгна към масата, като викаше пронизително:
— Аз доведох принцеса, която ми преобърна душата и тялото! Ай-ай! Сега вече никога няма да мога да се изправя на крака.
Неговите последни думи бяха заглушени от гръмкия хохот на рицарите и велможите, които седяха на масата. Хохотът се заблъска под сводовете на залата като заблудено ято врани.
— А ако ти заповядам да се изправиш, – завика брадатият човек със златната корона, – ще се изправиш ли или не?
— Бих се радвал! Бих се радвал! – отвърна шутът. – Но не мога. Ще трябва да ми отсечете ръцете.
— Ама че чувство за хумор, – въздъхна Алиса.
— Нека тогава твоята принцеса дойде тук, – каза брадатият. – Ще се намери и за нея свободно място.
Той вдигна широката си длан и плесна по шията слабия старец, който седеше до него. Старецът се смъкна от стола. Гостите се разсмяха още по-силно от преди.
Алиса послушно тръгна към масата, макар че краката ѝ се подкосяваха. Тя силно се беше уплашила. „Най-важно е да не забравиш, че си принцеса, и че цял живот си прекарала в такива компании“.
Особено неприятно беше да върви покрай върволицата мустакати, брадати, слаби, дебели, плешиви, космати, млади, стари физиономии – те даже бяха престанали да дъвчат и зяпаха гостенката.
Кралят беше обрасъл с гъста черна брада досами очите, но все пак се виждаше, че лицето му е присплеснато, сякаш някой го е ударил по главата – очите бяха опулени, зъбите – излезли напред, носът извит нагоре. Ръцете му бяха заети: държеше овнешки бут. Затова и не се здрависа с принцесата, а само попита:
— Какво желаеш? Май не сме те канили.
— На турнира, ваше величество, – каза Алиса.
— Браво! Момиче, ама смело. Е, сядай тогава. Може да ме наричаш чичо. Ей, дайте тука някоя по-крехка гъска. Моята племенница е гладна.
Дотича слуга със златна чиния, в която лежеше гъши бут.
— Яж, – каза кралят. – У нас всичко е просто.
Алиса не знаеше от коя страна да подхване това бутище, още повече че не ѝ се ядеше.
Виночерпецът наля на Алиса бокал червено вино.
— Пий, – каза кралят. – Не обиждай наше величество.
Всичко в Алиса се сви като от студ.
И тогава тя чу тих, мелодичен глас:
— Не се притеснявай, момиченце. Само виното да го пиеш не си струва. Направи се, че пиеш.
Алиса се обърна. Вдясно от нея седеше изумително красива млада жена. Имаше пухкави къдрави тъмни коси и сини очи с черни ресници. Беше бледа и тъжна. Роклята ѝ беше тъмносиня със сребърни бродерии, а на главата ѝ блестеше неголяма корона.
— Не можеш ли да ме познаеш, Алиса? – попита жената.
— Вероятно... съм забравила...
— Разбира се, та ти беше съвсем малка. Аз съм кралица Изабелла, твоята вуйна. Наричат ме още вдовстващата кралица-мащеха.
— О, извинете, – каза Алиса. – А аз мислех, че кралицата-мащеха трябва да е стара и зла. Та и самият крал не е млад.
— Неговият баща ме взе за жена преди четири години, – каза кралицата-мащеха. – Бях по-млада от него с трийсет и четири години. А скоро той умря, на престола се възкачи неговият син и аз станах пленница в този дворец. Явно, така ще ми се и наложи да прекарам остатъка от живота си, стига врагове да не ме отровят.
Кралят шумно мляскаше, дъвчейки овнешкия бут и пиеше вино от купа с размерите на ведро. За щастие, той бързо беше забравил Алиса.
— Как е майка ти? – попита Изабелла.
— Благодаря, здрава е, – каза Алиса. Тя мразеше да лъже, а да лъже такава тъжна и приятна жена ѝ беше тройно по-противно.
— А баща ти?
— И татко е здрав.
— Оправи ли се от раните?
— Оправи се.
— Не беше ли му отхапал крака драконът в битка за вълшебната чаша? – попита Изабелла.
— Да, май така беше, – каза Алиса и усети, че се изчервява; добре, че тук не беше особено светло.
— А как е братлето ти? – продължаваше с въпросите кралицата-мащеха.
Не, все пак вярно се казваше в приказките, че мащехите с кралски чин са най-коварните хора на света. Какво ѝ беше зор да разпитва гостенката си за роднините?
— По старому, – каза Алиса.
— Как се казваше, че забравих? – упорстваше кралица Изабелла.
Отчаяна, Алиса така захапа гъшия бут, че зъбите ѝ заседнаха. Сега, àко и да би искала да отговори, все едно, не би могла да измъкне зъбите си от твърдото месо.
А на ухото ѝ все така шептеше гласът на кралицата-мащеха:
— Да разбира се, казва се Венедикт. Рицарят Венедикт. Или Павел? Май че беше Павел? Струва ми се, че го познавах като Павел... Той ли победи караконджула в битката при Заупокойното езеро? Разбира се, втората му глава винаги висеше в библиотеката на баща ти над писалището...
Алиса гледаше Алиса с повдигнати вежди. Не ѝ оставаше нищо освен да кимне с глава. Този отговор напълно удовлетвори Изабелла.
— Правилно, – каза тя, – всичко съвпада. Припознавам в теб славната дъщеря на бурния род на Актианските крале.
В този момент кралят остави овнешкия бут, изтри ръце в корема си и си спомни за чуджестранната принцеса.
— Е, как се настани, хареса ли ти ваната? – попита той. – И у вас ли си миете ръцете ръцете преди ядене?
Алиса се опита да освободи зъбите си от гъшия бут, но нищо не се получи. Тя се гърчи в борбата с проклетия бут, а ако кралят реши, че се прикрива?
Но кралят разбра всичко. С една ръка задържа бута, с друга хвана здраво Алиса за косите и дръпна.
Сълзи бликнаха от очите ѝ, ушите ѝ писнаха, със страшен трясък гъшият бут изскочи навън и кралят го вдигна нагоре като знаме.
— Готвача! – завика той. – Готвача при мен!
Изабелла извади дантелена кърпичка и избърса очите на Алиса.
— Виждаш ли, – каза тя, – какви груби нрави има у нас.
— Къде е готвачът? – крещеше кралят.
Всички мълчаха. Изведнъж изпод масата се показа шапката на шута.
— Благоволете да не се гневите, ваше величество, готвача тази седмица го наказахте, – каза той.
— А къде е помощникът му?
— Избяга с лодка в открито море.
— Кой тогава сготви гъската, която едва не погуби нашата именита гостенка?
— Ученици от кулинарното училище, ваше величество.
— Да ги накажат всичките.
— О, не трябва, ваше величество! – извика Алиса.
— Принцесата е права, – каза шутът. – Тези ученици са последната ни надежда. Ако ги накажем, ще се наложи да минем на консерви.
— Ти как мислиш? – попита кралят. – Мразя консервите. В последния поход срещу мумизматите стреляхме с консерви от катапултите. Триста убити, останалите ранени. Пълна победа!
Кралят хвърли гъшия бут по едно куче, то нададе вой и избяга.
— Дайте компота! – заповяда кралят. – Преминаваме към делата. Че иначе до турнира няма да свършим. Камерхере, какви дела имаме днес?
Тежък мъж с малка глава притича до трона като триеше устните си с ръкав.
— Държавни дела за днес няма, – каза той.
— А жалби има ли?
— Жалби има.
— От кого и срещу кого?
— От знатни хора, – каза камерхерът. – Срещу неизвестен рицар.
— Е, започвай.
Кралят взе чашата с компота и се облегна на трона.
|
Оригинален текст: Миллион приключений Алисы — Заграничная принцессa — Королевский обед, © Кир Булычёв, 1998 Преводът: © Андрей Газибаров, 2002 Всички илюстрации: © Евгений Т. Мигунов, 1998
 Глава XІІ: Стая с вана за принцесата |
Съдържание | Глава XІV: Жалби срещу рицаря |