Алисините милион приключения

Тревожно жужене изпълни кораба. Алиса се настани по-удобно в креслото, провери дали ремъците държат добре и когато отново погледна напред, там светеше друг надпис: Започваме кацане.

Светна мъждива светлина. И преди Алиса да се е опомнила, надписът се смени за трети път: Полетът е завършен.

Алиса я обзе съмнение: ами ако това е зла шега на носестия старец? На Пашка и очите не е виждал, а завлече Алиса на някакъв близък астероид.

Алиса държеше в ръце роклята и пантофите на Фууксовата жена и стоеше нерешително. Да се преоблече или първо да погледне, къде я е донесла съдбата?

И изведнъж Алиса забеляза, че на пода нещо блести.

Тя се наведе и вдигна една значка: момче на делфин.

Само Пашка би могъл да е я изпуснал.

Значи, старият Фуукс не беше излъгал. Пашка е бил тук.

И това стига.

Алиса облече роклята върху комбинезона си. Роклята ѝ беше голяма, но не много – наистина, тя се влачеше по пода и с нея не можеше да се тича. Не, по-добре да послуша Фуукс. Ами ако тук познават принцесите по пантофките?

Това е всичко. Алиса се разходи из каютата. Не съвсем удобно, но поносимо.

Тя се приближи до люка и го натисна. Със скърцане люкът се разтвори и се откъсна от пантите. „Добре, че това не се случи в космоса“, – помисли си Алиса.

Тя очакваше да види космодрум и посрещачи. Дори си беше приготвила кубчето и розовия лист.

Но се оказа, че корабът се е приземил на една поляна в гората. Наоколо растяха дървета и храсти, между тях се виждаше полегнала ограда.

Денят беше мрачен, облаци плуваха ниско над гората, всеки миг можеше да завали. Беше тихо. Чуваше се само жужене на щурче и шумът на листата от вятъра.

Алиса повдигна дългата бяла рокля, скочи от люка и обиколи ракетата. Нямаше никого.

Пътечка разсичаше поляната и минаваше точно под кораба.

Алиса погледна в краката си, дали няма някоя значка. Може Пашка да се е досетил да оставя следи, като Малечко Палечко. Не, не се беше досетил.

Алиса притвори люка, стисна в юмрук кубчето, загърнато с розовия лист хартия. Само да не завалеше – хубава чуждестранна принцеса щеше да бъде с мокра рокля.

Вдясно пътеката изчезваше между храстите. Наляво водеше към поляна между дърветата. Натам тръгна и Алиса.

Изглежда, тук беше валяло от сутринта. Пътеката беше хлъзгава, във вдлъбнатините имаше локви, високата трева беше приведена от тежестта на водата, налагаше ѝ се да повдига роклята, но въпреки това пантофите и фустата ѝ се намокриха. Алиса си гледаше в краката и затова забеляза две жени, които събираха съчки, едва когато до тях оставаха десет крачки. Алиса спря да ги огледа.

Жените бяха боси, облечени в дрипи. При вида на Алиса те замряха, сякаш бяха видели тигър.

— Извинете, – каза Алиса, – аз съм принцеса от съседното кралство. Да е минавало едно момче оттук?

Звукът на гласа ѝ като че ли разбуди жените. Завъртяха се на мокрите си пети и се шмугнаха в храстите.

— Спрете! – викна след тях Алиса.

Но можеш ли да ги догониш? Особено в такава идиотска рокля. Може би Пашка и тук е изпонасътворил какво ли не.

Досега Алиса не беше видяла рицари, а ето че жените са наплашени.

Пътеката се съедини с някакъв селски път и стана по-лесно да се върви. Алиса даже отпусна края на роклята. Да имаше сега и една карета... Интересно, има ли тук файтони?

Иззад облаците се показа слънцето и веднага започна на пари. Гората свърши, пътят продължи през обширна пустош.

Пустошта беше изпотъпкана като от стадо слонове, дърветата и храстите, които тук-там се издигаха от калта, бяха без листа, без клони, а някои и без кора. После Алиса видя, че по земята са разхвърляни разни железа и парцали. Железата блестяха на слънцето и от тях се вдигаше пара.

Отблизо се оказа, че това са части от рицарски доспехи: шлемове със счупени щраусови пера, нагръдници и наколенници, копия, мечове, разкъсани плащове, помпони, знамена и дори подкови.

Под дъба до пътя стоеше голяма ръчна количка, пълна с шлемове и брони. На количката седеше по турски човек с лула между зъбите, облечен в странен костюм. Над пояса ризата му беше разделена на две: вдясно червена, вляво синя. А панталоните му бяха оцветени наобратно: десният крачол беше син, а левият – червен. Костюмът завършваше с обувки със силно удължени носове – десният червен, левият – син.

Човекът не бе млад. Прошарените му коси закриваха плешивина, сините му очи бяха заобиколени с множество бръчки, а краят на тънкия му нос леко се скланяше надолу, към тънките му устни.

— Здравейте, – каза Алиса.

— Добър ден, принцесо, – отвърна човечето. – Разхождаш ли се? Не си ли намокри крачетата?

— Не се безпокойте, днес не е студено. Какво се е случило тук?

— Онзиден имаше сражение. Както винаги, за глупости. Граф Визислон Двуроги се напил и нарекъл барон Крипт Синмустак, рицаря на Синята Яма, безнадежден глупак.

— О, колко грозно. Защо?

— Така е. Всеки в кралството знае, че това е самата истина.

— А баронът?

— Баронът, разбира се, отговорил, че и от глупак го чува. Това, между другото, също е всеизвестно.

— И те двамата са сътворили това?

— Ти пък, принцесо! Веднага се вижда, че си от чужбина. За граф Визислон се застъпи цялата Уймитска конфедерация, а войнстващият орден на Пръстена и Връвта застана като стена зад барон Крипт. И се сражаваха от изгрев до залез.

— И кой победи?

— Попитай още и с какъв резултат, – захихика двуцветното човече. – Разбира се, никой не победи. Събраха убитите и ранените и се прибраха по замъците си. Сключиха примирие преди големия турнир. Вероятно и ти си дошла за турнира.

— Не, търся един познат.

— Кого? Аз тук всички ги познавам. Благородник ли е?

— Рицар. Само че едва ли го знаете. Той също не е оттук.

— Опиши го със свои думи.

— На вид е още момче, носи синя шапка с козирка...

— Аха-а, прилича на момче! Зная го, нарича се Павел. Мина оттук преди един час. Идваше от космодрума. Като видя броните и копията – разтрепери се. Хайде, вика, да направим размяна.

— И напрвихте ли?

— Той взе броня, копие, щит и меч, а на мене даде значки с дефини. Десет броя. Честно казано, аз не събирам значки, но момъкът беше много настойчив.

— Нима му дадохте истинско оръжие? Та той е още момче.

— Сама каза, че е рицар. И той потвърди, че е рицар. И документи показа. Всичко беше като в аптека. Рицар на Червената стрела. Случайно имаше у мен шишенче червена боя, та нарисувахме на щита му тази стрела.

— А това ваши доспехи ли са?

— Сега са мои. Боят завърши наравно, а земята е моя. Още покойният крал-баща ми я подари. Много изгодно владение. Поне веднъж седмично се случва някое сражение.

— А за какво получихте тази земя?

— За служба. Аз съм на кралска служба. Работя като шут. Но можеш ли да караш на една заплата?

Алиса съвсем се разстрои. Оказва се, Пашка и броня си намерил. Сега вече задължително ще натвори какво ли не.

— А после накъде отиде? – попита тя.

— В града, че къде. Само трябва да си намери кон, че без кон какъв рицар ще бъде?

— Но той няма пари. И значките му, вероятно, са свършили.

— Истинският рицар си взема всичко без пари. Такъв им е обичаят.

— Но Пашка не е такъв...

— Може преди и да не е бил, но като бъде посветен в рицарство, ще стане като всички. Грабител, угнетител на бедните и сираците, безделник и бандит.

— Не! Вие просто не обичате рицарите.

— За какво ми е да ги обичам?.. Е, добре, време е да вървя в града.

— Може ли да дойда с вас? Тук съм за първи път...

— Ела, принцесо. Имаш ли пропуск?

— Имам. Ето го.

Шутът разгърна розовата хартийка и заразглежда герба.

— Гледай ти, – каза той накрая. – Оказва се, че си от добро семейство. И на нашата вдовстваща кралица-мащеха си племенница. Така ли е?

— Казаха ми за това, – съгласи се Алиса. – Само че аз съвсем не я помня.

— Е, разбира се, нищо чудно. Та кралица Изабелла съвсем млада е отпътувала от вас. Ти сигурно си ходела права под масата тогава. Вземи си документите. Всичко е наред. Можеш да дойдеш в града.

Шутът хвана дългите дръжки, с мъка повдигна количката и веднага я пусна. Хвана се за пояса и превит замря.

— Каква болка, – простена той. – Пак ме хвана радикулитът. Какво да правя, какво да правя.

— А за какво са ви тези брони? Те са криви, изпочупени.

— Ще ги дам за старо желязо. За жълти стотинки, ама все едно, пари са. При нашата бедност...

В очите на шута се появиха две сълзи и бавно се стекоха по бузите му. Той целият се беше свил и беше станал мъничък и стар.

— Ще ви помогна, – съжали го Алиса.

Тя подхвана количката. Старият шут се беше полакомил, беше натоварил не по-малко от центнер*. Още след десет крачки ръцете на Алиса отмаляха.

— Потърпи, – уговаряше я шутът. – Ей до онова хълмче, а после аз сам ще продължа. Като ми мине пристъпът, ще те сменя. Не мисли, че...

Шутът бодро крачеше редом с Алиса, даже подтичваше напред, за да разчисти пътя от камъни и клонки.

— Задълго ли идваш при нас? – попитам той с глас на добър стопанин. – Не бързай, не се престаравай. За твоето обществено положение не е нужно да се стараеш.

— Намирам Пашка и веднага обратно, – каза Алиса.

— Правилно, – каза шутът. – Няма защо да се задържате у нас. Живеем изостанало, тъмни хора сме ние. Шайка рицари и князе угнетява простия народ, който живее в нищета и безправие. Просто безобразие. Не ще дочакаме да дойде Ренесанса. Може би, тогава ще поотдъхнем малко. А у вас как е положението?

— При нас е по-добре, – каза Алиса, стараейки се да диша дълбоко, като на бягане на три километра.

— Не се ли каните да воювате с нас?

— С никого не се каним да воюваме.

— Това е излишно. Нас, да ти кажа, може с голи ръце да ни превземат.

— Ето го и хълмчето, – каза Алиса, напомняйки му обещанието.

— Нещо ме прободе в сърцето. Хайде да издърпаме количката до върха и да поотдъхнем малко. Нали не възразяваш?

Той се хвана за количка и се направи, че помага на Алиса, макар че от помощта му нямаше никаква полза. И очите му бяха такива хитри, че Алиса заподозря: може би нарочно е чакал някой глупак, та да не мъкне сам количката.

— А защо не си купите кон? – попита Алиса. – И работа имате, и парцел земя, и старо желязо предавате.

— Не може, – каза шутът. – Защото съм от неблагороден произход. Бих се радвал, ама не може. Имам, наистина, магаре, но съм го дал под наем в кралския зоопарк, принцове да го яздят, а аз затова получавам парички. По-добре да се изпотя, сам да си домъкна количката, и ще си имам всичките пари. Спестовност – това е моят лозунг, àко и да не съм се родил благородник.

На върха на хълма Алиса остави количката и се загледа напред. Там, в долината, имаше град. Той беше заобиколен с каменна стена със зъбери отгоре, по ъглите се извисяваха кули, а на стената при отворените врати дежуряха стражи. Броните им блестяха на слънцето. Между пътниците и града се разстилаха изорани поля, тук-таме тъмнееха хижи със сламени покриви. От града се носеше далечен камбанен звън.

— Красота, – въздъхна шутът. – Обичам природата. Е, почина ли си? Да вървим нататък.

— Още една минутка, – каза Алиса.