Алисините милион приключения

Дъждът се лееше така, че не можеше дори да се диша.

Пашка не мислеше за тигрите и змиите – в такова време нито едно животно не би си показало носа навън. По едно време Пашка падна и се изпързаля по корем в една локва. Но ако си вече подгизнал до кости, това е без значение.

Ето я и полянката, а на нея – мократа, шибана от дъжда палатка.

В опит да надвика рева на падащата вода, Пашка викна:

— Диваче!

Входът на палатката беше затворен и закопчан с цип.

— Диваче! – викаше Пашка и блъскаше упоритата врата. Палатката пружинираше и се люлееше, но никой не се отзоваваше.

Пашка напипа ципа и го вдигна. Вратата се отвори, Пашка се шмугна бързо в палатката и пусна ципа, за да не влезе дъждът вътре.

В палатката беше почти тъмно.

— Диваче! – каза Пашка без всякаква надежда.

Разбира се, никой не се обади.

В палатката почти нищо не се беше изменило. Само един пластмасов сак в дъното беше отворен. Изглежда, Дивак беше бързал и беше прибрал само най-нужните му вещи.

Това, което беше останало, никак не отиваше на хазяина на палатката.

Бяха изкарани някакви инструменти, сонди, прибори, скафандър от среден защитен клас, блестеше мощен космически предавател. Няколко пухкави кучешки опашки се въргаляха между приборите, а отгоре проблясваше боен бластер, точно такъв, какъвто Пашка беше видял в Марсианския музей, но съвсем нов и зловещ.

Пашка го взе в ръка. Бластерът беше тежък. Пашка го остави обратно. Той мислеше: за какво са му на Дивак всички тези неща? Та нали той...

Но когато човек иска да вярва да своя приятел, винаги ще намери оправдание. Разбира се, реши Пашка, та нали Дивак е космически разузнавач. И този бластер не му е за играчка. На неизследваните планети трябва да си готов за всякакви изненади.

Но къде ли можеше да е Дивак? Вероятно се вълнува, чака момента, когато те със Светлана ще избягат от тази проклета Пенелопа. А ако закъснееш, всичко загива.

Дивак беше казал, че тук има космически кораб. С него щели да избягат. Но къде ли ще да е?

Пашка се удари по челото. В цялата суматоха и името си ще забравиш, та нали ти каза: зад разрушения град. Но за един час няма да стигнеш там.

Но не се връщай в лагера, не чакай, докато отведат всички в града.

Повече Пашка не размисля нито секунда.

Ако върви направо, ще съкрати половината път.

Но скоро Пашка съжали, че е тръгнал направо. Гората се сгъсти, лианите и тръните го притискаха от всички страни, сякаш искаха да го спрат. Стана тъмно, не се виждаше, как корени подлагат крак на самотния човек, който тичаше през гората. Някой страховито бухаше над главата, сякаш го гонеше напред. Листата образуваха черен покрив, и оттам падаха капки като ябълки.

Краят на гората не се виждаше. Пашка мечтаеше да легне и да почине, но не смееше да спре, защото разбираше, че тази гора е жива. Тя чакаше някой човек да падне и тогава щеше го да го увие с корени и лиани, за да го изсмуче както паяк муха.

И изведнъж отпред изскочи светлина. Пашка излезе на една поляна.

Поляната беше обрасла с висока до пояс трева. Поривите на вятъра и дъжда привеждаха стъблата трева и Пашка видя, че по поляната тича глутница предни кучешки половини.

„Кога ли тези половинки ще се съединят?“ – помисли Пашка. Той вярваше, че Аркадий, който някога ще стане велик учен, правилно е разгадал тайната им. Вероятно, половинките се съединяват в полунощ.

Пашка уморено се влачеше по тревата, разтваряйки стъблата с ръце. Тревата неохотно се разтваряше пред него и веднага се затваряше отзад.

Насреща отново имаше стена от дървета. Дали не беше сбъркал пътя?

И изведнъж отпред, леко вдясно се раздаде еклив далечен удар. Сякаш някой беше ударил с пръчка по стоманено дърво.

И веднага всичко утихна. Даже дъждът намаля – остана само внимателно да почуква по тревичките с малки капчици.

Може би Дивак проверяваше двигателите на своя кораб? Може нещо да му се е случило?

Пашка забрави умората.

И той затича надясно, натам, където в стената от дървета се виждаше пътека.