Алисините милион приключения

Първо прибра чантата на Алиса. Нищо не трябваше да остава за враговете. Сега не би било зле да се въоръжи, но нямаше с какво, освен с четката за зъби. Прикрепи по-удобно кокилите и им сложи гумени токове, снети от краката на леглата. После остави в продуктопровода бележка: Откарват ме в затвора. Пилагейската туристка остава сама. Алиса.

Едва успя да затвори прозорчето и дойде Мммм. Пашка беше готов на всичко. Но Мммм го учуди.

— Донесъл си ви малък подарък, – измърка той. – Ще позволите ли?

Мммм изкара иззад гърба си лапичката си, в която държеше малка кутийка.

— Това е за вас, за спомен от нашата планета.

— Благодаря, – каза Пашка, – сложете го на маса. А каква е съдба на моя съседка Алиса? Тя скоро се върне тук?

— Алиса отиде при своя приятел, археолога Рррр, – каза Мммм. – Не се безпокойте, мадам. Не желаете ли да надникнете в кутийката?

— Не-не.

Мммм притича до масичката, скочи отгоре и отвори кутийката. Там имаше блестящ син камък.

— Харесва ли ви?

„Какво очаква този Мммм? Вероятно си мисли, че трябва да се зарадвам и да се вкопча в камъка. Не, ще те излъжем“. Пашка се приближи до масичката, небрежно взе камъка, повъртя го в ръка, после го остави обратно и каза:

— Мой чичо, пазител държавен кошница, има такъв камък хиляда броя.

И Пашка се обърна към прозореца, сякаш този камък не го интересуваше.

— Не ви ли харесва подаръкът?

— Ще го дам на стюардеса на лайнер, – отвърна Пашка без да се обръща, за да не види Мммм, как се усмихва.

Веднага щом вратата се затвори, Пашка се хвърли към нея и сложи ухо на ключалката.

— Не го иска, – чу той гласа на Мммм. – Казва, че имала хиляда такива.

— Чух. Дай кутийката.

— Но вие сам ми я дадохте, господин Плъх.

— Не възразявай.

Бъркотия зад вратата, писък, после гласът на Плъх:

— Така си и знаех. Кога успя да подмениш камъка със стъкълце?

— Не съм го подменял. Само така се е получило.

— Ах, само! Ето ти за „само“-то! А сега дай истинския сапфир.

— Не... не ме бийте, господин Плъх.

— А какво имаш зад бузата? Вие всички имате има джобчета зад бузите. Не хапи! Ще ти отвинтя главата! А, ето, а ти казваше...

— Аз без да искам.

— Правилно, никой не краде нарочно. Всичко е без да иска. Когато в детството ми мама ме биеше за кражба, аз също виках, че без да искам. Пробутал си стъкълце, и си мислиш, че като е знатна дама, е и глупачка. Искаш да ми погубиш държавната работа, а? Хубавичко го запомни, предателю, ние ще си тръгнем оттук, дори и да не завладеем голям кораб. А ако ти останеш, твоите съпланетяни ще те питат какво си правил при пиратите.

— Не ме погубвайте, господин Плъх, кълна се, аз наистина без да искам. Не можех да си помисля, че туристката разбира от скъпоценни камъни.

— Глупците разбират от скъпоценности повече от всички останали, – каза Плъх. – А умните четат книжки. Запомни го.

— А вие, господин Плъх, разбира се, четете книжки, нали?

— Не, за мене работят и глупци, и умници. Хайде, бързо. Мама чака как ще мине операцията. Чукай на вратата.

Мммм се шмугна странично в стаята и замря на прага. Видът му беше омърлушен.

„Охо, добре те е сгрял пиратският ти приятел“, – помисли си Пашка, а на глас каза:

— Научихте се да чукате врата. Какво още сте ми домъкнали?

— Получи се грешка, – заговори Мммм, гледайки изотдолу. – Без да искам обърках кутийките.

— Не ми трябват ваши стъкълца, – каза Пашка.

— Това беше грешка, уверявам ви! Виновните вече понесоха строго наказание. Благоволете да погледнете истинския сапфир.

Мммм скочи на масата и отвори кутийката.

Разбира се, истинският сапфир блестеше по-ярко от стъкления. Но голяма разлика Пашка не забеляза.

— О-оу! – каза той, внимателно държейки камъка в ръце. – Ако не греша, това е хубав сапфир.

— Да, разбира се, истински сапфир. Много рядък. Ще го вземете ли?

Пашка се замисли, после затвори кутийката и каза:

— Не, аз такива имам.

— Умолявам ви! Главата ми няма да го понесе!

— Какво няма понесе?

— Моята глава – чик-чик... – И Мммм печално махна с лапичка.

— Добре, – съжали го Пашка. – Вземам подарък. Като услуга, за да не ви чик-чик.

— Обичате ли скъпоценности?

— О, аз колекционер на скъпоценности, – каза Пашка. – Аз съм ценител. Сега върви, малки крадецо.

Мммм се измъкна гърбом към вратата, напипа долната дръжка, отвори и изчезна в коридора.

Пашка веднага се залепи за вратата.

— Взе го, – прошепна Мммм.

— Всичко чух. Като че ли клъвна....

— Тя събира скъпоценности.

— Отдръпни се, сега ще се превърна в някого.

— Поразен съм, господин Плъх, – каза Мммм, – от вашата способност да се превръщате. Как ви се удава това?

— Това е от баща ми. Той беше голям негодяй.

— И какво се случи с него?

— Веднъж реши да се пошегува с мама и се превърна на пиленце. Моята майчица, сериозна жена, му откъсна главичката.

— Каква ужасна смърт! Представям си мъката на вашата уважаема майка!

— Нищо не си представяш. Тя каза: за пилето – пилешка смърт. И отиде в кухнята да си приготви сто и трийсет градусов глинтвайн. Мама обича да си пийва.

— Прекланям се пред нейния железен характер.

— Добре, да вървя. А ти чакай тук.

Пашка се хвърли в креслото и се направи, че дреме.

— Уважаема госпожо пилагейко, – чу той глас и отвори очи. Изобщо не очакваше да види добродушно червенобузо момченце в къси панталонки! Да, велик майстор на преобразяването беше този Плъх. Никога не би се досетил!

— Кой сте вие? – попита Пашка.

— Аз съм син на местната кралица, – каза момчето. – Моята майка узна, че сте дошли при нас, и ви кани на гости.

— За какво? – учуди се Пашка.

— Моята майка колекционира скъпоценности, и много би ѝ се искало да се запознае с истинска ценителка. На мама ѝ е скучно, не ѝ отказвайте...

— Скъпоценност! – възкликна Пашка. – Обожавам скъпоценности! Да вървим при вашата майка.

Плъх щеше да пощурее от радост. Всичко се получаваше, както той искаше.