Алисините милион приключения

— Скоро няма да ти се удаде въможност, – каза Бесни. Той беше задигнал от някаква пилагейска туристка шапка с цветя и я беше накривил.

— Млади човече, – каза докторът на Бесни, – ще ви помоля да не влизате в амбулаторията.

— Това пък защо? – учуди се Бесни.

— Може да докарате микроби. Кръстосали сте цялата Галактика, а, като гледам, не си миете ръцете.

— Вчера ги мих, – обиди се пиратът

— Без сапун.

— Че откъде у мене сапун? – каза пиратът. – Аз нямам сапун. Имам елмази.

— Ето, всеки момент може да се разболеете, – каза докторът. – Помислете за това.

Той отвори вратата на амбулаторията, пусна Пашка напред и я захлопна под носа на пирата.

— Как само те е подредила! – поклати докторът квадратната си глава. – Боли ли те?

— Боли ме.

— Потърпи.

— Търпя, – каза Пашка през зъби.

Докторът се засуети около стъкления шкаф и занаизмъква разни шишета, спринцовки и инструменти.

— Не може ли да минем без инжекции? – попита Пашка. – Не ме боли много.

— Не се знае от какво е направена онази шибалка. Mоже и своите пирати да наказва. Сам чу – нямат сапун, а елмази...

— Какво да правим, докторе? – попита Пашка. – Толкова ми е тежко, че аз съм виновен.

— Не вини себе си, момко. Какво да направим, като те се оказаха по-хитри?

— Сега ние с вас сме единствените хора на кораба, които макар и малко са свободни. Скоро ще пристигне техният кораб, ще започнат да прехвърлят ценностите си и всички, освен нас, ще изпратят на Брастак.

— Ах, момче, не ме разстройвай... Завърти се на другата страна. Вероятно ще ти остане белег.

— Това е дори хубаво. Нещо не измислихте ли? Ох, боли!

— Разбира се, имам много идеи. Например, имам сънотворно. Но то трябва да се глътне...

Вратата се открехна и се появи главата на пирата Бесни с шапката на цветя.

— Хей, вие, по-бързо!

— Сега, вървете си, не пречете.

Вратата се затвори след пирата.

— Да, май не се канят да обядват, – каза Пашка. – Нима ще се предадем, докторе?

Докторът се приближи до стъкления шкаф и се замисли...

— Еврика! – каза той и извади от шкафа малък флакон с разпрашител.

— Какво?

— Еврика, така е казал Архимед, когато се досетил, че едно тяло губи от теглото си толкова, колкото тежи изместената от него вода.

— Знам, учили сме го в училище, но какво общо има тук Архимед?

— Когато тръгвахме, ми дадоха този флакон за изпитания върху диви животни.

— И как действа?

— Още не е изпитан. Но това, което е добро за животните...

Влезе Бесни.

— Кралицата нареди да ви заведа в каюткомпанията. След петнайсет минути започваме прехвърлянето на товара.

Пашка умираше от нетърпение да разбере какво е намислил докторът.

— И вие мислите... – попита внимателно той, докато вървяха по коридора.

— Нищо не мисля, – отвърна докторът. – Не ми пречете. Ах, колко е рисковано...

— Какво е рисковано? – попита Бесни.

— Мисля за новото средство за лечение на радикулита на вашата кралица.

— Ами недейте мисли, докторе, – ухили се пиратът. – И да я присвие, няма страшно. Ще минем и без нея. Може и мен да изберат за крал. Не е изключено...

Влязоха в каюткомпанията. Кралицата седеше на кръглата табуретка от рояла; бяха я повдигнали колкото можеше, а и възглавница бяха добавили, за да се извисява над всички. Телохранителите я придържаха, за да не падне долу.

— Ах, как съм те подредила! – каза весело тя, като видя Пашка целия в лепенки. – Ще ми станеш момче за бой. Когато съм в лошо настроение или се ядосам, ще си го изкарвам на тебе.

— Това няма да ви се размине, – каза капитанът. Той лежеше вързан на пода.

— Млъкни! – каза кралицата. – Който е по-силен, той командва.

Влезе Плъх.

— Всичко е готово, – каза той. – Нашият кораб с първата партида скъпоценности се скачи. Можем да приготвяме пленниците.

Пашка видя с крайчеца на окото си как докторът внимателно бръкна в джоба си. Ето, вади флакона и излиза напред.

— Какво е това у тебе? – подозрително попита кралицата. – Гледай да не ни умориш.

— Всеки лекар, – каза докторът, – дава тържествена клетва да не причиня вреда на здрав човек. Аз също съм дал такава клетва. Не се безпокойте. Струва ми се, че въздухът не е много чист. Трябва да се освежи.

— Я си прибери дезинфекцията! – викна Плъх. – Веднага!

Но докторът, сякаш нищо не е било, без да бърза обикаляше с флакона из каюткомпанията и пръскаше навсякъде.

Нищо не се случи.

Пиратите го гледаха с широко отворени очи. Въздухът замириса на момини сълзи.

— Бог да е с тях, – каза кралицата. – Помогнете ми да сляза от трона!

Докторът мина покрай Пашка. Пашка вдъхна странния свеж мирис. „Приятно ухае“, – помисли си той. Намери празно кресло и се настани удобно в него. „Да ми се щеше поне да се помотая“, – помисли си той. Докторът мина съвсем близо до пиратската кралица.

Никой повече не му обръщаше внимание. Пиратите тъкмо щяха да започнат да изтикват пленниците към вратите, но после един от тях нещо размисли, отдръпна се в страни и махна с ръка.

— Гони ги сам, – каза той на своя съсед.

— Ами, – отвърна оня. – Кралицата сама да си ги гони.

Раздаде се грохот. Оказа се, че телохранителните, които придържаха кралицата, се бяха отдръпнали от нея, тя не беше се задържала на въртящия се стол и падна на пода.

— Що за безобразие! – каза тя. – Можех да се ударя!

— Ще ти мине, – каза единият телохранител.

През вратата надникна един пират и каза:

— Всичко е готово за пленниците.

Усети приятното ухание и добави:

— Който иска, може да ги откара оттук. Що се отнася до мене, уморих се на тая служба...

— Синко, помогни ми да се повдигна, – каза легналата на пода кралица.

— Сега, – каза Плъх, приближи се и седна до нея.

— Да ти се намира цигарка, мамче? – попита той.

— Вземи си сам от чантичката ми, – каза кралицата. – Мене ме мързи да се помръдна.

— Ще мина и без цигарка, – отвърна Плъх, изпъна се в цял ръст на пода и задряма.

Докторът, продължавайки да натиска копчето на флакона, излезе от каюткомпанията. След минута се върна и първата му работа беше да отиде до капитана; хвърли настрана празния флакон и каза:

— Всичко е наред. Те са обезвредени.

Наведе се над капитана и започна да го развързва.

— Ей, – каза лениво кралицата, – не си прав, докторе. Не трябва да го развързваш, той е пленник.

— Млъкнете, – каза докторът.

Алиса стоеше в средата на каюткомпанията и нищо не можеше да разбере. Пиратите бяха загубили всякакъв интерес към случващото се наоколо. Пилагейските туристки седяха в кръг на пода и тихично бяха запели някаква песен. Пашка, целият в лепенки, дремеше в креслото. Какво се беше случило? Алиса искаше да отиде при доктора и да го попита, но я мързеше да се движи. Тя стоеше и гледаше, как капитанът разтрива изтръпналите си ръце.

— Какво им направихте? – попита капитанът доктора.

— Помните ли, че преди полета ми дадоха едно лекарство срещу хищници? – попита той. – Показах ви го.

— И как действа? – попита капитанът.

— То е съвършено безвредно, но предизвиква непреодолим пристъп на мързел. Вижте сами.

Алиса лениво проследи с поглед показалеца на доктора-лейка. И видя, че саксиената палма в ъгъла на каюткомпанията безсилно е отпуснала листа.

— Дори растенията не могат да се борят с мързела.

— Великолепно, – каза капитанът. – А вие?

— А вие? – отвърна на въпроса с въпрос докторът.

— Аз ли? – капитанът сви рамене. – Аз съм капитан на кораба и отговарям за всичко, което се случва тук. Мога ли да мързелувам?

— Ето, че отговорихте на въпроса си, – каза докторът. – А аз съм лекар. Мързелът е атавизъм, тоест отмиращо свойство на човека. Човекът на бъдещето ще забрави това усещане.

„Ох, какъв ужас, – помисли си Алиса. – Нима аз съм човек от миналото?“ Прииска ѝ се да викне на капитана, че тя също се владее, но нищо не се получи. Чисто и просто устата ѝ не се отвори.

— И колко действа това лекаство? – попита капитанът.

— Мисля, че до утре ще си почиват.

— Ще се наложи да ги оставим тук. Страхувам се, че сега едва ли има някой на кораба, който би могъл да ни помогне.

— Аз отивам в радиорубката, – раздаде се глас.

Алиса видя, че към капитана се приближава радистът.

— Добре, – каза капитанът и внимателно огледа радиста с наведена на една страна глава. – Приятно е да се убедиш... – каза той, махна с ръка и със съвсем друг, командирски глас, продължи: – Незабавно се свържете с патрулния крайцер и им кажете да ускорят ход. Ако е възможно. Съобщете накратко какво се е случило тук.

— Ох, нещо ми е задушно, – каза пиратската кралица и мързеливо свали от лицето си розова, сякаш порцеланова маска.

Алиса бързо се извърна като видя какво е в действителност лицето на кралицата. Тази зовеща гледка ѝ помогна да се овладее. „Хайде, – уговаряше тя сама себе си, – още една крачка, още една... Така ли ще трябва да боря със себе си чак до утре?“

— Почакайте, – каза тя на капитана, който вече се канеше да заключи вратата на каюткомпанията. – Аз съм с вас.

— Ами аз? – попита Пашка.

— Побързай, момиче, – каза капитанът.

Алиса се приближи до Пашка и му помогна да се изправи.

— Няма ли никаква противоотрова срещу мързел? – попита Алиса, докато докторът затваряше вратата.

— Не е открита, – каза докторът. – Спасението е само в труда.

И Алиса замъкна Пашка в каютата, за да поспи.

Когато Алиса и Пашка се спускаха над полето на Московския космодрум, той изведнъж се спря.

— Чакай, – каза той. – Трябва задължително да попитам нещо. Че все забравям.

Пашка притича до шумната група на пилагейските туристки.

— Извинете, – попита той. – Защо са ви кошниците?

— Ах, – закудкудякаха туристките, размахвайки кошничките си. – Ами ако снесем яйце, къде ще го сложим?

— Вие снасяте яйца?

— Нима това е позор?

— Не, извинете, просто не съм свикнал.

— Не трябва да изхвърляме децата на произвола на съдбата.

— А какво има тогава в държавната кошница?

— В държавната кошница? О! Държавно яйце!

— Колко сложно, – въздъхна Пашка. – Колкото планети, толкова и обичаи. А скрррули така и не хапнахме...