Е. Бенвенист

Проблемът за класификация на езиците е много важен и би била нужна цяла книга, за да бъде достатъчно добре изложен. В една лекция е невъзможно нито да се обхване пълно темата, нито да се обоснове нов метод. По-долу само ще бъде даден обзор на господстващите днес теории и ще бъде показано на какви принципи се основават и какви резултати могат да се достигнат с тяхна помощ. Общият проблем за класификацията на езиците се разпада на ред частни въпроси, които могат да бъдат доста различни в зависимост от разглеждания тип класификация. Обаче, за всеки от тези частни въпроси е характерно това, че всеки от тях, бидейки строго формулиран, обхваща изцяло както проблема за класификация на езиците, така и проблемите, свързани с изучаването на онзи език, който подлежи на класифициране. Това е напълно достатъчно, за да се оцени значението на съответните изследвания и присъщите им трудности, а също така и на разрива, който съществува между набелязаната цел и средствата за достигането ѝ.

Първата класификация, с която лингвистите са започнали, е била т.нар. генеалогична класификация, т.е. класификация, разпределяща езиците по семейства в зависимост от техния предполагаем общ произход. Най-ранните опити за такава класификация датират от епохата на Възраждането, когато появата на книгопечатането дава възможност да се опознаят езиците на близки и далечни народи. Още самото сходство между езиците много скоро довело до обединяването им в семейства. В началото такива семейства е имало много по-малко, отколкото днес. Обясненията за различията между езиците се търсели в библейските митове. С откриването на санскрит и възникването на сравнителната граматика, методите за класификация станали по-научни. И макар мисълта за общ произход на езиците по онова време да не била напълно отхвърляна, то все по-точно се определят условията, при които е възможно да се установи генетична близост. Методите, изпробвани в полето на индоевропейските езици, по-късно са разпространени и върху други езици и така повечето езици вече са групирани в генетични семейства. Работата по описване на световните езици днес едва ли би могла да бъде изпълнена по друг начин; глотогоническите хипотези вече не занимават учените, а пределите на познаваемото и доказуемото се очертават все по-точно. В допълнение, науката не се е отказала от търсенето на връзки между езиците на малкоизследвани страни, например Южна Америка, нито от опитите да бъдат обединени цели семейства, напр. индоевропейското, семитското и т.н. в по-големи групи. При това не науката за езиците е позволила да се положат основите на класификацията, а обратното, именно с класификацията, колкото и наивна и мъглява да е била в началото, започва развитието на науката за езиците. Сходството между древните и съвременните езици на Европа обуславя създаването на теории, обясняващи това сходство.

За всяка класификация, независимо каква би била тя, трябва преди всичко да се покажат признаците, на които се основава. За генеалогичната класификация като такива се явяват историческите признаци. Поддръжниците на генеалогичната класификация се стремят да обяснят както съвсем явните, така и по-малко очевидните сходства и различия между езиците от определен ареал с общ произход. Тук започва приложението на сравнителния и индуктивния метод. Ако лингвистът разполага с древни свидетелства, достатъчно убедителни и обширни, то той може да възстанови непрекъснатата връзка между последователните състояния на един език или съвкупност от езици. Наличие на такава непрекъсната връзка нерядко позволява да се направи заключение, че различаващи се днес езици са се развили от един източник. Доказателство за родството им е наличието на закономерни сходства, т.е. съответствия между пълни форми, морфеми и фонеми от отделните езици. На свой ред съответствията се групират в редове, чийто брой е толкова по-голям, колкото по-близкородствени са съпоставяните езици. Съответствията са убедителни само в случай, че ни се удаде напълно да изключим такива фактори като случайно съвпадение, заимстване от един език в друг или и при двата от общ източник в резултат на конвергенция. Доказателствата се оказват решаващи, ако можем да ги групираме в множества. Например, съответствието между лат. est:sunt, нем. ist:sind, фр. est:sont и т.н. предполага определени фонетични съответствия, а също и тъждественост на морфологичната структура, типа редуване, глаголни класове и значения. Всяко от тези тъждества може да се раздели на редица признаци, също обозначаващи съответствия; за всеки от тези признаци на свой ред могат да се намерят аналози в други форми на тези езици. Накратко, тук се съчетават толкова специфични условия, че предположението за родство на разглежданите езици може да се счита за доказано.

Този метод е добре известен: той е бил проверен при установяването на няколко езикови семейства. Доказано е, че с успех може да бъде използван за изучаване на езици без писмена история, родството между които се установява само на база съвременната им структура. Прекрасен пример за такова изследване е проведеното от Блумфийлд сравнение на четири основни езика от централната алгонкинска група – фоке, оджибуе, кри и меномини. На базата на закономерни съответствия Блумфийлд установил развитието на пет консонантни групи с втори елемент k в тези езици и е реконструирал в общоалгонкинския език прототипите ck, sk, xk, hk, nk. При това едно съответствие, ограничено във формата ‘той е червен’ не се поддавало на обяснение: групата Sk във фоке и оджибуе (фоке meSkusiwa, оджибуе miSkuzi) аномално съответства на групата hk в кри и меномини (кри mihkusiw, меномини mehkon). На тази основа авторът постулирал в праалгонкински особена група ck. И едва по-късно имал случай да потвърди предположението за особената група ck чрез препратка към диалекта манитоба на езика кри, където разглежданата форма се явява във вида mihtkusiw с група htk различна от hk. Закономерността на фонетичните съответствия и възможността до известна степен да се предвиди процесът на фонетично развитие не се ограничава до даден тип език или област. Затова няма основания да се смята, че за „екзотичните“ или „примитивните“ езици са нужни други принципи за сравнение, отколкото за индоевропейските или семитските езици.

Доказване на първоначално родство нерядко поставя дълги и обременителни изисквания за отъждествяване на сравняваните единици на всички нива на анализ: по отношение на отделни фонеми, съчетания от фонеми, морфеми, съчетания от морфеми и цели конструкции. Тази работа е свързана с разглеждане на конкретна субстанция от сравняваните елементи. Например, преди да говорим за съответствие между лат. fere и санскрит bhara-, трябва да се докаже, че в латински закономерно се явява f там, където в санскрит има bh. Никакво изследване на езиковото родство не може да мине без това и определянето на мястото на всеки език в класификацията изисква много работа по отъждествяване на конкретните единици от сравняваните езици. При това е необходимо да се отчитат условията, при които се прави това отъждествяване, тъй като без това доказателството е невъзможно.

Все пак, не можем да установим универсален способ за определяне на форма на класификация на езиците, чието родство може да бъде доказано. Нашата представа за което и да е семейство и мястото, което отреждаме за езиците от това семейство, в действителност отразява, и това трябва да се поясни, модел на частна класификация, на класификацията на индоевропейските езици. Не може да не признаем, че това е най-пълната и спрямо нашите съвременни изисквания най-удовлетворителна класификация. Съзнателно или несъзнателно, лингвистите използват дадения модел всеки път, когато пристъпват към класифициране на по-малко известни езици. Това има и своята положителна страна, тъй като използването на добре разработена класификация заставя лингвистите да съблюдават по-голяма строгост при обработка на нов материал. Обаче това съвсем не означава, че критериите, които се използват при класификация на индоевропейските езици имат всеобща приложимост. Един от най-значителните аргументи в полза на индоевропейската общност се явява сходството на числителните, което се пази и до ден-днешен в течение на повече от 25 века. Но устойчивостта на числителните се дължи, вероятно, на такива специфични причини като развитието на икономиката и обмена, известни на индоевропейските народи от много отдалечено време, а не на естествени или универсални мотиви, общи за всички езици. Възможно е числителните да са заимствани от друг език. Понякога дори за удобство или по други причини цели групи числителни могат да се заменят с други групи числителни [2].

По-нататък, и това е главното, няма сигурност, че моделът на класификация, построен за индоевропейските езици, е универсален тип генеалогична класификация. Особеността на индоевропейските езици се заключава в това, че всеки език участва в общия тип примерно в еднаква степен. Дори ако се вземат предвид иновациите, разпределението на основните признаци на общата структура на езиците в един и същи момент от времето е осезаемо сходно, както се потвърждава и от хетския или от малкото, което е известно, например, за фригийски и галски. Да видим сега как се разпределят общите особености сред езиците от семейство банту, родството между които е установено достатъчно надеждно. Ареалът на езиците банту се дели на географски зони; всяка зона включва групи езици, за които са характерни определени общи фонетични и морфологични признаци; тези групи се състоят от подгрупи, разделени на диалекти. Такава класификация, основана на много неравномерен материал, е изцяло предварителна. Ще я изложим в този вид, в който тя обикновено се дава, указвайки онези няколко особености, на базата на които се разделят географските зони на езиците банту.

Северозападна зона: едносрични префикси; слабо развита глаголна флексия; своеобразни форми на именните префикси.
Северна зона: двусрични именни префикси; форми на местен падеж с префиксация; голямо разнообразие от увеличителни префиксални образования.
Зона Конго: по правило, едносрични префикси; хармония на гласните; образуване на производни глаголи чрез необичайно прибавяне на суфикси; по правило, сложна тонална система.
Централна зона: едно- и двусрични префикси; именни класове за аугментатива, диминутива и локатива; широко разпространение на производни глаголи и идеофони; тритонална система.
Източна зона: относително проста фонетика; тритонална система; опростени глаголни форми; образуване на локатива и чрез префиксация, и чрез суфиксация.
Североизточна зона: същите особености, както и за гореизброените зони, по-опростена морфология – поради влиянието на арабския език.
Централно-източна зона: преходна между централната и източната.
Югоизточна зона: едно- и двусрични префикси; суфиксален локатив и диминутив; сложна тонална система; сложна фонетика с наличие на имплозивни, фрикативни латерални и понякога цъкащи (clicks) звукове.
Централно-южна зона: преходна между централната и югоизточната, но се наблюдават и сходства с централно-източната зона: тритонална система; имплозивни звукове и африкати; едносрични именни префикси с латентна начална гласна.
Западна и централно-западна зона: представляват „преходен тип“ между западната и централната зона с черти на зона Конго: извънредно развита вокална асимилация; деление на одушевен и неодушевен именен клас.

Подобна картина, дори да е доста схематична, свидетелства, че вътре в ареала може да се наблюдават преходи от една зона в друга, така че едни или други особености се усилват в определена посока от зона в зона. Тези особености може да се групират в съответствие с преходите от една към друга зона: зони с едносрични, а също така и с двусрични префикси при наличие на области, в които съществуват и двата типа; степен на разпространение на идеофоните; зони с три- и многотонална система. Каквато и да е структурната сложност, само частично отразена в изброените признаци, оказва се, че от „полубанту“ езиците в Судан до езиците зулу всяка зона е определена по-скоро по отношение на съседната, отколкото спрямо някаква обща структура.

Още по-характерни в това отношение са връзките между големите езикови групи на Далечния Изток [4]: тук се наблюдават преходи от китайски към тибетски, от тибетски към бирмански, по-нататък към езици от групата салвен (палаунг, ва, рианг), нататък към мон-кхмерския език и към езиците на Океания. На никоя от тези групи не могат да бъдат точно определени границите, но всяка има определени особености, от които едни я обединяват с предишната, а други – със следващата по такъв начин, че преминавайки от група в група можем да забележим постепенно отдалечаване от типа, представен в началото на веригата, при което всички езици запазват „семейните“ си черти. На ботаниците е добре известно това „родство чрез скачване“ и е възможно единствено този тип класификация да се окаже единствено пригодният за големите групи езици, представляващи днес границата на нашите реконструкции.

Изложеното дотук позволява да се открият някои слаби черти, присъщи на генеалогичната класификация. Тъй като тя има исторически характер, за пълнота езиците в нея трябва да бъдат представени на всичките им етапи на развитие. Обаче степента на нашите познания нерядко прави това изискване неизпълнимо. Разполагаме със сведения, и то непълни, за относително древни етапи само на много малък брой езици. Случва се да е отмряло цяло семейство езици, с изключение на един, който в следствие на това се оказва извън семействата родствени езици. Изглежда, точно такъв ще да е случаят с шумерския език. Ако имаме на разположение достатъчно на брой сведения, показващи непрекъсната история (например, за индоевропейското езиково семейство), можем да си представим, че в даден момент принадлежността на езиците към това или онова семейство ще се определя само въз основа на познанията ни за историята на всеки от тях, а не на връзките помежду им, и то затова, защото историята им все още продължава. Разбира се, класификацията ни е възможна именно благодарение на достатъчно бавното и неравномерно развитие на езиците, поради което остават много архаизми, които облегчават реконструкцията на първоизточника. Обаче дори тези архаизми могат да бъдат изместени с течение на времето, така че на ниво съвременни езици да не останат никакви следи, на които реконструкцията да би могла да се опира. Разглежданата класификация е надеждна само в случай, че разполагаме, поне за някои от езиците, със сведения за по-ранното им състояние. Там, където подобни сведения липсват, лингвистът се оказва в ситуация, в каквато би се оказал въображаем бъдещ лингвист, принуден да изкаже мнение за възможното родство между съвременни нему ирландски, албански и бенгалски. А ако, освен това, си представим и колко голяма е онази част от езиковата история на човечеството, която е загубена завинаги за нас, но така или иначе обуславя съвременното разпределение на езиците по семейства, то лесно е да се види ограничеността на генеалогичната класификация на езиците, а също и предела на нашите възможности в създаването на подобна класификация. В същото положение се намират всички науки, които изхождат от емпирични данни за разработка на еволюционно-генетични обяснения. Систематиката на растенията не е по-добре разработена от систематиката на езиците. И въвеждайки в езикознанието ботаническото понятие „родство чрез скачване“, не скриваме, че прибягваме към този способ само защото не можем да възстановим междинните форми и връзки между тях за обяснение на наличните данни. За щастие, на практика това обстоятелство не затруднява отделянето на групи близкородствени езици и не трябва да възпрепятства стремежа систематически да бъдат обединени тези групи в по-големи семейства. Ние искаме да подчертаем само, че по силата на обстоятелствата, генеалогичната класификация представлява ценност само в промеждутъка между два определени момента от времето. Интервалът между тези два момента зависи както от обективното състояние на нашите знания, така и от строгостта на анализа.

Можем ли да дадем на тази строгост на анализа математическо изражение? За решаване на този въпрос в последно време са предприети някои стъпки. Броят на съответствията между два езика се приема за мярка на вероятността за родство между тях и после се прилага теорията на вероятностите за количествена обработка на тези съответствия. Въз основа на това се правят изводи за степента на близост между двата езика и даже за самото съществуване на генетично родство между тях. Така Б. Колиндер е използвал количествения метод за проверка на урало-алтайската хипотеза, но е бил принуден да признае, че изборът между генетично родство, от една страна, и типологично (affinité) или заимстване от друга страна, „не може да бъде направен въз основа на изчисления“ [5]. Напълно несъстоятелно се е оказало също и използването на статистика за определяне отношението между хетитски и другите индоевропейски езици. Самите автори на този опит, Крьобер и Кретиен, признават, че резултатите от техните статистически изследвания се оказали странни и неприемливи [6]. Ясно е, че изследване, опериращо със съответствията само като с количествени величини и по такъв начин изхождащо от представата, че хетитският език е само отклоняващ се член на езиковото семейство, установена веднъж завинаги, е предварително обречено на неуспех. Нито броят на съпоставянията, обосноваващи генетично родство, нито броят езици, признати за родствени, не може да е предмет на математическо изчисление. На практика трябва да разглеждаме степента на родство между членовете на големи езикови семейства като променлива величина, способна да приема различни стойности – точно така, както това се прави по отношение на членовете на малки диалектни групи. Трябва да имаме предвид и че схемата на взаимоотношенията вътре в група родствени езици винаги може да бъде променена вследствие на едни или други открития. Примерът с хетитския език най-добре илюстрира теоретичното състояние на проблема. Въз основа на това, че хетитският език в много отношения се отличава от традиционния индоевропейски, Стъртевант прави извода, че индоевропейският език не е бил предшественик на хетитския, а че и индоевропейския, и хетитският произхождат от един предшественик, така нареченото индо-хетско семейство. С други думи, Стъртевант е взел за основа индоевропейския език според класическия модел на Бругман, а езиците, които не му съответстват се оказват извън такъв индоевропейски език. Обратно, ние трябва да включим хетитския език в групата на индоевропейските, тъй като в съответствие с нови данни ще трябва да изменим определението на индоевропейското семейство и нашите представи за отношението на езиците вътре в това семейство. Както ще бъде показано по-долу, логическата структура на генетичните връзки не дава възможност да се предвиди броят елементи на цялото. Единственият начин да се даде на генеалогичната класификация нагледна лингвистична интерпретация се заключава в това „семействата“ да се разглеждат като отворени, а отношенията между тях – като подложени на постоянни изменения.

Всяка генеалогична класификация, когато констатира родство между които и да е езици и установява степента на това родство, определя някакъв общ за тях тип. Материалното съвпадение между формите и елементите на формите води към изясняване на формалната и граматична структура, присъща на езиците от определено семейство. Оттук следва, че генеалогическата класификация в същото време се явява и типологична. Типологичното сходство дори може да бъде по-явно от формалното. В такъв случай възниква въпросът: какво значение за класификацията на езиците има типологичният критерий? По-точно: може ли да се построи генеалогична класификация само на базата на типологични критерии? Именно този въпрос може да възникне във връзка с интерпретацията, дадена от Трубецкой на индоевропейския въпрос в неговата много съдържателна, но почти незабелязана статия „Мисли по индоевропейския въпрос“ [7].

Трубецкой поставя въпроса: по какви признаци лингвистите определят, че даден език е индоевропейски? Авторът не е склонен да придава решаващо значение на „материалните съвпадения“ между даден и други езици за доказателство на тяхното родство. Не бива, казва той, да преувеличаваме ролята на този критерий, тъй като е невъзможно да се каже колко голям трябва да е броят на тези съвпадения и именно какви трябва да бъдат те, та даден език да бъде признат за индоевропейски. Сред тези съвпадения няма нито едно, чието наличие да се явява задължително за доказване родството на два езика. Той придава много по-голямо значение на наличието на шест структурни признака, които изброява и потвърждава с примери. Всеки от тези структурни признаци, казва той, се среща също и в неиндоевропейските езици, но всичките шест са едновременно представени само в индоевропейските.

И така, оказва, че езикът такелма притежава съчетание на шестте признака, чиято съвкупност представлява, според мнението на Трубецкой, отличителна черта на езиците от индоевропейския тип. Не е изключено аналогични случаи да се срещат и в езици от други семейства. Така или иначе, твърдението на Трубецкой бива опровергано от фактите. Разбира се, при него става дума най-вече да се намери минимално количество структурни признаци, които да биха позволили да се разграничат индоевропейските езици от съседните групи – семитската, кавказката, фино-угърската. В тези граници неговите признаци са верни. Но те не се явяват такива, ако съпоставим индоевропейските езици с всички други типове. За това са нужни, изглежда, повече и по-специфични характеристики.

Що се отнася до втория въпрос, то той възниква във връзка с необходимостта да се определи индоевропейското семейство единствено на база съвкупност от типологични признаци. Трубецкой не засяга този въпрос. Той счита, че наличието на материални съответствия е необходимо, дори ако броят им е малък. С това не можем да се съгласим с него, тъй като в противен случай може да възникнат неразрешими трудности. Така или иначе, но термини от вида индоевропейски, семитски и т.н. обозначават както исторически общ произход на определени езици, така и тяхното типологично родство. Затова е невъзможно, съхранявайки историческата перспектива, да ползваме само неисторически определения. Езиците, явяващи се от историческа гледна точка индоевропейски, действително притежават определени общи структурни признаци. Но съвпадението на тези признаци без да се взема под внимание историята е недостатъчно да се определи един език като индоевропейски. С други думи, генеалогичната класификация не може да се сведе до типологична, и обратното.

Нека приведената по-горе критика не бъде разбирана погрешно. Тя е насочена срещу излишната категоричност на някои твърдения на Трубецкой, а не срещу същността на идеите му. Ние само искаме да не се смесват двете понятия, които обикновено се обединяват в термина езиково родство. Структурното родство може да е резултат на общ произход; но то може да е също така и резултат от независимото развитие на няколко езика, между които няма никаква генеалогична връзка. Както удачно забелязва Р. Якобсон [10] във връзка с фонологичното родство (affinité), което нерядко се забелязва между съседни езици, „структурното родство трябва да се разглежда независимо от генетичната връзка между дадените езици, то може в еднаква степен да е разпространено и сред езици с общ произход, и сред езици с различни предшественици. Структурното сходство не се противопоставя на изначалното родство, а се налага в него“. Най-интересно при групирането по сродство е, че често се обединяват в един ареал генетично неродствени езици. Все пак, важно е да се отбележи, че да се говори за различие между общ исторически произход (filiation) и типологично сродство (affinité) е възможно само на базата на нашите съвременни наблюдения. Ако групирането по типологично сродство се е било установило в предисторическия период, то от историческа гледна точка то ще ни представи признаци за генетично родство. Тук още веднъж се откриват границите на възможностите на генеалогичната класификация.

Различията в граматичната структура на езиците по света са толкова големи и очевидни, че лингвистите отдавна се опитват да ги класифицират по типологични признаци. Тези класификации, основани на морфологичната структура, представляват опити езиците да се систематизират по разумен начин. Теории от този вид са създавани предимно в Германия. Именно тук, започвайки от Хумболдт, се множат опитите да се сведе цялото езиково многообразие до няколко основни типа. Главен представител на това направление, което и днес има много известни поддръжници, е Финк [11]. Известно е, че Финк различава осем основни типа езици, всеки от които той илюстрира с един представител. Финк дава следните типове: подчиняващ – турски, инкорпориращ – гренландски, подреждащ (anreihend) – субия (семейство банту), корнеизолиращ (wurzelisolierend) – китайски, основоизолиращ (stammisolierend) – самоа, корнефлектиращ (wurzelflektierend) – арабски, основофлектиращ (stammflektierend) – гръцки, групофлектиращ (gruppenflektierend) – грузински. Всяко от тези наименования действително съобщава по нещо за типа, който то представлява, и позволява в общ вид да се определи от тази гледна точка мястото на всеки от разглежданите езици. Обаче предложената схема не е нито изчерпателна, нито последователна, нито строга. В нея не са представени типовете на такива разнообразни и сложни езици като езиците на американските индианци или суданските, които могат да бъдат отнесени едновременно към няколко категории; не е обърнато внимание и на онези характеристики, които бидейки различни създават впечатление за сходна структура, от което произлиза, например, илюзията за типологичното родство на китайски и английски език. Освен това, с един и същи термин Финк често предава понятия с различен смисъл в различните езици. Как може да се използва един и същи термин корен едновременно за китайски и арабски език? Финк не е създал обща теория, която да отговаря на всички тези въпроси и да определя и подрежда такива нееднородни понятия като корен, инкорпорация, суфикс, основа, клас, флексия, едни от които се отнасят до същността на дадена морфема, а други – до начините за тяхното съчетаване.

Резултатите от тези изследвания Сапир представя в таблица, където са показани и някои световни езици. От таблицата се вижда, че китайският език принадлежи към тип А (прост чисто-релационен тип): абстрактно-релационна система, технически изолиращ, аналитичен. Турският език се отнася към тип Б (сложен чисто-релационен тип): абстрактно-релационна система, аглутинативен, синтетичен. Към тип В се отнасят само банту езици (за френския Сапир се колебае между типове В и Г) – слабо аглутинативни, синтетични. Тип Г (сложен смесено-релационен тип) съдържа, от една страна, латински, гръцки и санскрит – едновременно и фузионни, и леко аглутинативни, но и със символна окраска, и синтетични, а от друга страна – арабски и староеврейски – символно-фузионни, синтетични, и накрая чинук – фузионно-аглутинативен и леко полисинтетичен.

Сапир е притежавал силен езиков усет и затова не можел да счита своята класификация за завършена; той специално подчертава предварителния ѝ и временен характер. Затова и ние трябва да се отнасяме към нея със същото внимание, което е изисквал от самия себе си нейният автор. Тази класификация, извън всякакво съмнение, е крачка напред в сравнение със старото, повърхностно и недействащо разделение на езиците на флектиращи, инкорпориращи и т.н. Теорията на Сапир притежава две безспорни достойнства: 1) Тя е по-сложна от предходните теории, в смисъл че по-вярно отразява цялата необятна сложност на езиковите структури. Тук намираме умело съчетание на три множества критерии, намиращи се в отношение на съподчинение; 2) между тези критерии е установена йерархия съобразно степента на устойчивост на описаните признаци. Всъщност, наблюденията показват, че тези признаци не се изменят в еднаква степен. Най-лесно бива подложена на изменения степента на синтез (преход от синтетичен към аналитичен тип); техниката (фузионен или аглутинативен тип) се оказва по-стабилна, а типът на понятията показва удивителна устойчивост. Така тази класификация е полезна в смисъл, че тя ни дава ясна представа за знаменателните морфологични особености. Използването ѝ обаче съставлява известна трудност, обусловена не толкова от самата ѝ сложност, колкото от това, че тя в редица случаи допуска субективност на оценките. Без да има достатъчно основания, лингвистът е принуден да решава въпроса какъв се явява един или друг език (например, камбоджанският език по-„фузионен“ ли е от полинезийския?). Между типове В и Г изобщо няма отчетлива граница, което признава и самият Сапир. Работейки с множество смесени типове, често се налага да се съобразяваме с много тънки нюанси, а при това е трудно да се разпознаят постоянни критерии, които да биха послужили за основа на ясно определяне на един или друг тип. Сапир прекрасно е разбирал това: „Тъй или инак, – казва той, – езиците представляват изключително сложни исторически структури. Не е толкова важно да подредим всеки език на неговата поличка, колкото да разработим гъвкав метод, позволяващ ни да разглеждаме всеки език от две или три независими гледни точки по отношение на друг език“ [13].

Така, дори тази най-всеобхватна и детайлизирана класификация измежду всички съществуващи се явява много несъвършена от гледна точка на изискванията на строгия метод. Означава ли това, че трябва напълно да изоставим надеждата да създадем такава класификация, която да би съответствала на тези изисквания? И нужно ли е безропотно да се подчиним на необходимостта да въведем толкова типове, колкото са семействата родствени езици, т.е. да си забраним да класифицираме езиците иначе, освен по генеалогичен принцип? Най-добре ще разберем какви резултати можем да постигнем тук, ако определим точно къде е пределът на дадената система. Ако сравним два неродствени, но типологично сходни езика, ще стане ясно, че аналогията в начина на изграждане на формите е само външна и затова вътрешната структура въобще не се изявява. Причината се заключава в това, че нашето сравнение се отнася до емпирични форми и тяхното емпирично съдържание. Сапир не без основания различава техниката на определени морфологични способи, т.е. материалната форма, в която те са представени, от системата от отношения. Но ако техниката може лесно да се определи и идентифицира в различните езици, поне в някои случаи (например, лесно се определя дали в даден език се използва или не редуване на гласни за промяна на значението, а също така дали афиксацията е аглутинативна или фузионна), то да се определи и още повече да се отъждестви в няколко езика типът отношения е много по-трудно, затова описанието на фактите тук по необходимост се преплита с тяхното тълкуване. Така всичко зависи от интуицията на лингвиста и това как той „чувства“ даден език.

За преодоляване на тази фундаментална трудност не е нужно да се въвеждат все по-специализирани и с все по-малка област на приложимост критерии, а точно обратното, затова трябва, първо, да се приеме, че формата е само възможност на структурата и, второ, да се разработи обща теория на езиковата структура. Разбира се, в началото ще изхождаме от опита, стремейки се при това да получим съвкупност от постоянни определения както за елементите на структурата, така и за отношенията между тях. Ако ни се удаде да формулираме някакви постоянни твърдения за същността, броя и начина на съчленяване на конституиращите елементи на езиковата структура, то с това ще бъде получено научно основание за систематизация на структурите на реалните езици в единна схема. Групирането на езиците ще се извършва в идентични термини и е много вероятно такава класификация да бъде съвършено различна от днес съществуващите.

За адекватно формулиране на определенията е необходимо да се прибегне до похватите на логиката, които, очевидно, най-добре съответстват на изискванията на строгия метод. Разбира се, съществуват няколко повече или по-малко формализирани логики, но дори най-простите от тях ще да са били малко използвани от лингвистите заради специфичността на операциите им. Обаче ние сме направили наблюдението, че дори съвременната генеалогична класификация въпреки всичкия си емпиризъм вече използва логика и че преди всичко е нужно да се осъзнае това, за да бъде използвана с пълно разбиране и още повече с голям успех. В просто изброяване на последователните състояния от съвременния език до неговия праисторически прототип може да се открие логическа схема, подобна на онази, която лежи в основата на зоологическата класификация. Ето в общ вид няколко логически принципа, изведени от класическата схема, в която индоевропейските езици са разположени по исторически епохи.

Да вземем връзката между провансалския и индоевропейския език. Без да се прави много точно деление, тя се разлага на провансалски < гало-романски < общоромански < италийски < индоевропейски. Но всеки от тези термини, обозначавайки подлежащ на класификация индивидуален език, в същото време обозначава и някакъв клас езици. Тези класове се разполагат в ред на последователно съподчинение от единства от висок ред до единства от нисък ред, всяко от които обхваща единства от по-нисък ред и само̀ влиза в състава на единство от по-висок ред. Редът на класовете се определя от обема и съдържанието на съответстващото понятие. Така, оказва се, че индивидуалното понятие провансалски език има най-малък обем и най-голямо съдържание и с това се отличава от понятието индоевропейски език, което има максимален обем и най-бедно съдържание. Между тези два полюса се разполагат останалите класове, за които обемът и съдържанието са в обратнопропорционална връзка, така че всеки клас притежава, освен своите собствени признаци, също и всички признаци на класа от по-висок ред. Някой междинен клас ще има повече признаци от предшестващия го, включващ по-голям брой обекти и по-малко признаци, и по-малко признаци от следващия го, включващ по-малък брой обекти. При този напълно ясен модел, интересно би било, между другото, да реконструираме в лингвистични термини приемствеността от провансалския език към индоевропейския, определяйки това, което провансалският има в повече от гало-романския, а след това онова, което гало-романският има повече от общороманския и т.н.

Представяйки нещата по такъв начин, можем да забележим известни логически признаци, които изглежда определят структурата на генетичните отношения. Първо, всеки индивидуален член (език, idiome) се явява част от съвкупността на йерархично разположени класове и във всеки от тях се намира на различно ниво. Така, ако постулираме връзка между провансалски и гало-романски, то оттук следва и неговата връзка с романски, латински и т.н. Второ, всеки от следващите един след друг класове е едновременно и включващ, и включен. Той включва следващия го клас и е включен в предшестващия го – в границите между последния клас и индивидуалния език: така, романският включва гало-романски и е включен в италийски. Трето, между класовете, които са определени като намиращи се на една и съща степен в йерархията, не съществува такова съотношение, че от познанията за единия да изведем познания за другия. Познанието за италийските езици само по себе си още не дава никаква представа нито за природата, нито дори за самото съществуване на славянските езици. Тези класове не могат взаимно да се обуславят, тъй като нямат помежду си нищо общо. Четвърто, както следва от предишното, класовете на едно ниво никога не могат да бъдат строго допълнителни, защото никой от тях не дава сведения за другите части на тази съвкупност, в която той влиза като нейна съставна част. Така, винаги може да се очаква, че към класовете на дадено ниво се присъединяват нови класове. И, накрая, така както всеки език използва само част от онези комбинации, които, общо казано, допуска неговата фонемна и морфемна структура, така всеки клас, дори ако е напълно известен, включва в себе си само част от езиците, които биха могли да бъдат реализирани в неговите предели. От това следва, че е невъзможно да се предвиди съществуването или несъществуването на клас езици с тази или онази структура. От това на свой ред следва, че всеки клас ще се характеризира с отношението към другите класове от същото ниво по сумата от признаци, съответно налични или отсъстващи у него: сложни съвкупности от езици, например такива като италийските и келтските, ще се определят само по това, че този или онзи признак, присъщ на една група, отсъства у друга и обратно.

От класификация, основана на елементи от езиковата структура в указания по-горе смисъл, би било възможно да се очаква повече, макар задачата да е много по-трудна и перспективата по-отдалечена. Тук би трябвало преди всичко да се откажем от мълчаливо приемания принцип, наложен на повечето съвременни лингвисти, който се състои в признанието само на лингвистиката на езиковите факти, на лингвистиката, за която езикът (langage) напълно се съдържа в осъществените си манифестации. Ако това беше така, то пътят към всякакво задълбочено изследване на природата и проявленията на езика щеше да е напълно затворен. Езиковите факти са продукт и трябва да се определи именно на какво. Трябва само за миг да се замислим над това как е устроен езикът – някой език – и ще видим, че във всеки език има определен брой проблеми, чакащи своето разрешение, свеждащи се към един главен въпрос – въпроса за значението (signification). В граматичните форми, построени с помощта на онази символика, която е отличителен признак на този или онзи език (langage) е представено решение на тези проблеми. Изучавайки дадените форми, техния избор, съчетаване и свойствената им организация, можем да направим извод за природата и формата на вътрешноезиковия проблем, на който те съответстват. Целият този процес е безсъзнателен и труден за разбиране, но е много важен. Например, в езиците банту и много други съществува своеобразна структурна особеност, именни класове. Може да се задоволим с описание на разположението на материални елементи в тези класове, а може да се занимаем с изследване на произхода им. И на едната, и на другата задача са посветени много работи. Нас ни интересува само един въпрос, на който още никой не е обръщал внимание, а именно, въпросът за функционирането на подобна структура. Може да се покаже, и ще се опитаме да направим това на друго място, че цялото разнообразие на системата на именни класове е функционално аналогична на различните начини за изразяване на граматично число в езици от други типове и че езиковите начини, материализирани в твърде несходни форми, от гледна точка на тяхното функциониране трябва да се обединят в един клас. Освен това, не трябва да се ограничаваме само с материалните форми, т.е. не трябва да ограничаваме цялата лингвистика до описание на езиковите форми. Ако групите материални елементи, които разглежда и анализира описателното езикознание, се представят във вид на няколко фигури от една и съща игра и ги обясним с помощта на неголям брой фиксирани принципи, то с това може да получим основа за разумна класификация на отделните елементи, форми и езиците като цяло. Нищо не пречи да предполагаме, ако си позволим да продължим тази алегория, че лингвистите биха могли да открият в езиковите структури закони за преобразуване подобни на тези, които в рационалистките схеми на символната логика позволяват да се преминава от дадена към произволни структури и да се определят постоянните отношения между тях. Разбира се, това е само далечно намерение и е по-скоро тема за размисъл, отколкото практическа рецепта. Ясно е едно: ако пълната класификация означава пълно познание, то към най-рационална класификация ще се придвижим именно благодарение на все по-дълбоко разбиране и все по-точно определяне на езиковите знакове. Важен е не толкова пътят, който предстои да се измине, колкото изборът на правилната посока.

**.Трубецкой поставя изискване не само за формата, но и за мястото на подлога в изречението. Примерът на Бенвенист не отговаря на това второ условие: в изречението с преходен глагол, подлогът е на първо място, а в изречението с непреходен глагол – на последно; незапознат с езика не може да определи дали това е стилистична вариация, както би било в език със свободен словоред като български, или не, както би било в език с фиксиран словоред като френски. Формално погледнато, езикът такелма не отговаря на шестия критерий на Трубецкой, а следователно и на неговия критерий за принадлежност на един език към индоевропейското езиково семейство. Все пак, Бенвенист убедително доказва, че шестте критерия на Трубецкой не са достатъчни в глобален аспект (бел. А. Г.) (обратно).

Класификация на езиците [*]