|
Индоевропейците са хора, чиито родни езици принадлежат към индоевропейското езиково семейство. От научна гледна точка това означава единствено, че понятието „индоевропейци“ е чисто лингвистично – в същата степен, както и понятията „синтаксис“, „родителен падеж“ или „ударение“. Съществуват индоевропейски езици и съществуват народи, които говорят тези езици. Единственият признак, общ за всички тези народи, е принадлежността на езиците им към индоевропейското езиково семейство.
Днес съществуват много индоевропейски езици и народи. Отивайки назад, към историческото минало, забелязваме, че така е било и преди, докъдето погледът ни прониква в дълбините на времето. Освен предшествениците на съвременните индоевропейски езици, в древността са съществували още цели групи други индоевропейски езици, които се отмрели без да оставят наследници. Предполага се, че някога, в много отдалечено минало, е съществувал един-единствен индоевропейски език, т.нар. индоевропейски праезик, от който са се развили всички исторически засвидетелствани индоевропейски езици. Това предположение противоречи на факта, че колкото и назад във времето да отиваме, винаги намираме множество индоевропейски езици. Вярно, предположението за единен индоевропейски език не може да се приеме за съвсем невъзможно. Обаче то не е безусловно необходимо и можем прекрасно да минем и без него.
Понятието „езиково семейство“ далеч не предполага общ произход на редица езици от един и същи праезик. Под „езиково семейство“ се разбира група езици, които освен редица общи езикови черти, показват още и редица общи „материални“ съвпадения, т.е. група езици, в които при значителна част от граматичните и речниковите елементи се наблюдават закономерни звукови съответствия. Но за обяснение на закономерността на звуковите съответствия съвсем не е необходимо да се прибягва до предположение за общ произход на езиците от дадена група, тъй като такива съответствия съществуват и при масови заимствания от неродствен език. Така например, в най-древните западнофински заемки от (източно)славянските езици, звучните преградни б, д, г между гласни закономерно се предават чрез финските беззвучни p, t, k, славянските беззвучни п, т, к – с финските дълги (двойни) беззвучни pp, tt, kk, славянското ь – с финското i, славянското ъ – с финското u (но в края на думата след славянска беззвучна съгласна – с финско i), славянското о – с финско а, славянското у – с финско ä и така нататък.
Съвпадението между основните елементи на речника и морфологията също не се явяват доказателство за произход от общ праезик, тъй като принципно всички елементи на езика подлежат на заимстване, а в примитивните фази на развитие на езика основните речникови елемементи много често преминават от един език в друг. Паул Кречмер (в своята „Einleitung in die Geschichte der griechischen Sprache“) напълно основателно твърди, че разликата между понятията родство и заимстване е само хронологична. Думи, проникнали от един индоевропейски език в друг след настъпването на известна звукова промяна, се разпознават като заимствани, тъй като закономерността на звуковите съответствия се оказва нарушена. Например, славянското тынъ явно е заимствовано от германското tūnas (нем. Zaun, англ. town), тъй като в „изконно-родствени“ думи на германското t (нем. z, англ. t) трябва да съотвества славянско д (срв. например, нем. zwei, англ. two и слав. две, два; нем. zu, англ. to – слав. до; нем. zwingen – слав. движа; англ. tear, нем. zerren – слав. дера; нем. zergen – слав. дръгна и т.н.). Тук разбираме, че думата е заемка само защото заемането е станало след прехода d > t на германска почва; ако заемането е било извършено преди това, в славянски е щяло да се е получило не тынъ, а *дынъ, което щяхме да считаме за „изконно родствено“ на нем. Zaun и англ. town. Напълно е възможно, например, самата германска дума, послужила за начална форма в праславянски да е била заета от келтски (срв. галското dunum в имената на укрепените градове, напр. Neviodunum, Mellodunum, Eburodunum, Uxellodunum и т.н.). Но тъй като това заемане е извършено преди прехода d > t на германска почва, то германското tūnas (нем. Zaun, англ. town) с нищо не проказва своя келтски произход и се разглежда като „изконно родствено“ с келтското dunum. Строго казано, към индоевропейския праезик се причисляват всички езикови (речникови и граматични) елементи, които се срещат в няколко индоевропейски групи и не дават никакви указания за посоката, в която са били заимствани от един език в друг. По същия начин стоят нещата и с другите езикови семейства.
Така няма никакви основания, които да ни заставят да предполагаме съществуването на единен индоевропейски праезик, от който да са се развили всички индоевропейски езици. Със същите основания можем да предполагаме и обратната картина, т.е. предшествениците на индоевропейските групи първоначално да не са имали общи черти и само с течение на времето значително да се сближили един към друг поради постоянните контакти помежду си, взаимното влияние и заимстване, без обаче напълно да са се слели. Историята на езиците познава и конвергентно, и дивергентно развитие. Понякога дори е трудно да се прокара граница между двата вида развитие. Романските езици, несъмнено, произлизат от един-единствен език, латинския (народния латински). Но епохата на усвояване на народнолатинския език от иберите, галите, лигурите, етруските, венетите, даките и т.н. несъмнено е била предшествана от период на приспособяване на езиците на тези племена към латинския, когато те са се насищали с речникови заимствания и са видоизменяли граматиката и синтаксиса си в посока, сходна с латинския. Също така не подлежи на съмнение, че и самият латински език в този период е преживял много силни изменения, предизвикани от процеса на обратно приспособяване към речта на варварите 1. В резултат, когато варварските езици в различните части на бившата Римска империя са изчезнали, отстъпвайки място на латинския, във всяка провинция този латински е бил малко или много различен, така че пълно езиково единство така и не се е получило. След изместването на варварските езици провинциалните разновидности на латинския са продължили да се развиват в различни посоки и накрая са породили съвременните романски езици, които толкова се отличават един от друг, че носители на два различни романски езика (а често и на говори на един и същи език) вече не се разбират един друг. В същото време развитието на отделни черти на същите романски езици (особено на литературните езици) показват и в по-късната си история тенденция към взаимно сближаване. Така конвергенцията и дивергенцията се преплитат една с друга от самото начало 2. Романските езици са един от примерите за развитие на група езици от един праезик. Този пример не е напълно удачен, защото праезикът в случая е бил държавен език с литературни традиции. Но наред с истинските романски езици съществуват и други, „полуромански“, т.е. езици, които са тръгнали по пътя на постепенната замяна на изначалните си черти с елементи от народнолатинския, но не са завършили процеса до край. Такъв език е, например, албанският. Значителна част от речника му е съставена от романски елементи, а и граматичният му тип силно наподобява латинския. Но в същото време албанският език не е станал напълно романски и пази още и голямо количество елементи, необясними с помощта на латинския. Тъй като латинският е добре известен от паметниците и освен това има живи романски езици, езиковедите са в състояние да разплетат кълбото от романски и неромански елементи в албанския език, макар и с големи затруднения. Но ако имахме само няколко „полуромански“ езика като албанския, то с помощта на сравнителния метод, разработен от индоевропейското езикознание, щяхме да възстановяваме техния „праезик“, а нероманските елементи щяхме или да оставим необяснени, или щяхме да обясняваме чрез сложни и изкуствени комбинации, които непременно щяха да се отразят на възстановения „праезик“. Картината щеше да е по-сложна, ако имахме не една група езици, тръгнали по пътя на конвергентно развитие и спрели посредата, а наследниците на няколко такива групи, свързани една с друга чрез частична конвергенция. С помощта на класическото езикознание щяхме да възстановяваме праезика на цялата тази съвкупност, тъй като във всички тях щеше да има и общи граматични черти, и общи речникови и граматични елементи със закономерни звукови съответствия. Несъмнено, щяхме да възстановим някакъв „праезик“, но разбира се той нямаше да съответства на нищо реално съществувало.
Така, едно езиково семейство може да е резултат както от чисто дивергентно или чисто конвергентно развитие, така и съчетание на двата способа в различни пропорции. Критерии, които напълно обективно да показват на кой именно тип дължи произхода си дадена група езици, като че ли няма, или почти няма. За семейства от дотолкова близки езици, че почти всичките им речникови и граматични елементи на всеки от тях се откриват (със закономерни звукови изменения) във всички или повечето други езици от същото семейство, е по-вероятно дивергентно развитие. Вероятно е насоки за развитието да се потърсят и от вътрешното членение на езиковото семейство. Има семейства с верижно (или мрежовидно) членение. Такива са, например, славянските езици. Тук всеки език е сякаш свързващо звено между два други, а връзката между съседни езици се осъществява чрез преходни говори, при което връзките се простират и извън границите, между групите. Така, южнославянската група не само представлява непрекъсната верига преходи от словенския език (през кайкавските говори) към сърбохърватския и от него (чрез редица преходни говори) към българския, но може и направо да се каже, че от всички южнославянски езици най-близо до западнославянските е словенският (и в частност, неговите хорутански говори), а най-близо от всички до източнославянските е българският (и в частност, източните му говори) и т.н 3. Но при съпоставяне на славянските езици с останалите индоевропейски това верижно членение изчезва. Няма съмнение, че от всички други индоевропейски езици най-близо до славянските стоят балтийските езици (литовски, латвийски и изчезналият старопруски) 4. Но не може да се каже кой именно балтийски език стои най-близо до славянските, нито кой славянски е най-близо до балтийските. Вместо верижно членение вече имаме съвсем друг вид деление (можем да го наречем керемидно). Възможно е различните типове членение на родствените езици да са свързани с различните начини на възникване на тези групи, т.е. верижно членение се получава при преобладаващо дивергентно развитие, а керемидно – при преобладаваща конвергенция. Независимо от всичко, индоевропейското езиково семейство не представя никакви тесни връзки между отделните групи. Всяка индоевропейска група притежава значително количество речникови и граматични елементи без точни съответствия в други индоевропейски езици – в това отношение то се отличава от такива езикови семейства като тюркското, семитското или банту. При тези условия предположението, че индоевропейското езиково семейство е резултат от конвергентно развитие на първоначално неродствени езици (предшественици на по-късните „групи“ индоевропейски езици) съвсем не е по-малко правдоподобно от предположението за развитие от единен индоевропейски праезик по пътя на дивергенцията.
Във всеки случай, изказаното предположение трябва задължително да се взема под внимание при обсъждане на т.нар. „индоевропейски въпрос“, а всяко изказване по този въпрос трябва да се построи така, че да остава в сила при допускане както на едното, така и на другото предположение. Обаче при обсъждане на „индоевропейския въпрос“ и до днес се взема предвид само предположението за чисто дивергентно развитие от единен индоевропейски праезик. Заради този едностранчив подход цялото обсъждане на въпроса е тръгнало по съвършено погрешен път. Простото, чисто лингвистично същество на въпроса е позабравено. Много индоевропеисти съвършено необосновано привличат за участие в обсъждането на „индоевропейския въпрос“ праисторическата археология, антропология и етнология. Разисква се местожителството, културата и расата на индоевропейския „пранарод“, а всъщност този пранарод може и никога да не е съществувал. За съвременните немски (а и не само немски!) езиковеди „индоевропейският въпрос“ получава приблизително следната формулировка: „кой тип праисторическа керамика може да се припише на индоевропейския пранарод?“. Но от научна гледна точка този въпрос (както редица други нему подобни) не може да бъде разрешен и заради това се явява безсмислен. Целият спор се върти в омагьосан кръг, тъй като както самото съществуване на индоевропейски пранарод, така и връзката на определени типове материална култура с определен тип език не могат да бъдат доказани. По такъв начин се създава мнимо понятие, романтичен призрак на „индоевропейския пранарод“, и в преследването му се забравя онази основна научна истина, за която би трябвало да се държим: че понятието „индоевропейци“ е само и единствено лингвистично.
Единствената научно допустима формулировка на въпроса е: как и къде се е формирал индоевропейският езиков тип? Да се отговори на този въпрос може и трябва с помощта само на лингвистични понятия и факти.
За да отговорим на въпроса за мястото и начина на възникване на индоевропейския езиков тип, трябва преди всичко да се изясни какви са особеностите на този тип.
По какви признаци лингвистите определят, че даден език е индоевропейски? Разбира се, необходимо е наличие на някакво количество „материални съвпадения“, т.е. корени, основообразувателни суфикси и окончания, съвпадащи и по функция (по значение), и по звуков облик (разбира се, с отчитане на закономерни звукови съответствия) със същите елементи на други индоевропейски езици. Обаче невъзможно е да се каже колко голямо трябва да е това съвпадение, та даден език да бъде признат за индоевропейски. Не може също така да се каже и какви точно речникови и граматични елементи трябва да присъстват във всички индоевропейски езици. Трудно е да се намери дума, която в съответно изменен звуков вид да се среща във всички индоевропейски езици без изключение. Точно най-разпространените думи в отделните езици показват такива нарушения на звуковите закони, че първоначалният им вид може да бъде възстановен само с помощта на насилие над фактите. Думи без звукови нарушения обикновено са засвидетелствани не във всички, а само в някои индоевропейски езици. Що се отнася до граматичните окончания, те много рядко намират пълни свои съответствия извън дадена индоевропейска група. Много често обикновените звукови закони се оказват непригодни за окончанията и се налага изкуствено да се изобретяват ad hoc особени „краесловни закони“ (Auslautgesetze), полето на действие на които понякога се свежда до един-единствен пример (срв. напр. тълкуването на славянския дателен падеж единствено число рабу, творителен множествено число рабы или родителния единствено число жены5). Към всичко това трябва да се добави още, че точно най-разпространените в индоевропейските езици речникови и граматични елементи далеч не са специфично индоевропейски, а са разпространени и в други, неиндоевропейски езикови семейства, напр. отрицание със съгласните n, m, местоименните корени m ’мой, мене’, t или s ’твой, тебе’, to ’този ’, kwo ’кой’ и т.н. Имайки всичко това предвид, се налага да признаем, че при разрешаване на въпроса за принадлежността на даден език към индоевропейското езиково семейство на „материалните съответствия“ не трябва да се приписва твърде голяма роля. Разбира се, материални съответствия трябва да има и пълното им отсъствие е доказателство, че даденият език не принадлежи към индоевропейското езиково семейство. Но броят на тези съвпадения е достатъчно неопределен и сред тях няма нито едно, чието наличие да е задължително за засвидетелстване индоевропейския характер на езика. Доказателството за принадлежността на даден език към индоевропейското семейство, освен неопределен брой „материални съвпадения“ включва още наличието на следните шест структурни признака, свойствени на всички известни нам индоевропейски езици (живи и мъртви).
Първите два признака са фонологични и имат по-скоро отрицателен характер:
1. Липса на хармония на гласните. Характерът на гласните в непърва сричка не се определя от характера на гласните в първата (за разлика от алтайските и много угрофински езици). В случаите, когато терминът хармония на гласните се прилага към някои индоевропейски езици (напр. в подляшките и западноукраинските говори, в резянския диалект на словенския език), всъщност има редукция на неударените гласни спрямо ударените по степен на отвореност (напр. в резянския говор о в koleno е запазено, но не и в kuritu, в подляшкия говор с собою се запазва, но дателен падеж собi преминава в субi и т.н.) – резултатите от този процес съвсем не приличат на онова явление, което се нарича хармония на гласните в алтайските и угрофинските езици 6. 2. Броят на различните съгласни, допустими в началото на думата, е не по-малък от броя съгласни, допустими вътре в думата. В това отношение индоевропейските езици силно се отличават от повечето угрофински и алтайски езици. В случаите, когато в индоевропейските езици в началото на думата са разрешени не същите съгласни, както и в средата, наборът началнословни съгласни се оказва по-богат от набора средисловни: например, шотландските говори в началото на думата различават аспирирани и неаспирирани съгласни; в някои новоиндийски езици в началото на думата се различават аспирирани, неаспирирани и глотализирани съгласни, а вътре в думата такова различие не съществува (такива са, например, източните бенгалски говори). В нито един угрофински или алтайски такова явление не би могло да се срещне (но в севернокавказките езици е напълно допустимо, напр. в чеченския език беззвучни глотализирани и неглотализирани се различават само в началото на думата).
Следващите особености са от областта на морфонологията.
3. Не е задължително дума да започва с корена. Индоевропейски езици без представки не съществуват. Дори в най-древните индоевропейски езици има истински префикси, т.е. такива морфеми, които се срещат само свързани с последващ корен и никога като самостоятелни думи (напр. n- ’без’, su ’добро-, благо-’, dus- ’слабо-’, аугментът e- и т.н.). В по-късните индоевропейски езици броят префикси неизменно расте.
4. Граматичните форми се образуват не само чрез афикси, но и чрез редуване на гласни в основата. Към най-старото редуване на гласни (отглас, Ablaut), за причините за възникване на което могат да се правят само повече или по-малко правдоподобни догадки 7, във всеки индоевропейски език се присъединяват и нови отгласи, условията за чието възникване се определят лесно. Но въпреки че новите редувания са предизвикани от действието на специални звукови закони, те вече не са в сила и от синхронна гледна точка новото редуване на гласните вече не е механично обусловено, а точно толкова свободно и граматично, както и старият отглас. Така, от гледна точка на съвременния руски език няма принципна разлика между редуването е:о в мелет – молотый, петь – пой и течь – ток, въпреки че в първия случай редуването е резултат от специфичен руски закон, във втория – общославянски, а третият възхожда към още по-древното, дославянско („общоиндоевропейско“) редуване 8. Така, във всички индоевропейски езици старите и новите случаи и видове редувания на гласни се съчетават едни с други и веднага създават сложни редове. Например, немският корен със значение „чупя, троша“ в немския литературен език се явява с осем различни огласовки, т.е. с всички прости гласни на немския език: Bruch счупване, gebrochen счупен, brach чупил, bräche да е чупил, brechen чупя, brich чупѝ, brüchig чуплив, ab-bröckeln отчупвам. 5. Наред с редуванията на гласни известна роля при образуване на граматичните форми играе и външно неубословено редуване на съгласни. Степента на използване на това средство в отделните индоевропейски езици е много различна, но така или иначе то се използва във всички: няма индоевропейски език, на който граматичното редуване на съгласни да е напълно чуждо. От историческа гледна точка тези редувания дължат възникването си на различни комбинаторни звукови изменения, условията за повечето от които лесно се поддават на определяне. От синхронна гледна точка това редуване не е обусловено и се явява такова спомагателно формообразуващо средство, както и редуването на гласни. Тази типологична особеност е много важна, в което не е трудно да се убедим при сравнение с други езици: граматичното редуване на съгласни е съвършено чуждо и на семитските езици и на севернокавказките (с изключение на лезгински); в алтайските езици съществува само външно обусловено, комбинаторно редуване на съгласни на морфемните граници 9. Накрая, последният критерий се отнася към морфологията.
6. Подлогът на непреходен глагол се третира съвършено еднакво с подлога на преходен глагол. В тези индоевропейски езици, в които разликата между подлог и пряко допълнение се изразява с падежни окончания, подлогът на непреходния глагол взема същото окончание, както и подлогът на преходния (например, лат. filius patrem amat – filius venit); а в онези, в които тази разлика се изразява чрез мястото на думите в изречението, подлогът на непреходния глагол се разполага на същото място спрямо сказуемото както и подлогът на преходния глагол (например: фр. le fils aime le père - le fils venit) 10.
Всеки от изброените шест структурни признака се среща и сред неиндоевропейските езици, но всичките шест едновременно – само в индоевропейските 11. Език, който не притежава и шестте признака, не може да се счита за индоевропейски, дори и ако речникът му включва много елементи, съвпадащи с индоевропейските. И обратното, език, който е заел по-голямата част от речниковите и формативните си елементи от неиндоевропейски езици, но показващ шестте признака (заедно с поне минимален брой думи и афикси, общи с други индоевропейски езици), трябва да бъде признат за индоевропейски. От това следва, че един език може да стане индоевропейски или, обратното, да престане да бъде такъв. Моментът, в който всички изброени шест структурни признака за първи път са се съчетали един с друг в един език, речникът и граматиката на който са съдържали в себе си редица елементи, намерили с течение на времето съответствия в исторически засвидетелстваните индоевропейски езици, трябва да бъде признат за момент на възникване на индоевропейския езиков тип. Никакви данни на праисторическата археология, разбира се, не могат да дадат указания за това, кога именно е бил този момент, тъй като керамичната техника или формата на оръжията нямат никаква връзка с изброените шест структурни признака. Така че, времето на възникване на индоевропейския тип никога няма да може да се уточни. Трябва да се уточни, че процесът на съчетаване на нашите шест структурни признака с някои „праиндоевропейски“ корени и афикси би могъл да е протекъл приблизително едновременно в няколко езика. В такъв случай още от самото начало ще да е имало няколко индоевропейски езика, при което първоначално те ще да са образували „езиков съюз“, който с времето ще да е прерастнал в езиково семейство. Ретроспективно лингвистите са принудени да разглеждат членовете на най-древната индоевропейска група като „диалекти на индоевропейския праезик“, но да се извеждат непременно от единен общ предшественик няма никакви основания.
За определяне на географското място, където би могъл да се е случил този процес, трябва да се вземе предвид следното съображение. Предложената от Йохан Шмидт т.нар. „теория на вълните“ е применима не само към диалектите на един език или група родствени езици, но и към съседни неродствени. Съседните езици, даже и да не са родствени, като че ли се „заразяват“ един друг и в резултат получават редица особености в звуковата и граматичната си структура. Количеството на тези общи черти зависи от продължителността на географското съприкосновение на дадените езици. Това е приложимо и към езиковите семейства. В повечето случаи, езиковото семейство съдържа особености, част от които го обединяват с едно съседно семейство, а друга част – с друго съседно семейство. Така отделните семейства образуват цели вериги. Така, угрофинските и тясно свързаните с тях самодийски езици съдържат цяла редица структурни особености, общи с алтайските езици (т.е. тюркските, монголските и манчжуро-тунгуските). Алтайските езици на свой ред с някои свои структурни особености напомнят корейския и японския език, а вторият, наред с чертите, сближаващи го с алтайските езици, притежава и други черти, сближаващи го с малайско-полинезийските. От друга страна, алтайските езици имат общи черти и с т.нар. палеоазиатски езици (одулски – юкагирски, нивхски – гиляцки и камчатската група, състояща се от ителменски – камчадалски, нъмълански – корякски и луораветлански – чукотски), а тези езици (и особено камчатската група) по структура напомнят езика инуит (ескимоски) и чрез него се свързват с някои други североамерикански езици. Точно по същия начин в Африка езиковото семейство банту чрез бантоидните езици се свързва със суданските и нилските; суданските езици представят сходни черти с някои изолирани западноафрикански езици като волоф и фула, които, от друга страна, с други свои черти напомнят берберските езици; нилските езици пък представят известно сходство с кушитските. И накрая, берберските, кушитските, египетския (коптски) език и семитските представят толкова общи черти в своята структура, че често се обединяват под името хамито-семитски езици.
Отчитайки тази обща склонност към верижно географско разположение на езиковите семейства, а също и факта, че, както беше казано по-горе, всички структурни черти на индоевропейския езиков тип се срещат и в неиндоевропейските езици, може с някаква степен на вероятност да се определи приблизителното географско място на възникване на индоевропейския езиков строй. Съседи на най-древния език (или езици) от индоевропейския езиков тип биха могли да бъдат само две големи езикови групи (по-точно, езикови семейства): урало-алтайската и средиземноморската. Урало-алтайската група (включваща угрофинските, самодийските, тюркските, монголските и манчжуро-тунгуските езици) се обединяват с индоевропейските по наличието номинативно-акузативна (именително-винителна) конструкция (точка 6), а най-западният член на тази група, угрофинските езици, представят и свободно редуване на гласните (пункт 5). Средиземноморската група езикови семейства (представена днес от севернокавказките, южнокавказките, семитските, баски, може би дори и берберските езици, а в древността и отмрелите езици на Мала Азия) съвпада с индоевропейския тип по точки 1, 2, 3 и 4, но се отличава по постоянството на съгласните и наличието на ергативна конструкция (впрочем, чужда на семитските езици) [ 2]. Индоевропейският езиков тип се явява свързващо звено между урало-алтайския и средиземноморския тип и затова е най-естествено индоевропейския тип да е възникнал някъде в областта, между урало-алтайските езикови семейства, от една страна, и средиземноморските семейства, от друга. Трябва да обърнем внимание, че дравидските езици в Индия представят цяла редица общи черти с урало-алтайските, които обаче са чужди на индоевропейските. Това прави невъзможно мястото на възникване на индоевропейския езиков тип да бъде в областите между урало-алтайските и дравидските езици, т.е. в Иран или Северна Индия. Още по-малко вероятно е възникване по̀ на изток, тъй като тогава индоевропейският тип би трябвало да бъде свързващо свено между урало-алтайските и китайските или тибето-бирманските езици. По такъв начин мястото на зараждане на индоевропейския езиков тип се определя и положително, и отрицателно: това е областта, лежаща между областите на урало-алтайската и средиземноморската група езикови семейства, която не се вклинява между урало-алтайските и дравидските езици.
Разбира се, тези географски указания са достатъчно неопределени, още повече, че изобщо не знаем колко далече на север се е разпростирала в далечното минало средиземноморската група езикови семейства, чиито представители днес са оцелели и при Бискайския залив, и в Северен Кавказ. Но да се определи по-точно мястото на възникване на индоевропейския тип с научни средства е невъзможно. Във всеки случай трябва да се откажем от предразсъдъка, че индоевропейският праезик (или първият език от индоевропейски тип) бил господствал в тясно ограничено пространство. При този нееднобразен характер, който се налага да се приписва на индоевропейския праезик дори с младограматическите средства за реконструкция, да се посочи единен център или огнище на разпространение на индоевропейското езиково семейство е твърде малко вероятно. Съвместното действие на няколко такива огнища е напълно мислимо дори на много голяма географска площ – да речем, от Северно до Каспийско море.
Възникването на индоевропейския езиков тип, на цялата съвкупност от материални и формални признаци на индоевропейските езици е плод на дълго историческо развитие. Индоевропейският тип еволюира, както и всичко, което се отнася до езика. Принципно, всяка индоевропейска група се развива самостоятелно, но има някои тенденции, които са общи за всички индоевропейски езици или поне за повечето. Сравнение на тези тенденции с явления от съседни, неиндоевропейски езици, разкрива много любопитни факти.
За най-древните периоди от развитието на индоевропейските езици се налага да се приемат не по-малко от три начина на артикулация на преградните съгласни. В съвременните индоевропейски езици броят им обикновено е сведен до два; само в такива езици, като арменски, кюрдски, осетински и някои новоиндийски, т.е. в езици, обкръжени от неиндоевропейска езикова среда, са се запазили три- или четиричленни системи при преградните. Ако погледнем в съседните езици, ще забележим, че системи с три начина за артикулация на преградните има във всички северно- и южнокавказки езици, а също в баския и (ако счетем т.нар. „емфатични“ съгласни за особен вид артикулация) в семитските; угрофинските и алтайските езици представят само два типа преградни съгласни, точно както и индоевропейските. Любопитно е още и че в най-древната индоевропейска звукова система единият от трите члена при устнените (лабиални) съгласни (а именно *b) 12 се е срещал крайно рядко. Съвършено същата картина се наблюдава и в съвременните севернокавказки езици, в които едната от трите устнени съгласни (именно т.нар. глотализирано p) се среща изключително рядко (а в много езици, напр. в аварски, лакски и т.н. изобщо не се среща); точно така и в семитските езици в класа на устнените съгласни липсва емфатичен член, а в предисторическия семитски праезик, ако изобщо се е срещал, трябва да е бил особено рядък. Допълнително, при сравнение на класа на устнените съгласни в съвременните индоевропейски езици с други групи преградни съгласни се оказва, че в това отношение съвременните индоевропейски езици се сближават с угрофинските, самодийските и алтайските. За индоевропейския праезик, т.е. за най-древния период от развитие на индоевропейските езици се налага приемането на два реда съгласни от типа к, г [ 3] 13. В историческите индоевропейски езици се открива само един такъв ред, а в онези малобройни езици, в които се открива втори ред (например осетинските q, g'), то този втори ред е очевидно с вторичен произход. Измежду съседните езикови семейства два реда к, г се наблюдават преди всичко в северно- и южнокавказките езици, а може би и в семитските (ако считаме емфатичните палатовелари за втори ред). Обратно, в угрофинските и алтайските има само един ред к, г, понякога с по два алофона, обусловени от автоматичната хармония на гласните. И ако в самодийските езици наред с нормалните к, г се срещат и палатовелари q, g', то това явление (както и много други особености на самодийските езици) изглежда трябва да се припише на влиянието на отмрели езици от палеоазиатския тип. Според едно доста вероятно предположение (в последно време особено убедително доказано от полския лингвист Е. Курилович) в индоевропейските езици в най-древната епоха е имало няколко (според Курилович – четири) ларингални съгласни 14. По-късно тези съгласни са били изгубени, а там, където в съвременните индоевропейски езици се срещат ларингални съгласни (например, нем. h, укр. г и т.д.), те са наследници на други, неларингални [ 4]. От съседните езикови семейства севернокавказките и семито-хамитските се характеризират с обилие от ларингални съгласни. Обратно, в езиците от урало-алтайската група ларингали изобщо няма, а ако някъде се среща звук h, то той се оказва късен наследник на някакъв друг звук (например, в унгарски h < х, в бурятски и в северноевенкийски h < s и т.н.) [ 5]. В това отношение урало-алтайските езици наподобяват исторически засвидетелстваните индоевропейски. В древните индоевропейски езици някои глаголни форми се образуват не само с помощта на особени окончания и определени изменения на коренните гласни, но и с помощта на частично удвояване на корена, т.е. на първата му съгласна. Такива форми са известни в староиндийски, староирански, старогръцки, латински (posco – poposci, tango – tetegi, tundo – tutundi и т.н.), умбрийски, оски, готски. Но в езици, засвидетелствани в по-късен епат на развитие, такива форми вече няма, а в съвременните индоевропейски езици удвояване на части от корена при образуване на глаголни форми е съвършено чуждо. От съседните езикови семейства севернокавказките и семитските използват удвояване на корена при образуване на някои глаголни форми (срв., напр., аварски тезе ’откъсна’ – тетезе ’откъсвам’; лакски цун ’боледувам’ – цуцар ’боли ме’, шшаран ’варя’ – шшарашшар ’кипя’; арчински хурас ‘смея се’ – хураху ‘смях се’ и т.н.). Обратното, на езиковите семейства от урало-алтайската група удвояване на част от глаголния корен като средство за формообразуване е съвършено чуждо.
Индоевропейските езици са различавали граматически род при съществителните имена още в сравнително древен период от своето развитие. Днес се предполага, че първоначално противопоставянето е било одушенен:неодушевен или активен:пасивен род, а по-късно – мъжки, женски, среден. Но в своето развитие индоевропейските езици показват склонност да губят това различие или да го свеждат до минимум. Така, арменският и новоиранските езици напълно са загубили противопоставянето по граматичен род, английският и холандският – почти са го загубили, а в романските (както и в латвийски и литовски) е запазено само различие между мъжки и женски род. От съседните езикови семейства най-силно държат на родовите различия съществителните от севернокавказките езици (в чеченския език, например, има шест граматични рода) и в по-слаба степен семито-хамитските. Обратно, на езиковите семейства от урало-алтайската група противопоставянето по граматически род е съвършено чуждо.
И накрая, ако Уленбек и някои други лингвисти са прави, противопоставянето на именителния и винителния падеж, свойствено на всички исторически засвидетелствани индоевропейски езици (еднакво в това отношение с урало-алтайските) се е развило сравнително късно и в най-древния период на своето развитие индоевропейските езици са използвали ергативни конструкции, подобно на съвременните севернокавказки езици (а също така и на баския и на отмрелите малоазиатски езици).
Всички изброени по-горе факти сякаш указват, че в своето историческо развитие индоевропейските езици все повече и повече се отдалечават от езиковия тип, представен от съвременните източнокавказки езици, и се приближават към типа, представен от угрофинските и алтайските езици. Това обстоятелство може, разбира се, да бъде изтълкувано по различни начини. В него може да се види отражение на особени „исторически“ (по-точно, праисторически) събития в живота на индоевропейския пранарод и да се опитаме на възстановим тези събития. С известна доза въображение и ловко боравене с оскъдните и допускащи всякакви тълкования данни на праисторическата археология, можем да нарисуваме доста ярка картина на „историята на индоевропейския пранарод“ и неговите връзки с другите прараси и пранароди. Тази картина може би ще бъде занимателна, но... научно неубедителна. Затова ние сме склонни да приемем друго тълкование на гореприведените факти. В прехода от източнокавказкия езиков тип към урало-алтайския ние виждаме някакъв естествен процес. Представеният от съвременните севернокавказки (особено източнокавказки) езици тип с хипертрофирана флексия [ 6], несъмнено, е много по-непрозрачен, икономичен и удобен, отколкото типът, представен от урало-алтайските езици, основан на принципа на т.нар. аглутинация 15. Ако лингвистите до ден-днешен считат аглутиниращите езици за по-примитивни от флектиращите, то те са постъпвали така, очевидно, само поради егоистичните си предразсъдъци, бидейки те сами представители на разни индоевропейски, т.е. флектиращи, езици. Ако се отречем от тези предразсъдъци, трябва да признаем, че чисто аглутиниращите езици от типа на алтайските с неголям набор икономично използвани фонеми и неизменни корени, ясно различими заради задължителното им начално положение и отчетливо присъединявани една към друга еднозначни наставки и окончания представят технически много по-съвършено средство, отколкото флектиращите езици дори от източнокавказкия тип с неуловими корени, постоянно изменящи огласовката си и губещи се сред представки и наставки, от които едни имат определен звуков облик и съвършено неопределено и неуловимо смислово съдържание, а други при определено смислово съдържание или формална функция представят няколко разнородни, несводими един към друг звукови типа. Вярно, в повечето индоевропейски езици флективността не се явява вече в такъв хипертрофиран вид, както в кавказките, но до техническото съвършенство на аглутиниращите алтайски е още далеч. За това, че въпреки настояванията на индоевропейските лингвисти, аглутниращият тип в сравнение не само с хипертрофираната флективност на кавказките, но и с умерената на индоевропейските езици се явява своего рода идеал, свидетелстват опитите за създаване на изкуствени езици. Шарл Балли съвсем вярно отбелязва, че есперанто, който се състои само от индоевропейски лексеми, е чисто аглутинативен. Така, когато индоевропейците искат „поправят природата“ и да създадат по-съвършен изкуствен език, неволно изоставят флективността и прибягват към аглутинация. Обратното явление би било невъзможно: не мога да си представя фин, естонец, унгарец, турчин или японец, който в желанието си да създаде по-съвършен изкуствен език да изостави аглутинацията и да въведе принципа на флексията 16. И така, индоевропейските езици са възникнали в процеса на преодоляване на хипертрофията на флексията в стремеж към аглутинация като към идеал 17. Затова те продължават да еволюират все в тази посока, обаче без да скъсват с някои елементи на своята преходна структура. Това и ги прави толкова изменчиви, особено в сравнение с алтайските езици. Бележки Н.С.Трубецкой
Бележки А. Газибаров
|