Около света за три часа

В средата на септември, в четвъртък, веднага след училище, Алиса и нейният приятел Пашка Гераскин решиха да полетят до Волга, в горите зад градчето Калязин, където, както се говореше, се били народили отлични млечници. Алиса обича да бере гъби, а Пашка е готов на всякакви приключения, само да не си седи вкъщи.

Взеха флаера на Пашка и без да бързат полетяха на северозапад по тихия междуградски въздушен път. Пашка не го сдържаше на едно място и затова всеки път, когато видеха хубава гора, започваше да уверява Алиса, че, по негово мнение, именно тук растели били най-хубавите млечници. Но Алиса не се предаваше и караше флаера нататък. Истинските млечници се въдят далеч не навсякъде.

Накрая, долу се показаха белите Калязински небостъргачи, появи се река, сред която стърчеше камбанария. Някога, в първата половина на ХХ век, след Углич преградили Волга с бент, водата се вдигнала и потопила част от стария Калязин заедно с църквата. Така и останала камбанарията насред реката като висока остра скала.

След още няколко минути флаерът се спусна на брега на неголяма рекичка. Беше тихо, слънцето още грееше, но откъм реката лъхаше хлад. На дърветата вече бяха започнали да им капят листата, въпреки че тревата още беше зелена.

Алиса взе кошницата, а Пашка тръгна с нея, като разсъждаваше на глас, че отдавна било време да се изобрети гъботърсач, и даже бил измислил принципа на работата му – по мириса. За да докаже, че не е трудно да се създаде гъботърсач, той риташе поганки и гълъбки, душеше ги и нещо диктуваше на своята много тежка гривна, в която бяха събрани телевизор, диктофон и секундомер, да не споменаваме термометъра и барометъра.

Пашка пречеше на Алиса със своето бърборене, защото гъбите изискват тишина и съсредоточеност. Тя му каза да я остави. Тогава той рече, че започвал футболен мач и щял да го гледа, затова ще се върне при реката, по нея ще стигне до флаера и там ще изчака Алиса. Алиса се съгласи.

Пашка хукна надясно, забравил за гъбите, а Алиса почти веднага видя в тревата неголяма розова, тъмнееща към средата шапчица – млечник. След него – втори, трети... Но след минута заниманията ѝ бяха прекъснати от отчаяния вик на Пашка:

— Алиса-а-а! Ела ту-у-ук!

Викаше така, сякаш го нападаше мечка. Алиса хукна нататък.

След двеста метра дърветата се разредиха, показа се поляна, зад нея течеше рекичката.

Пашка подскачаше по края на поляната и размахваше ръце.

— Какво ти става?

— Само виж!

Чак сега Алиса видя, че Пашка се суети около скоро угаснал огън, а по-нататък по тревата се въргаляха консерви, найлонови торбички, смачкани хартийки и всякакъв друг боклук.

Такова нещо Алиса не беше виждала през целия си живот.

Тя знаеше, разбира се, че някога са се срещали хора, които цапали горите, горели дърва, замърсявали реките и заради това били нужни грамадни средства и усилия, за да се възстанови Земята. Но тези тъжни събития отдавна бяха отишли в историята. По цялата Земя не би се намерил човек, който да не би прибрал боклука след себе си в гората, да разкопае мравуняк или да убие жаба. Всички още от кърмачета разбираха, че Земята е наш дом и наша кърмилница. И да я цапаме е по-лошо, отколкото да обиждаме малки деца.

Но ето, оказва се, намери се такъв човек.

— Това не може да бъде, – произнесе Алиса.

— Затова и викам, – отвърна Пашка.

Алиса се огледа. Може би, този човек просто се е отдалечил и от разсеяност е забравил да почисти след себе си? Но веднага разбра, че се опитва сама себе си да утеши. Боклукът беше мокър, а дъжд не бе валяло от сутринта, а освен това по консервите и хартийките имаше иглички и сухи листа – те не бяха паднали току-що.

А Пашка, сякаш отгатнал мислите на Алиса, показа смачканата трева под дървото и дупките от клинци – тум е имало надуваем плащ-палатка, в която този негодяй е нощувал.

— Е, да разчистим и съобщим на горския патрул, а? – попита Пашка.

— Чакай, – възрази Алиса. – Това е ужасно престъпление. Ако горският патрул разбере, ще бъде безпощаден.

— Какво ще стане?

— Никой няма да го поздравява, – предположи Алиса. – Жена му ще го напусне, децата му ще приемат друго фамилно име, никой няма да иска да работи с него.

— Да, лоша работа, – каза Пашка. – Тогава ние бързичко да разчистим – нека живее.

— И той да продължи да върши гадости? Когато човек извърши престъпление, трудно е да го спреш, докато е убеден в своята безнаказаност. Чела съм за това. Представяш ли си сред нас да се разхожда такъв тип, че и да ни се усмихва?

— Какво да правим тогава?

— Аз знам, – каза Алиса. – Ще го накараме сам да разчисти всичко.

— Правилно! – зарадва се Пашка. – И нека знае, че само нашето извънредно благородство и доброта са го спасили. Иначе нямаше да избегне възмездието.

Речено – сторено...

— Чакай, – каза Алиса. – А къде е той?

— Той ли? – зачуди се Пашка. – Той трепери пред неминуемото наказание и крие тлъстото си тяло зад някоя скала.

— Извинявай, а зад коя точно скала?

— Не знам.

— А как ще го намерим и накараме да почисти?

— Не съм помислил, – каза Пашка. – Изхвърча ми от главата. А как наистина?

Алиса приседна на колене и заразглежда боклука. Цялата им идея висеше на косъм. Ако не намериш престъпника, как да го накажеш? Този проблем все още никой и никога не е разрешил.

Алиса взе една консерва. На нея имаше надпис на английски: Бифтек с печени картофи. Самозатоплящ се. Леко недопечен. Направено в Дарвин.

— Така, – каза Алиса. – Това вече е нещо.

— Дарвин, – рече Пашка. – Това ще да е в Англия. Мисля, че това е градът, в който се е родил Чарлз Дарвин.

Той също приседна и заразглежда една найлонова торбичка, на която беше щамповано изображение на красив град на фона на невисоки планини. С малки букви под щампата пишеше: Уелингтън.

— Е, какво казах! – зарадва се Пашка. – Уелингтън. Това е английски маршал, той е победил Наполеон. А в този град се е родил. Трябва да отлетим до Англия и да разберем кой там обича млечници.

— Павле, – каза Алиса, – ти си като доктор Паганел, който завел приятелите си на другия край на света, защото бил твърде учен.

— Какво? – наежи се Пашка, който знаеше Жул Верн наизуст и веднага разбра, че се беше изложил. – Да не би Дарвин да се е родил в Америка?

— Върни се в училище, – строго каза Алиса, – отиди доброволно при географа и го помоли да ти остави двойка за първия срок. Миналата година учихме Австралия. Там има град Дарвин. Уелингтън пък се намира в Нова Зеландия.

— Така и казах, – Пашка не се смущаваше от нищо. – Но Уелингтън е победил Наполеон при Ватерлоо, нали? А ти за това и не подозираше.

На Алиса не ѝ оставаше нищо друго, освен да се усмихне и да продължи търсенията.

Сега тя знаеше, че престъпникът е дошъл тук от Австралия или Нова Зеландия. Едва ли е ходил специално до там за торбичка и консерви. Освен това, останалите консерви и торбички също бяха австралийски или новозеландски. Но все пак това не беше достатъчно, за да го открият. Двайсет милиона австралийци и новозеландци с нищо не са виновни и никога не са били в гората зад Калязин.

Тъй като тук повече нищо не намериха, Алиса слезе надолу, към реката. Там видя още варварски следи. Онзи човек беше ловил риба, чистил гъби и не само че не беше почистил след себе си, ами беше оставил и мръсна чиния току до водата. Чинията послужи като последна улика. От едната ѝ страна сред морски вълни и клончета беше гравиран надпис на английски: Подводна база Морсби. Новозеландски океанографски център.

С чинията в ръка Алиса се изкачи нагоре, където Пашка гледаше футбол по миниатюрния телевизор на своята гривна и каза:

— Пашка, ти почакай тук, аз ще отлетя набързо до Нова Зеландия.

Алиса му покача чинията.

— Ясно, – каза Пашка. – Аз съм с теб. Само да свърши мачът и веднага отлитаме.

— Не-не, – каза Алиса. – Аз набързо – дотам и обратно. А ти стой тук, защото може да дойде горският патрул, а те нищо не знаят. Ти ще им обясниш всичко и ще им кажеш, че съм отлетяла да доведа негодника тук.

— Дали да не отида аз, а? Ами ако се съпротивлява?

— Няма да съм сама.

— Е, ти си наясно, – каза Пашка. – Само че ще седна пò встрани, за да не виждам това безобразие. Че току-виж ми се приискало да почистя, няма да издържа и всичко ще изпортя.

Алиса за няколко минути притича по брега до флаера. Имаше още една идея, и тя я осъществи, докато летеше над Калязин. Извика отгоре градския хотел и когато на екрана се появи лицето на дежурната, попита:

— Извинете, да се е установил при вас един турист от Нова Зеландия?

— Не, – отвърна дежурната. – От Нова Зеландия туристи нямаме. Сега не е сезонът... През последните два дни са идвали само водни скиори, а също така С. Иванов, Пуркинелли и Смайлс с децата си.

— Смайлс? Очевдино, него и търся.

— Той е лекар от Канада и провежда стажа си в нашата болница.

— В такъв случай той не ми трябва.

Алиса благодари на дежурната и взе курс към Москва. Караше на пълна газ. За щастие, летището Внуково беше от тази страна на града, така че след четирсет минути Алиса вече тичаше към изхода, където се регистрираха пътниците за Сидни.

След още двайсет минути стратолетът излетя право нагоре, напусна земната атмосфера и по остра дъга пое на югоизток. След петдесет минути се спусна в Сидни; с местен рейс Алиса стигна Уелингтън, откъдето с таксолет се добра до подводната база Морсби.

Таксито се спусна на квадратната платформа, сред която се издигаше малка постройка – самата станция лежеше на морското дъно, на дълбочина един километър, а с платформата я свързваха скоростни асансьори.

Алиса влезе в постройката.

Беше разрошена, изпита, а и беше облечена подходящо за есенната гора зад Калязин и съвсем не за топлия океански климат.

При вида на Алиса иззад масата изскочи млада девойка в бял бански.

— Какво се е случило? – попита тя.

— Извинете, – каза Алиса. – Идвам при вас за малко. Само трябва да попитам, дали някой от вашите сътрудници не е летял на север през последните два дни.

— Нямам си и представа, – отвърна девойката. – Искаш ли вода, момиченце? Или сок? Имаме много сътрудници, и всичките летят насам-натам.

— А някой от тях да обича млечници?

Девойката от учудване отвори уста. Ако отбележим, че разговорът се провеждаше на английски, а Алиса не знаеше как са млечници на английски и каза просто „гъби от мляко“, то удивлението на дежурната можеше да се разбере.

— Какво се е случило? Откъде идваш?

— От Москва. По-точно, от гората.

— А какво има в гората?

— Не мога да ви кажа, – отвърна Алиса. – Това е твърде ужасно. Нямам право да обивнявам човек, когото не познавам.

— А кого?

— Можете ли да ми кажете, кой от вашите подводничари се е върнал днес?

— Моля.

Девойката подаде на Алиса чаша сок, и набра запитване на компютъра. След няколко секунди пред Алиса се появи жълто картонче.

Тя не успя да го прочете, защото през вратата връхлетяха трима души, окачили по себе си камери, прожектори и стативи.

— Къде е? – завика още от прага първият от тях.

— Закъсняхте, – отвърна девойката.

— Как така закъсняхме?

— Почти го бяха хванали в мрежата, но той се скри в подводен разлом.

— И не успяхте да го фотографирате?

— За щастие, Семьон успя, – отвърна девойката.

Алиса така и не разбра за какво става дума. Тя отново погледна картончето. На него едно под друго бяха записани шест имена. Тя силно се надяваше да открие сред тях името на Смайлс. Но Смайлс там нямаше. Имената бяха: Сато, Пиърсън, Еминеску, Чакравартин, Поло и С. Иванов.

— Иванов! – буквално подскочи Алиса. – Падна ли ми!

Не попита нищо девойката. Надолу имаше само един път – с асансьора.

Алиса скочи в асансьора и натисна копчето за долния етаж.

Асансьорът спря в голяма зала, покрита с черен купол. Куполът приличаше на звездно небе. Алиса не съобрази веднага, че това не е небе, а черна вода, в която сънуват, плуват и стоят на едно място светещи риби и други морски животни.

В залата имаше доста хора. Всички високо разговаряха, спореха, даже викаха. Мнозина разглеждаха цветни фотографии.

— Извинете, – попита Алиса, приближавайки се към първата група хора. – Да сте виждали С. Иванов?

— Семьон? – попита сивобрад човек с плувки. – Преди пет минути беше тук.

Алиса се отправи към друга група хора.

— Кажете, – попита тя една мъничка японка, – да сте виждали С. Иванов?

— Разбира се, – отвърна японката. – Даде ми тази снимка. Искате ли да я видите?

Тя подаде снимката на Алиса. Там беше изобразено животно, подобно на тюлен, само че с много дълга шия и малка глава. До животното плуваше човек, и ставаше ясно, че животното е много голямо, към шест метра на дължина, а може би и повече.

— Какво е това? – попита Алиса.

— Нима не отгатнахте? Това е морски змей! Търсихме го и следвахме шест месеца. И ако не беше С. Иванов с неговото гениално умение да прави фотографии, цялото ни многочасово преследване на морския змей щеше да отиде на вятъра.

— Той може не само да фотографира, – язвително каза Алиса, но японката не я разбра; тя отново разглеждаше фотографията на загадъчното чудовище.

Алиса обиколи цялата зала и попита всекиго за С. Иванов. Всички току-що го бяха видели, но никой не знаеше къде се е дянал.

След петнайсет минути беше разбрала, че Иванов в залата го няма и се изкачи нагоре.

— Е? – попита дежурната. – Намери ли, когото търсеше?

— Все „току-що беше тук“. Може да е избягал.

— А все пак, кого търсиш?

— Трябва ми вашият гениален фотограф С. Иванов, – каза Алиса.

— Та той преди минута мина покрай мен като мълния, – каза девойката. – Ето, даде ми една снимка и изчезна.

— Къде? – почти извика Алиса.

— Не ми каза, – отвърна девойката. – Не се разстройвай. Може и да се върне. Искаш ли една снимка за спомен? Първият морски змей!

— Благодаря, – каза Алиса и излезе на платформата. Около нея по маслинено-зелените лениви вълни се поклащаха няколко празни флаера.

Алиса погледна нагоре. Стори ѝ се, че на фона на сините планини на Нова Зеландия вижда една точка: флаер. Това е той!

Сега няма да избяга!

Алиса скочи в един флаер и хукна да го гони. Но още след три минути се оказа, че лети подир един албатрос.

Така и завърши гонитбата.

Алиса не знаеше какво да прави. Разбира се, можеше да се върне на подводната станция и да чака, докато С. Иванов се върне. Може и да обяви издирване в Уелингтън.

Но сега Алиса погледна часовника си и видя, че са минали вече повече от два часа, откакто е отлетяла от гората, а Пашка седи там гладен и се вълнува, къде ли се е дянала. А и тя самата се беше уморила.

„Добре, – помисли си Алиса. – Нека на Иванов му стане по-зле. Не трябваше да се крие. Ще се върна обратно, ще изчистим с Пашка боклука и после ще разкажем за всичко на горския патрул. Името на престъпника е известно. Повече няма да раздава фотографии на морски змейове“.

С тези мисли Алиса се добра до летището, хвана първия стратолет, който през Антарктида отиваше в Африка, в Дакар взе московския рейс и три часа и десет минути след заминаването си се върна на поляната при реката.

Кацна с флаера там, където трябваше да я чака Пашка.

Но поляната беше пуста. Нещо повече, изглежда Пашка не я беше дочакал и беше прибрал всичко. Поляната беше чиста и само смачканата трева на мястото, където е била палатката на престъпника С. Иванов напомняше за това, което се беше случило.

— Пашка! – завика Алиса. – Ей, къде си?

Никой не отговори.

Алиса беше уморена, даже гъби не ѝ се събираха.

Още повече, че кошницата никъде не се виждаше. Но без Пашка не може да отлети: той няма флаер.

Алиса приседна на тревата и докато чакаше, разгледа снимката на морския змей.

— А ето те и теб! – чу се веселият Пашкин глас.

Алиса се обърна. Пашка излизаше от гората. След него вървеше млад човек с пълна кошница млечници в ръка.

— Здравейте, – каза младият човек. – Простете ми, че заради мен ви се наложи да изгубите толкова време. – Той протегна ръка и се представи: – Семьон Иванов.

— Ах, това сте вие... – изрече Алиса, влагайки в тези думи цялото си възмущение.

— Почакай, не се сърди, – засмя се Пашка. – На Сеня така му приискали млечници, той самият е от Ленинград, а работи на подводната станцията, че взел тридневен отпуск и дошъл тук. И изведнъж – спешно повикване от станцията – намерили морски змей.

— Половин година го търсихме, – прекъсна Иванов Пашка. – Не биваше да губя нито секунда. Сгънах палатката, скочих във флаера и хукнах към станцията. За щастие, успях да снимам чудовището преди да ни е избягало.

— И веднага, – каза Пашка, – на стратолета и обратно. Изглежда сте били един до друг.

— Аз ви видях, – каза Семьон. – Вие изскочихте от асансьора и хукнахте из подводната зала. А аз чаках асансьора, за да се кача. Мъчеше ме съвестта, толкова бързах...

— Всичко е наред, – каза Алиса. – Ще ми дадете ли автограф?

И тя му подаде фотографията на морския змей.

А след това, както и да отказваше, Семьон принуди Алиса да приеме кошницата млечници. Той щеше още да набере, а Алиса заради него беше останала без гъби. Пашка, разбира се, поддържаше Иванов.

Така че Алиса се върна вкъщи с гъби.