За рода и склонението

Битува мнението, че родът на съществителните имена в езиците с развито именно склонение е единственото, което определя неговия тип. Съществуващите изключения от вида стбъл. им.п. владыка, в.п. владыкѫ се обявяват за изключения от правилото.

 

Двете категории не се пресичат (поне не напълно). В славянските езици няма склонение по род, има само склонение по тип на основата. Именно изключенията от вида владика, войвода, баща, пияница го потвърждват. Те не са се взели от никъде. Има причина име от м.р. да завършва на -а. Ако в българския език такива думи са действително изключения (т.е. броят им е твърде малък), в други (руски например) образуват цяла група – галените мъжки имена от типа Пашка, Гераска, Незнайка, Фомка, Юрька, Аркаша например са доста многобройни (склонението на м.р. Аркаша, галено от Аркадий, не се отличава по нищо от склонението на ж.р. Наташа, галено от Наталия; най се хвърля на очи фрапиращото нарушение на общославянското правило за равенство на винителен и родителен падеж при одушевените имена от мъжки род, особено ако същото име има съгласувано определение: правилният израз е Я увидел хорошую Наташу и хорошего Аркашу, а не Аркаши). По „женското“ склонение се скланят и всички чужди лични имена на мъже, завършващи на а, напр. Аэртон Сена, р.п. Аэртона Сены, в.п. Аэртона Сену; Руи Кошта, р.п. Руи Кошты, в.п. Руи Кошту, Усама бин Ладен, р.п. Усамы бин Ладена, в.п. Усаму бин Ладена и мн. мн. др.

Родът се явява класификационна категория на съществителните имена, т.е. разпределя ги на групи по някакъв признак и същевременно изисква думи, свързани с тях и притежаващи категорията род (като съгласувателна), т.е. прилагателните и причастията, да приемат същата форма. Но дори при прилагателните се казва, че се скланят по даден тип, т.е. формата за м.р., ср.р. по о-склонение, за ж.р. – по ā-склонение. Словообразувателният тип и тук е предшестващ, защото причастията се скланят по смесен тип (има окончания и по вокалните, и по консонантните основи), а има (макар и единични случаи) на обикновени прилагателни скланяни по друг тип (напр. сладъкъ, м.р. се скланя по u-основи (< *saldus)). В славянските езици е станало така, че огромната част имена от даден род се скланят по един или няколко характерни за него склонитбени типа (о-склонение м.р., ср.р., ā-склонение ж.р., i-склонение ж.р.). Но именно изключенията от вида владика (м.р. ā-склонение) и път (м.р. i-склонение) потвърждават фактическата независимост на едната от другата категория. В латинското склонение нещата стоят по същия начин (напр. им. п. una quercus, unus spiritus; р.п. unae quercūs, uni spiritūs).

Всъщност, единственото родовоопределено окончание в старобългарски е тв.п. ед.ч. при i-склонение: м.р. пѫтьмь — ж.р. костьѭ.

Беше ми казано, че ядрените типове били силни в смисъла на немските силни глаголи. Но именно немските силни глаголи са периферният тип, т.е. използват алогични отгласи за образуване на формите си (напр. в нем. гласната i характеризира сегашното време на глаголите finden, binden, singen, trinken и т.н., а гласната а – миналото им време (fand, band, sang, trank), в глаголите fangen и hängen (мин. вр. fing, hing) е точно обратното, а глаголите fischen и schnarchen (минало време fischte, schnarchte) въобще не използват аблаут). Слабите глаголи са центъра, това е продуктивната категория и към нея се прибавят нови глаголи, не към силните. Доказателство: има силни глаголи с ниска употребимост; е, те постепенно преминават към слабите (melken – melkte, backen – backte, не molk, buk), т.е. придвижват се към центъра. Същото се наблюдава и в бг.: взема – вземах, коля – колих, отдавна конкурират взех, клах. В английския език много глаголи, които са били силни в староанглийски, днес са слаби, срв. нем. hilfen – half – geholfen и англ. help – helped – helped.

За ядрото и периферията: Във всички езици явленията са центростремителни, т.е. езикът се стреми да се освободи от форми, които не попадат в най-широко използваните типове. Tова се нарича аналогия. Именно най-широко използваните типове формират ядрото, а другите са периферни. Например: българското 3-то спрежение е ядрено. То е най-просто и същевременно най-логично образувано – няма отгласи в основата, редуване на гласни, съгласни, промяна на тематични гласни и пр, няма дори ятов преглас и палатализация. Чиста аглутинация! Поради тази причина днес 3-то спрежение включва огромен брой глаголи. От останалите две спрежения продуктивни са само един-два типа (2-ро спрежение, тип работя-работих и 1-во спрежение тип почна-почнах). Всички останали – по моята класификация още 6 от общо 9 на брой (без да смятаме ятовия преглас, редуване ръ/ър и палатализацията, вж. тук) са непродуктивни. А в стбъл по аналог на днешното 3-то спрежение се изменя само един глагол: имам. Ето как простотата и логичността на един тип може да го превърне от периферен в централен. Същият е случая и с типа теле – телета.

За изключенията: Не бива никога да казваме: просто изключения. Не бива никога да казваме, че език без изключения не можело да е език. Изключенията са ключът към много явления. Изключенията не се появяват просто така, от никъде. Те имат ясни и логични обяснения (напр. коля – клах е съвсем логично от праслав. *kol-jom – kol-xъ, щом ни е известен законът за отворената сричка). Индоевропейските езици са фузионни и символични, т.е. при тях една морфема изразява няколко значения и широко се използва морфологична промяна на основата, т.е. редуване на гласни и съгласни. В семитските и кавказките езици този принцип е още по-широко застъпен. Алтайските езици, обаче, са аглутинативни. При този тип езици основите са неизменни, а морфологичните значения се изразяват чрез еднозначни наставки. В тези езици има много малко място за изключения. В турския език, например, има само две думи с „неправилни” форми: глаголът съм и името вода. В аглутинативния език кечуа изключения, неправилни форми изобщо няма. Всички думи се изменят морфологично по един-единствен модел според класа си (имена или глаголи). Дори глаголът съм е абсолютно правилен, напр. takiy, takini, takinki, takin (танцувам (инф.), аз, ти, той танцува) и kay; kani, kanki, kan (съм (инф.). аз съм, ти си, той е). Много лесно би било да вземем българското 3-то спрежение и онези два-три продуктивни типа от първо и второ, да ги обясним просто и логично и да обявим всичко останало за изключения. Но именно изключенията са тези, които потвърждават правилата, те трябва да бъдат обяснявани, ако трябва всеки отделен случай, а не да бъдат изоставяни като „просто изключения”; те са и индикатор на минали процеси, на историята и произхода на даден словообразувателен тип и в крайна сметка именно те показват истинската му природа.