Ще се запази ли японската писменост
през третото хилядолетие?

Във всеки случай, днес положението е такова, че ако сте решили да изучавате японски език, то знайте: това не е един език, а два: звуков и зрителен. И ще са ви нужни двойни усилия.

И това твърдение трябва да се разбира не метафорично, а съвършено буквално.

 

Обикновено, под двуезичие на една или друга езикова общност се разбира, че в тази общност паралелно се използват две силно различаващи се една от друга езикови системи, които функционално се допълват: в едни комуникативни ситуации се използва едната система, в други – другата. Разликите между тях могат да се проявяват на различни нива: в лексиката и фразеологията, в морфологията, в синтаксиса; но те трябва да са достатъчно добре изразени, за да има смисъл да се говори именно за двуезичие, а не за функционална стратификация на един и същи език – например, за противопоставяне на разговорен и книжовен стил. Латински и немски в немскоезичната част на Европа, латински и англосаксонски в Британия, латински и ирландски в Ирландия около 1000 или 1500 г. – това са очевидно различни езици. Латински и френски във Франция или латински и volgare в Италия, старославянски (старобългарски, бел. А.Г.) и руски в Русия са достатъчно близки помежду си и както и да се е изменил езикът до 1500 или дори 2000 г., общият произход се усеща; но и тук рано или късно се установява устойчива традиция, налагаща обозначаването на тези езикови системи като различни езици, а не стилове, варианти или подсистеми на един и същи език. А различията между книжовната руска реч и днешния разговорен език – лингвистите знаят, че тези различия са значително по-големи, отколкото изглежда за болшинството рускоговорящи – все пак не позволяват да се говори за каквото и да е двуезичие.

 

В Япония е съществувало както двуезичие от латинско-немски тип (съсъществуване на 漢文 kanbun и 和文 wabun (паралелна употреба на китайски и японски език, бел. А.Г.)), така и двуезичие от латинско-френски тип (паралелна употреба на 文吾 bungo и 口語 kōgo (писмен и говорим японски, бел. А.Г.)). Днес и канбун, и бунго практически са вън от употреба, оставайки някъде в периферията на обществено-езиковата практика; що се отнася до разговорния и книжовния стил на съвременния японски език, въпреки очевидните разлики между тях никой не ги обозначава като различни езици и за това има достатъчно основания. Така че, говорейки за устно-писмено двуезичие при японците, ние имаме предвид нещо съвсем друго. Измежду всички видове разминаване между японската реч и японското писмо, сега ще поговорим само за тези разлики, които са свързани с употребата на йероглификата.

Самата възможност за такива различия слабо се осъзнава от европейската лингвистична традиция, свикнала да работи с фонетични писмености, и затова в съвременното езикознание, което дори в Далечния Изток има европейски корени, явления от този вид, а̀ко и да се забелязват, обикновено се недооценяват и изобщо не се определят като двуезичие. А такава трактовка е не само теоретично възможна, но и практически полезна.

 

Преди всичко, няма къде да избягаме от фундаменталния факт, че буквите са десетки, а йероглифите – хиляди. По-точно би било да се каже, че за усвояване на буквена грамотност е достатъчно да се запомнят няколко десетки (при някои писмености – няколкостотин) устно-писмени съответствия (основно на базата на фонеми и букви), а при усвояване на йероглифична грамотност, където такива съответствия се установяват на базата на морфеми, техният брой естествено се увеличава с два порядъка. Това вече не ще да е буквар, а по-скоро двуезичен речник. Учейки се да чете, японският ученик е принуден да запомня отново стотици най-обикновени думи от родния си език, без да може да се опира на вече познатото им звучене. Впрочем, в същото положение се намира и китайският ученик.

 

Обаче за половин хилядолетие съществуване на японска почва китайската йероглифика е обрасла с разнообразни усложнения, липсващи в изходната система. В този смисъл японският правопис по отношение на китайския е сравним с английския правопис по отношение на латинския: наборът знаци като цяло е еднакъв, но правилата за тяхната употреба са дотолкова усложнени, че е налице качествено друга степен².

Още в Древен Китай последователно е бил провеждан принципът за разграничаване значенията на думите в писмото. Зрителният (йероглифичен) китайски език се смятал за усъвършенстване на устния и бил призван да поправя несъвършено звучащите имена; затова не всичко, което звучи еднакво, се и пише еднакво. Вече по силата на този принцип между звуковата и графичната форма на езика са възникнали структурни различия.

Японската култура напълно е усвоила китайското писмо с всички действащи в него знакообразувателни механизми, но е добавила и много свое. Да започнем с появата на кунните четения³. Отначало куновете били само кунове, т.е. тълкувания на непонятните китайски знаци. При това много различни, но близки по значение китайски думи (и йероглифи) се предавали (разяснявали) с една и съща японска дума поради тогавашната относителна недоразвитост на езика на Ямато (大和). С времето перспективата се обърнала и сега вече йероглифи, имащи в основата си обща лексема, започнали да се разглеждат като различни начини за запис на тази лексема, позволяващи писмено да се обозначат различните ѝ значения⁴.

 

По същността си това е доразвитие на принципа, изначално заложен в китайското писмо: не всичко, което звучи еднакво, се и пише еднакво, защото писмото трябва да идва на помощ на речта там, където тя се справя зле със задачите си, тъй като е недостатъчна ясна. Обаче, въвеждайки в употреба кунните четения, ползвателите и преобразувателите на японската писменост несъзнателно и непреднамерено са въвели и други усложнения, от които особена полза няма, а неудобства има достатъчно.

 

На първо място, установяването на куновете автоматично довежда до това, че йероглифите престават да се четат еднозначно. Японската практика спонтанно поражда принцип, изцяло нехарактерен за китайската писменост и точно противоположен на изконното свойство на йероглификата: не всичко, което се пише еднакво, звучи еднакво. От това яснотата и точността на изразяването не печелят, по-скоро страдат⁵.

 

На второ място, въвеждането на кунните четения означава, че начертанието на йероглифа губи визуална връзка с произношението си (т.е. със съответстващата му лексическа единица). Някои изследователи смятат, че китайското писмо е по-скоро сричково (фонографско), а не словесно или морфемно (логографско). Може да се каже, че то е във висока степен фонографично, докато японското почти не притежава това свойство. Йероглифите в тяхната японска употреба са изключително логограми в чист вид.

 

И накрая, трето следствие от въвеждането на кунните четения. Йероглификата притежава, така да се каже, вградено свойство: звуковият знак е прост, а писменият – сложен. Това свойство се проявява като страничен ефект от усъвършенстването на знаковата система заради яснотата на изразяването. Японците и тук въвеждат новост, правейки възможно точно обратното – звуковият знак е сложен, а писменият – прост.

 

Като довършек на всичко, волното третиране от японската култура на йероглификата е довело и до безразмерно разтягане на синтагматичните граници, в рамките на които дадена последователност от звукове и съчетание от черти могат да бъдат обявени за една и съща дума. Китайският език се стреми на „опакова“ всеки минимален лексически осмислен елемент от звуковата реч точно в един йероглиф. Японският често се съгласява да употреби за целта и няколко⁶.

 

Произлизащите оттук несъобразности се хвърлят в очи особено в случая на такава прагматично важна част от японския лексикон, като топонимите и антропонимите. Разбира се, всеки, който е израсъл в Япония от детство е свикнал с факта, че фамилното име, изписвано със знаците горе (上) и село (村) e Уемура, а фамилното име, състоящо се от същите два йероглифа, но в обратен ред е Мураками⁷. Никой не се учудва, че един и същи йероглиф – в случая 上 – се чете различно и че това, което определя конкретното му четене е не принцип, а прецедент. Но излезе ли извън кръга на широко разпространените собствени имена, срещне ли се с някоя нестандартна фамилия (а такива има хиляди и носителите им не бързат да се разделят с тях), с лично име с редки йероглифи или редки четения на йероглифите (а за много фамилии такива рядкости се явяват щателно съхранявана семейна традиция), още повече с уникален творчески псевдоним от традиционно-китайски тип – и редовият носител на японската култура започва да се чувства не съвсем уверено. Американският лингвист Р. Е. Милър пише, че когато при запознанство японците си разменят визитни картички, то „на получателя му остава единствено да гадае как се произнася напечатаното на нея име на собственика. Особено, ако родителите на момчето са се поддали на изкушението да изберат за име дори умерено причудливи знаци; [тогава] на техния син цял живот ще му се налага всекиму, комуто дава визитната си картичка, търпеливо да обяснява как всъщност се казва.“⁸ Това, че японската култура и до ден днешен не се е отървала от такова въпиющо неудобство, се обяснява, по мнението на автора, само с това, че на произнасянето на мъжките лични имена в тази култура е практически е наложено табу, в ежедневието към мъжете по име почти никога не се обръщат.

 

И така, на японското писмо в неговия съвременен вид, т.е. основан преди всичко на йероглификата, в сравнение с европейските и други фонографични езици е свойствена много по-малка степен на паралелизъм с речта. Това се обяснява както с факта, че самата природа на йероглификата предполага устно-писмени съответствия на по-малко формално, по-малко техническо ниво (като единица за прекодиране на речта в писмо и обратно служат не фонемите, а морфемите), така и с факта, че тези устно-писмени съответствия не са строго взаимно еднозначни – отчасти заради рационализаторската дейност на първоначалните създатели на китайската йероглифика, но в много по-голяма степен вследствие на многобройните недоразумения, компромиси и безкритична привързаност към обичая на всички етапи от дългия процес на приспособяване на китайското писмо към японския език.

 

Разминаването между това, което се чува с това, което се пише и по-точно, на това как звучи и се пише едно и също (напълно нормални за японския език разминавания), позволяват и дори изискват сериозно да се твърди, че носителите не само на старата, но и на съвременната японска лингвокултура в определен (достатъчно специален) смисъл говорят на един език, а пишат на друг. Когато японецът записва нещо под диктовка или чете наглас от изписания лист, това, което се случва, е по същество превод от един език на друг.

 

Може, разбира се, да се спори, допустимо ли е да съпоставят на равни начала звучене и писане. Много лингвисти са уверени, че писмото няма самостоятелно съществуване, писмото винаги отразява звук. Колкото и да е странно, сред поддръжниците на това мнение има и китаисти и японисти, макар че тази постановка рано или късно води до конфликт със собствената им изследователска практика. Например, Р. Е. Милър настойчиво подчертава, че „значимите елемени на езика са морфемите, а не знаците, които ги записват“. А какво всъщност ни пречи да считаме писмените знаци също за морфеми?⁹

 

На произхода на традиционното за европейската лингвистика твърдение, че „писмото не е език“ и на доказателство за неговата теоретична уязвимост е посветена една от главите в моята монография „Графична стилистика на японския език“, затова сега няма да се задържам на този въпрос. Искам само да обърна внимание на съмняващия се читател само върху един съвършено практически, груб житейски факт: независимо дали йероглифите са или не са морфеми и изобщо езикови единици е все едно: така или иначе, трябва да се запомнят. Тази нелека задача стои и пред детето, което се ограмотява на собствения си роден език, и пред чужденеца, който иска да изучи този език. При това броят на йероглифните написания, изискващи специално усвояване в допълнение към тези звукови лексикални единици, които те записват, е напълно съпоставим с броя на самите лексикални единици.

 

Разбира се, до момента, до който японската писмена система запази сегашните си принципи.

 

До неотдавна исторически установената писмена система е била смятана в Япония, както и в Китай, за естествена и неотделима част от родния език и никой не си е задавал въпроса добра ли е тя или е възможна и по-добра. Едва преди малко повече от две столетия, когато безпрекословният авторитет на китайската традиция бил вече повече или по-малко разколебан в очите на японския интелектуален елит и се появили два алтернативни авторитета – идеологиите 国学 kokugaku и 蘭学 rangaku, т.е. „домашна“ и „холандска“ наука, започнали да се чуват гласове в полза на опростяване на писмеността (впрочем, тогава този въпрос бил практически неотделим от въпросите за рационализация на езика изобщо). На границата между XVIII и XIX век известните учени Ямагато Банта, Шиба Кокан, Хонда Тошиаки, интересували се от холандския език и европейската култура, директно се изказвали за премахване на йероглификата, смятайки, че тя може да бъде напълно заменена с кана или дори с латиница. След реставрацията Мейджи10 в Япония зазвучали гръмки призиви за реформа на писмеността. Едни смятали, че е достатъчно да се ограничи броят на употребяваните йероглифи, други – че йероглифите трябва да бъдат заменени с кана, а трети предлагали да се премине изцяло към латиница (ローマ字 rōmaji). В началото на 80-те години на XIX век поддръжниците на последните две идеи създали обществата かなのかい kana-no kai и Rōmaji-no kai, в които оживено се обсъждали конкретни детайли на предполагаемите реформи. Вярно, тези общества скоро се разпаднали без да постигнат особени успехи, но през XX век идеите им били подети от нови ентусиасти. Любопитно е, че сред поддръжниците на реформите почти нямало професионални филолози; например в Японското общество на латиницата, съществувало от 1909 г., най-ярката фигура бил Танакадате Айкицу, крупен инженер-физик. (Ранните етапи за опростяване на японското писмо са подробно описани, в частност, в работите на Нанет Туайн¹¹.)

 

Както е известно, през 1946-1948 година в Япония е извършена писмена реформа като част от следвоенните демократични промени. Нейни обекти са както кана, така и йероглификата. Иновациите в първата сфера се свеждат до замяна на традиционно-етимологичния правопис (днес обикновено обозначаван с термина 旧仮名使い kyū-kana-dzukai) с фонологичен (新仮名使い shin-kana-dzukai), а окуригана е подложена на твърда кодификация. Във втората сфера е бил въведен ограничителен списък на допустимите за употреба знаци, наречен 当用漢字表 tōyō-kanji-hyō („Таблица на йероглифи със съвременна употреба“) включващ 1850 знака (без да считаме допълните знакове, специално предназначени за собствени имена). По-късно, през 1981 г. този списък е заменен от друг, малко по-обширен – 常用漢字表 jōyō-kanji-hyō („Таблица на йероглифите със всекидневна употреба“). Този списък, съдържащ 1945 знака, има законна сила и до ден днешен¹². Освен това, през 40-те години като стандарт е било прието опростено изписване на много йероглифи¹³, а някои, счетени за излишни онове и кунове, са били извадени от употреба. (На процеса и последствията от следвоенната реформа на японското писмо е посветена обширна изследователска литература; на руски език това са преди всичко работите на А. Н. Соколов, Н. Г. Паюсов, В. М. Алпатов, Е. В. Маевский.)

 

Трудно е да се нарече тази реформа радикална, тъй като нейните автори не са отменили съществуващата в този момент писмена система, не са я заменили с друга, а само са се опитали да въдворят в нея порядък, отстранявайки най-фрапиращите слабости. Да, правописните навици на този, който е учил след войната се отличават от довоенните. Наистина, ученическият курс по роден език предвижда изучаване на образци от класическата литература в оригинал, с всички нейни езикови особености, включително правописа, но все пак четенето на довоенни книги, ако не са преиздадени с днешния правопис, за повечето японци в средна и млада възраст е свързано със забележими допълнителни усилия. И все пак, реформата не посяга на главното – на формулата 漢字かな交じり分 kanji-kana-majiri-bun („йероглифно писмо смесено с азбука“), на неотменимия принцип, че лексикалната сфера на японския език трябва да бъде представена с йероглифи, а за каната остават чисто спомагателни функции – релационни (запис на служебните елементи от езика) и транскрипционна (запис на заимствани думи, замяна на редки йероглифи и т.н.). Системата като цяло е съхранена – заедно с всички нейни вътрешно-присъщи свойства, които я правят ненадмината по сложност.

 

Ако това твърдение се нуждае от някакви доказателства, то ни се струва, че като най-добро може да послужи красноречив количествен индекс: частта от йероглифи в общото количество печатни знакове в текста. Този брой силно варира от жанр в жанр, но не и от година в година. Например, изследването на Ямада Тошико (1995), проведено с помощта на материали от вестник 朝日新聞 Asahi-shinbun от 1945 до 1994 година (изследвани са броевете от 30.09 за 1945 г., 1949 г. и по-нататък през интервал от 5 години), показва, че в течение на половин век частта на йероглифите устойчиво е около 50% от печатните знакове в текста. Наблюдаваните колебания (от 40% до 60%) е трудно да се признаят за статистически значими; във всеки случай те не показват никаква дългосрочна хронологична динамика. Като цяло частта на йероглифите в текста не расте и не спада.

 

И така, системата продължава да живее. Продължават и дискусиите за нейната по-нататъшна съдба, които макар и загубили остротата на споровете с петдесет- или стогодишна давност и сега да се водят достатъчно вяло, никога не са се прекратявали.

 

Архаистите в тези дискусии, както и преди, се ръководят от напълно разбираеми подбуди: да не се разрушава това, което е установено, да не се нарушава културната традиция; не ние сме я създали, не бива ние да я разрушим. Например, филологът и писател Маруя Сайичи упорито и последователно използва във своите многочислени печатни работи довоенния правопис. Трябва ли да добавяме, че въпросът за целесъобразността на ограничаване броя използвани йероглифи, да не говорим за премахването им, в този лагер не се обсъжда изобщо.

 

Новаторите, независимо от всички, както изглежда, значителни изменения, проведени в обществено-езиковата практика в Япония през последния половин век, също почти не са променили своя списък аргументи, които в първо приближение можем да разделим на социални и инженерни.

 

Аргументите от социален характер са се оформили много отдавна, преди повече от век, и тогава са звучали убедително. Наблягало се преди всичко на кастовия характер на йероглифната писменост: тя е дотолкова трудна за усвояване, че била достъпна не за всички обществени слоеве, а само за социалните върхове, и нейното съхранение не отговаряло на интересите на низините. В първата половина на XX в. призивът да се смени елитарното йероглифично писмо с егалитарното фонетично особено силно се чувал в Китай, където скоро станал официален приоритет на комунистическата партия. Аналогични възгледи поддържали и мнозина на Запад – изглежда, такова е било общото настроение в онази епоха: например, Джордж Бърнард Шоу, социалист и разобличител на буржоазните нрави, завещал значителна парична сума за разработка на нова, рационална азбука за английския език. Няма как подобна аргументация да не намира поддръжка у японоведите (и китаеведите) от СССР. В „Научни записки на Военния институт за чужди езици“ от1948 четем: „Йероглифната писменост е бариера на пътя към приобщаване на японския народ към културата. Японските трудещи се са заинтересовани от бързо и решително премахване на йероглифната писменост. По тази причина буржоазията и всички реакционни сили в Япония се стараят да я запазят и да я използват като оръдие за заробване на работническата класа“.

 

Вероятно, у значителна част от съвременните читатели на тази статия приведеният цитат в най-добрия случай би предизвикал нещо от вида на горчива съжалителна усмивка, но това се е твърдяло напълно сериозно. Нещо повече, не в СССР, а в Япония и не през 1948, а през 1972 г. известният филолог То̄до̄ Акиясу пише буквално следното; „Японската бюрокрация… се противопоставя на промените [в областта на правописа]… за да запази своите привилегии“. През 1981 г. вестникът на поддръжниците на латинизацията на японското писмо „Rōmaji no Nippon“ настоява: „Докато се използват йероглифите, демокрацията няма да стане реалност“. Наистина, датата на броя предизвиква известна насмешка: 1 април. Обаче тонът на материалите в броя е разочароващо сериозен.

 

Образователната социология е нелека наука. Разбира се, няма съмнение, че savoir, c’est pouvior, knowledge is power. Този афоризъм традиционно се превежда в нашата страна като знанието е сила с акцент на господството на човека над природата, но не по-малко адекватен би бил и превод знанието е власт, имащ предвид по-скоро господство на човек над човека. Работата е там, обаче, че не къде да е, а в Япония грамотността отдавна е престанала да бъде привилегия на елита. Още в началото на XIX в. В. М. Головин¹⁴ твърди: „Що се отнася до народната просвета в Япония, ако сравним народите като цяло, то, по мое мнение, японците са най-просветения народ под Слънцето. В Япония няма човек, който да не може да чете и пише…“. Изглежда, капитан Головин е бил твърдо убеден в това, тъй като в своите „Записки“ той няколко пъти споменава как японските му стражи се учудвали, че от четирима наши матроси нито един не можел да пише, и подчертава, че „японците много обичат да четат. Дори простите войници…“. Разбира се, тези прости войници най-вероятно се четели книжки за народа, напечатани почти без йероглифи. Но все пак са четели, а руските матроси на своя език – не.

 

Днес изобщо не може да става дума, че йероглифната писменост преднамерено се използва като някаква изкуствена преграда на пътя на приобщаване на японския народ към културните ценности. Добре е известно, че още през епохата Мейджи японската бюрокрация – предшественици на тези, за които така неодобрително се изказва То̄до̄ Акиясу сто години по-късно – поема курс към унифицирано, задължително за всички начално образование, основа на което трябвало да бъде всеобщата грамотност. Друг въпрос е каква е целта на образованието: ако задачата е била всеки да разбира сложността на новото време, добре, но ако целта е била на първо място да се разбират заповедите, не е добре. Но образованието не е само инструмент, то е ценност и само за себе си.

 

Днес общото образователно ниво на японското население е много високо. Поучително е, че японците получават масова и много висока степен на грамотност не само поради регуляризацията на писмената система, но и поради добрата организация на учебния процес и създаването на добра информационна среда. Например, в телевизионните предавания винаги има много надписи, които частично дублират звучащия текст, особено онези негови части, където се употребяват трудно възприемани слухово термини и собствени имена с неочевиден правопис15. В метрото, в железниците, на летищата вече много години се използва изключително нагледна система от указателни табели, чиито ключови точки – в частност наименованията на станциите – са обезпечени тройно: йероглифика, кана, латиница. В такива условия усвояването на родния език в неговата зрителна форма става не само и не толкова в училище, колкото в бита, помежду другото и без напрежение.

 

Социалната аргументация на поддръжниците на преобразуването на японската писменост днес все повече се измества от по същество демагогския и загубил привлекателността си лозунг за демократизация към лозунга за интернационализация, за която на границата на хилядолетията се говори изключително много. Японската нация с пълно основание иска да види себе си като активен и уважаван член на международното общество. В такива условия някои японски интелектуалци се възвръщат към идеи със сто-двестагодишна давност и предсказват и приветстват премахването или отмирането на йероглифична писменост като бариера, отделяща страната от останалия свят и оценяват това ако не като непосредствена задача, то като близкостояща. Подобно мнение изказват, в частност, такива видни специалисти по японската писмена система като Номура Масааки и Кабашима Тадао: „От гледна точка на международната конкуренция в информационната сфера, – смята Кабашима Тадао, – японската цивилизация все повече рискува да се озове в крайно неизгодно положение. За да не загуби в международната информационна конкурентна борба през XXI век, трябва да се пристъпи към разработка на японски правопис на базата на латинската азбука“. Ще обърнем внимание, че основите на такъв правопис отдавна са разработени и става дума, очевидно, по-скоро за превръщане на японската латиница от транскрипционна система и екзотично допълнение към системата канджи-кана-маджири-бун във фундамент на националната писменост.

 

Това мнение върви ръка за ръка с аргументите, които нарекохме инженерни. Като един от доводите за отмяна на йероглифите във всички страни, в които те се използват, отдавна служи трудността на тяхното възпроизводство (оттук мерките за опростяване на начертанието им) и сложността на механичната обработка на йероглифния текст. Наистина, да се гравира и отлее от метал набор от няколко хиляди знака е много по трудоемко и времеемко, отколкото набор от няколко десетки знака както в европейския свят. Интересно е, че през XX век, докато в повечето държави е практика деловите документи да се изработват на пишеща машина, то в японските офиси дори през 80-те години са продължавали да пишат на ръка и то при положение че три четвърти век по-рано са конструирани пишещи машини за японския език. Те обаче работели твърде бавно и напомняли повече на наборни каси.

 

Впрочем, отношението към инженерно-техническите ограничения като към форс-мажорни непреодолими дадености в първата половина на века е било характерно изобщо за всички, които са се занимавали с проблемите на писмените реформи и създаването на писмени системи за дотогава безписмени езици, независимо в коя част на света се случвало това. В Съветския съюз, където работата в тази насока носи повсеместен характер, стремежът за вмъкване в обикновената клавиатура на руската пишеща машина е бил най-важният ограничителен фактор на азбукотворчеството. Какви ли не хитрости са били прилагани, само и само да не се въвеждат нови букви16. Какво да се прави, необходимостта е майка на изобретенията, или по-простонародному: сиромах човек – жив дявол.

 

Всичко се променя с идването на компютрите. Разбира се, компютърната обработка на йероглифния текст е по-сложна отколкото на който и да било азбучен. Програмите се усложняват и от необходимостта да се поддържат обширни кодови таблици с двубайтово кодиране (впрочем, в последните години всички символи, не само далекоизточните, се кодират с два байта), а поради големия обем на шрифтовите файлове и необходимостта от сложни системи за въвеждане на текста¹⁷ приличат повече на преводачески системи (ето го материалното инженерно-техническо потвърждение на нашата теза за устно-писменото двуезичие на японците). Още повече, че през последните двайсет години компютърните технологии, напълно преобразили всички начини за съхраняване на информация, предизвикват революция в сферата на книгоиздателското, канцеларското и битовото текстопроизводство на китайски, корейски и японски. Компютърът, поне по принцип, може да напише (напечата) всичко. В паметта му може да се съхранят всички йероглифи, от които би имало нужда. Ако сте забравили как се пише една или друга дума, компютърът ще ви подскаже. Впрочем, благодарение на това, много служебни думи, редки термини и наименования, които от времето на реформата обикновено са се пишели силабографично, в Япония днес отново често се срещат изписани в стария йероглифичен вид: машината не е човек, на нея не ѝ коства нищо да си спомни стария, редкия, специалния йероглиф. Мнозина педагози се жалват, че младото поколение вече не може да пише на ръка, свиквайки с компютъра (по наши наблюдения тази оценка, макар и не без основание, е силно преувеличена).

 

Като че ли въпросът какво към какво трябва да се приспособява: културата към техниката или техниката към културата, humanitas към машината или обратното се решава от само себе си в полза на културата като суверенна и основополагаща същност. Това ясно се вижда от техническите стандарти на достъпните за машинна обработка символи. В ранните компютри кодовите таблици едва са събирали стандартната латиница. Въвеждането на двубайтово кодиране позволило обработка на символите от китайския, корейския и японския език, което преди достатъчно дълго време е довело до създаване на националните кодови страници на Китай, Тайван, Корея и Япония. Повсеместно използваният днес набор символи, достъпни за компютрите, е бил въведен през 1978 г. и се преразглежда през период от няколко години. Последната версия, приета като стандарт през 1997 г. (JIS X 0208 : 1997) включва общо 6879 символа, от които 6355 са йероглифи (останалите са арабски цифри, латинска, гръцка и кирилска азбука, катакана, хирагана и специални символи). Мнозина потребители смятат, обаче, че това е малко, и на пазара непрекъснато се появяват програми за работа с йероглифи извън стандарта – това са преди всичко редки знакове, срещащи се в собствени имена. Днес в JIS¹⁸ са добавени допълнително около 4 хиляди знака. Група специалисти от Токийския университет начело с професор Тамура Цуеши разработва система за обработка на китайски, корейски и японски текстове, която ще включва не по-малко от 64 хил. знака. Група учени от Държавния научно-изследователски институт по роден език под ръководството на професор Сайто̄ Хидеки създава база данни с още по-внушителни размери: броят на йероглифите в нея ще достигне, вероятно, 130 хил., включвайки всички знакове и варианти на знакове от далекоизточните писмености на китайскойероглифна основа, които някога някъде са били употребявани; за съхраняване на максимално пълна информация за всеки знак се използва четирибайтово кодиране. Нова операционна система, конкурираща Windows и позволяваща използване на около 130 хил. знака, излиза на пазара още през 1999 г. и има търговски успех.

 

Човек може да помисли, че адаптацията на компютъра към японския език си е чисто японска задача, но не е така. Компютъризацията е транснационален процес. Различни международни стандарти, сред които и Unicode (вж. официалния сайт на Консорциум Unicode тук, бел. А. Г.) по начало предвиждат възможност за работа с всички световни писмености, включително и най-големите. Най-новите версии на програмни пакети като Microsoft Office фактически създават единна световна знакова среда. На общия фон дефинирани символи, за далекоизточните писмености са заделени няколко пъти повече кодови точки (codepoints), отколкото за всички останали, взети заедно, но този факт не смущава никого: щом трябва, значи трябва¹⁹.

 

Някому може да се стори странно, че електронните бази данни се стремят да станат по-пълни и от най-пълните традиционни йероглифни речници²⁰. Нали лингвостатистиката свидетелства, че две хиляди знака от съвременното японско писмо покриват 90% от употребите, а пет хиляди – 99%. Преди половин век са се полагали огромни усилия, за да се ограничи стандартният набор йероглифи и да се даде всекиму възможност да се побере в неголям, достъпен за всички списък без да се чувства малограмотен. Днес, обратното, харчат се значителни средства и се проявяват чудеса от изобретателност, за да се приведат в удобна за съвременната цивилизация (т.е. електронна) форма и да се съхранят в употреба колкото се може повече знакове, редки, нужни на малцина, срещащи се основно в малко четени класически текстове. Съгласуват ли се тези задачи? И как да обясним подобна смяна на ориентирите?

 

Противоречия няма. Това са две различни исторически стъпки от един и същи процес на подредба на знаковия инвентар. Общество с оскъдни ресурси се стреми (по-точно, трябва да се стреми) да обезпечи на всеки свой член необходимия минимум възможности, повече или по-малко неизбежно еднакъв за всеки. Общество с обширни ресурси поема (или трябва да поеме) нова задача: да обезпечи максимум възможности за всички, за да има свобода на избора. Радикалните реформи в областта на езика и писмеността са полезни в страни със скромни доходи и ниско общо културно ниво. Процъфтяващи страни, както показва историята на XX век, губят интерес към тези въпроси. Докато Япония е била относително бедна страна, първостепенно значение се е придавало на опростяване или, във всеки случай, на регулиране на писмеността, изчистването ѝ от разточителства. Станала по-богата, Япония може да си позволи разточителство. Оценките несъзнателно се сменят: което за безимотния е разточителство, за състоятелния са просто високи изисквания за качество.

 

Ето защо ни се струва, че в съвременна Япония идеология за радикално преустройство и, в частност, пълна фонетизация на писмената система има малки шансове за успех. Твърдо много добро би се наложило да бъде захвърлено.

 

Има универсално обяснение, с което лесно се обяснява привързаността на японците към тяхната писмена система: консерватизмът на японската култура. Просто така са свикнали. Ямада Тошико в своята статия, чието насмешливо заглавие е трудно да се преведе без известна доза насилие над езика „Коя е тази йероглифика?“, уподобява йероглифната писменост на жената, с която си прекарал живота си – писнала ти е, ама не можеш я захвърли. Но именно японската нация при цялата си любов към традицията е почти дежурен пример за адаптивност, за готовност към учене и заимстване. Убедителен пример е облеклото: в тази сфера националното в Япония безусловно е капитулирало над интернационалното, оставяйки за себе си само малки зони. Не е така с писмеността. Изглежда, все пак има нещо хубаво, нещо полезно, което го няма у другите нации. Но какво?

 

Удивителната жизнеспособност на кана-канджи-маджири-бун задължава специалистите да се замислят: с какво се компенсират очевидните недостатъци на тази система? Какви лингвистични (или психолингвистични) фактори я правят толкова устойчива?

 

На първо място, двуезичието съвсем не е толкова лошо нещо, както изглежда. Изучаването на втори език, в частност на йероглификата, е трудно, но владеенето му – полезно. Нито един език не е съвършен; в развитието на всяка езикова система нейната структура в дадени свои точки влиза в противоречие с функциите ѝ т.е. с интересите на комуникацията. Например, появяват се омоними. Но е малко вероятно такива слаби места да се появят и в устния, и в писмения вариант на езика на едни и същи места. Затова зрителната лексика може да се използва като контролен дублаж на слуховата лексика, своего рода семантична транскрипция. И обратното, писменото слово може да се коригира чрез устното. За разграничаването на омофоните в писмеността вече се каза нееднократно. Интересно е, че в японския език има и обратно явление – различаване на омографите в изговора. Така, в китайския език морфемите 明 míng и 清 qīng могат да имат както семантика на нарицателно име – ’светъл ’ и ’чист ’, така и на собствени имена, обозначавайки съответно династиите Мин и Цин. Тъй като тези вторични значения на дадените морфеми са били заимствани от японския език много по-късно от първичните и не са били подложени на дълга фонетична еволюция, японският език печели в сравнение с китайския, като свърза тези йероглифи наред с „нормалните“ четения mei (’светъл’) и sei (’чист’) още специализираните четения min и shin, употребявани само като династийни наименования.

 

На второ място, в историческото си развитие китайското, а впоследствие и японското писмо, се е превърнало в знакова система с много висока – на фона на звуковия език – степен на информационен излишък (това е валидно поне за 楷書 kaisho, т.е. уставно писмо, е не за скоропис). Ако съществуват езици за говорещия или слушащия, или – по отношение на писмеността – за пишещия и четящия, то японският писмен език – дори в съвременния си вид с опростена йероглифика – е класически език за четящия. Йероглифите като цяло са сложни, изписването им е трудно. Затова пък четенето – за познаващите ги – е лесно. Разнообразието на техните форми обезпечава предаване на информацията с висока степен на шумоустойчивост. Тук японската зрителна лексика намира явно предимство пред слуховата лексика. Наистина, това предимство е едностранно, то улеснява четенето, но затруднява писането. Но в днешно време такава загуба е малка, а ползата – значителна²¹.

 

И, накрая, на трето място, нещо, което днес е най-важно и интересно, макар по въпроса да е писано малко. Най-важно предимство на йероглификата е нейната ярко изразена двумерност (в противоположност на относителната едномерност на фонетичните писмени системи), благодарение на което йероглифният код, както изглежда, осигурява по-ефективно използване на зрителния канал за предаване на информация, отколкото кана или още повече латиницата.

 

В изказванията на специалистите (и дори по-често в разсъжденията на неспециалистите) относно китайското и японското йероглифно писмо като негови достойнства се подчертава неговата зрителност или изобразителност. По правило тези думи се използват съвсем нестрого и се тълкуват по различен начин. Понякога под изобразителност се разбира иконичност, т.е. зрително сходство на йероглифа с предмета, който обозначава. При такъв подход йероглифната лексика като цяло с нищо не е по-изобразителна от обикновената, така да се каже, звукова лексика. Йероглифи-картинки (пиктограми, бел. А.Г.) има, но те са твърде малко и картинността им в хода на историческото развитие на китайското писмо е станала твърде условна, така че на общия фон йероглифни знакове те са не по-забележими от звукоподражанията в речниковия фонд на звуковия език²².

 

Думата изобразителност допуска още едно тълкувание: йероглифът е нещо видимо. Не е задължително това видимо да бъде изобразяващо, но винаги е изобразено. Йероглифът има две измерения: ширина и височина. С това той рязко се отличава от думата, изписана с букви – латиница или кирилица. Буквеното слово в известен смисъл има само ширина, т.е. дължина. Елементите на йероглифа могат да се разполагат както в посока ляво-дясно, така и в посока горе-долу (повечето йероглифи използват и двата начина, когато са съставени от повече от два компонента, бел. А.Г.); в думите буквите една под друга обикновено не се поставят²³. Така йероглифът е зрим или изобразителен просто защото е двумерен, а буквеното слово е незримо, защото е едномерно (линейно).

 

Разбира се, необходими са уточнения. Някой би могъл да приеме за естествено да сравнява йероглифа с буквата, а за аналог на буквената дума да се счита йероглифната дума, която може да се състои от няколко знака²⁴. Ясно е освен това, че буквата също има както ширина, така и височина, а йероглифите се подреждат в изключително линейна последователност. Така че двумерността на йероглифното писмо и линейността на буквеното не са абсолютни. Затова ще облечем нашите разсъждения в по-строга форма.

 

Писмото е компромис между пространството и времето, между свойствата на зрителния кана за връзка, който предполага развитие на съобщението в две пространствени измерения, и природата на речта, която се развива във времето. Затова писмото от произволен вид разделя съобщението на елементи, всеки от които е двумерна пространствена фигура (знак – йероглиф или буква), предназначена за едновременно възприятие, но самите елементи се разполагат в едно измерение, един след друг, имитирайки времето в пространството. По-нататък тази квазитемпорална (лъжевремева) последователност от знакове се дели на елементи от следващо ниво – редове (или колони, бел. А. Г.), които следват един след друг така че да използват второто пространствено измерение (вярно, съхранявайки едно от свойствата на времето, а именно неговата насоченост), в резултат на което възниква двумерен обект – страницата. И накрая, страниците се подреждат една след друга вече по чисто времеви закони.

 

Тъй като йероглифът записва не звук, не сричка, а дума (по-точно, морфема) от звуковия език, то е ясно, че текст в йероглифен запис ще съдържа, като правило, по-малко знакове, отколкото същият текст в звуков запис, но самите знакове са по-големи по размери (тъй като са по-сложни по структура); ще съдържа и по-малко редове, но тези редове ще са по-къси и по-високи. Следователно, свойството линейност/двумерност на писмеността е не абсолютно, а относително свойство, това е количествена мярка и характеризира не йероглифа или буквената дума като единица, а една или друга писмена система като цяло. Така писмените системи на основата на китайски йероглифи са значително по-двумерни (т.е.по-малко линейни), отколкото системите на буквена основа²⁵.

 

Оказва се, че това е още един от факторите, правещи йероглифния текст – при равни други условия – по-лек и по-удобен за четене, отколкото буквения. В действителност, последователното обхождане на текста с очи знак по знак и ред по ред противоречи на двумерната природа на зрението и е, така да се каже, данък, който пространството плаща на времето. Експериментално-психологически изследвания показват, че такова последователно обхождане при четене използват само малограмотни хора. Опитният читател оперира при четене не с букви, а с цели думи и групи думи; погледът му не се плъзга по текста, а обхваща едновременно значителна част от текста, отчасти включващ и съседни редове. По такъв начин с развитие на уменията за четене процесът на възприятие на текста все повече възприема пространственото (в противоположност на времевото) начало.

 

Ами ако това начало е заложено още в структурата на писмените знакове? Не е ли естествено да се предположи, че щом йероглифите са по-„зрими“, по-пространствени, то и четенето им е по-лесно?

 

За съжаление, на автора не са известни никакви експериментални данни, които да потвърждават това предположение. Нещо повече, би било крайно трудно да се организира методически коректен експеримент. Някои експериментални изследвания изглежда потвърждават, че йероглифите се четат по-бързо (по-лесно), отколкото, да кажем, кана или латиница. Прости житейски наблюдения показват, че за средния възрастен носител на японския език текст на същия език без йероглифи – само кана – е сляп, трудночетим. Причината обаче съвсем не е в това, че йероглификата по-добре отговаря на потребностите на човешкото зрение, отколкото кана или латиницата, а просто в това, че носителите на езика са свикнали да виждат повечето думи в техния йероглифен запис и всеки друг запис, дори това да е разбираемата родна сричкова азбука, изисква допълнителни усилия при четене²⁶. Показателно би било изследване с обекти, които цял живот са имали работа в еднаква степен и с йероглифно, и азбучно изписване на едни и същи думи, но такива хора най-вероятно няма.

 

Ако предположението ни е вярно и йероглификата наистина по-добре от други писмености използва зрителния канал за връзка, то това предимство се реализира, разбира се, само в процеса на възприятие на писмения текст, а не в процеса на неговото производство. Но съвременният човек значително повече чете, отколкото пише, а при писане му помагат различни технически устройства.

 

Освен това, всички изброени предимства се явяват не в сферата на нейното преподаване (тук на предна линия излизат всичките ѝ недостатъци)²⁷, а в сферата на използването ѝ. Йероглифите са удобни само за този, който добре ги знае. Но и на това може да се каже, че съвременният човек повече се ползва от грамотността, отколкото да се обучава на нея.

 

С продължаване на научно-техническия прогрес и усложняването на всекидневните информационни процеси навиците за ефективно четене вероятно ще се ценят все повече. Хората ще са готови да посвещават повече време и сили за ограмотяване и да харчат все повече средства за внедряване на различни пишещи устройства само заради възможността за по-бързо четене. Ето как може да се окаже, че китайците и японците с тяхната привързаност към сякаш отживели традиции са подготвени за настъпването на новото хилядолетие не само не по-зле, а в известен смисъл и по-добре от представителите на други култури. Ямада Тошико уподобява йероглификата на омръзнала съпруга, но само за да може в развитието на тази метафора да провъзгласи: всъщност, йероглифите, ако се използват умело, стават „вълнуващ партньор“.

 

Косвено доказателство за такова инженерно-психологическо преимущество на йероглифното писмо (и своеобразна замяна на неосъществимия експеримент, за който се спомена по-горе) би могъл да послужи добре известен факт – разпространеността на малките формати в японската книгоиздателска практика. Наред с масовите книги в повече или по-малко привичния за западняка джобен формат тук се печатат в големи тиражи цели библиотеки, ако може така да се каже, в свръхджобен формат, със страници, чиято площ е примерно един и половина пъти по-малка отколкото при европейския pocketbook, а печатът а дребен и компактен. В страните на кирилицата и латиницата такъв формат се среща рядко и обикновено се избира като елемент на уникално, а не серийно оформяне: той е уместен, например, за сборник стихове, но не и за детективски роман. Обаче книжните формати в страни със стара книгоиздателска традиция не са случайни, а резултат на дълъг маркетингов процес. Така че, ако японският читател е съгласен постоянно да има вземане-даване със свръхджобен формат, а руският или американският – не, то това навежда на мисълта, че японската писменост притежава някакъв допълнителен ресурс на четимост, за сметка на който и форматът се смалява. Вярно, доколкото ни е известно, в Китай, най-населената йероглифна страна, умалените формати и дребите кегли не са много разпространени. Обаче китайският читател в наши дни средно чете много по-малко от японския (да си припомним и че значителна част от населението на Китай е изобщо неграмотна²⁸), а навиците му да чете – разбира се, усреднено – са по-слаби. Затова, изглежда, той не е готов да усвои малките формати от японски тип.

 

Предвижданията са неблагодарна работа. Всичко може да се окаже съвсем не така, както се предполага. Но вероятностите трябва да се оценяват.

 

Крайно малко вероятно е в близкия половин век в Япония да се предприемат някакви радикални реформи на писмеността – например, пълен и задължителен преход към латиница. Твърде вероятно е това да не се случи никога – поне в онова бъдеще, за което са възможни смислени прогнози.

 

Твърде вероятно е принципът канджи-кана-маджири-бун да се запази, но правописът на текстовете да бъде разнообразен – може би, дори в по-голяма степен, отколкото сега²⁹. Текстове от различни жанрове ще имат много различен облик. Ще получат по-нататъшно развитие единични авторски ортограми и ортографска игра. Важен фактор в многообразието ще бъде електрониката³⁰.

 

Що се отнася до латиницата, нейната вече започнала интеграция в японската писмена система несъмнено ще продължи и ще се усили. Но това, повтаряме, не означава, че японците ще преминат на латиница: тя ще стане една от съставките на националната японска писмена система. Някои думи вече се пишат на японски само с латиница.

 

Съдбата на японската писменост много зависи от бъдещето на другите писмености по света. Например, няма никакви основания да се смята, че латиницата винаги ще бъде тази латиница, която познаваме. Най-вероятно, основата ѝ ще остане неизменна, но е възможно добавяне на нови символи, едни или други форми на междуезикова интеграция, възникване на нетрадиционни ортограми (да си припомним епидемически разпространилия се в края на XX в. игрови прийом – употреба на главни букви в средата на думите). Японската писменост ще продължи да съществува през XXI век – както, впрочем и кирилицата³¹, и която и да е друга – в условията на технологически общодостъпна единна световна символна среда. Това сигурно в някаква степен ще измени облика ѝ.

 

А дали ще просъществува до края на новото хилядолетие? Хиляда години са немалък срок. Ще поживеем, ще видим.