Момиченцето от Земята

В наша чест в тясната каюткомпания в базата на разузнавачите беше приготвена тържествена вечеря. Гостиха ни с консервиран компот, консервирана патица и консервирани сандвичи. Механикът Зелени, който на „Пегас“ беше главен готвач, също не се изложи – той постави на масата истински ябълки, истниска бита сметана с истинско френско грозде и, най-важното, най-истинския черен хляб.

Алиса беше главната гостенка. Всички разузнавачи бяха възрастни хора, децата им бяха останали вкъщи – на Марс, на Земята, на Ганимед, и на тях много им беше досклучао за истински деца. Алиса отговаряше на всякакви въпроси и често се показваше по-глупава, отколкото е, а когато се върнахме на кораба, ми се оплака:

— Така им се искаше да бъда малко глупаче, че не исках да ги огорчавам.

На следния ден предадохме на разузнавачите всички товари и колети, но за съжаление се оказа, че не могат да ни поканят да отидем на лов за животни: бил започнал сезонът на бурите, всички реки и езера били излезли от бреговете си и да се пътешества по планетата било невъзможно.

— Искате ли да ви хванем попови лъжички? – попита началникът на базата.

— Е, поне попови лъжички, – съгласих се аз.

Бях чувал за разни влечуги от Арктур, но попови лъжички още не бях виждал.

След около два часа разузнавачите донесоха голям аквариум; на дъното му дремеха дремеха еднометрови попови лъжички, прилични на гигантски саламандри. После разузуюнавачите качиха по трапа съндък с водорасли.

— Това им е за храна на първо време, – казаха те. – Имайте впредвид, че поповите лъжички са много лакоми и растат бързо.

— Даги преместим ли в по-голям аквариум? – попитах аз.

— Най-добре в басейн, – отвърна началникът на разузнавачите.

Другарите му качваха по трапа още един съндъл с храна.

— А колко бързо растат? – попитах аз.

— Достатъчно. Не мога да кажа по-точно, – отвърна началникът на разузнавачите. – Ние не ги държим в плен.

Той загадъчно се усмихна и заговори за друго.

Попитах началника на разузнавачите:

— Били ли сте на планетата Тримата капитани?

— Не, – отвърна той. – Но понякога тук идва доктор Верховцев. Последния път беше преди месец. Трябва да ви кажа, че той е голям чудак.

— Защо?

— Трябвали му за нещо чертежите на „Синята чайка“.

— Какво странно има в това?

— Това е корабът на Втория капитан, който изчезна без вест преди четири години.

— А за какво му е на Върховцев този кораб?

— Това е въпросът – защо? Попитах го. Пишел бил книга за подвизите на Тримата капитани, документален роман, и не можел да продължи без да знае как е устроен корабът.

— Нима този кораб е особен?

Началникът на базата снизходително се усмихна.

— Явно не сте наясно, – каза той. – Корабите на Тримата капитани бяха прозведени по специална поръчка, а после – преустроени от самите капитани. Те бяха майстори на майсторите! Корабите им бяха удивителни! Приспособени за всевъзможни изненади. Един от тях, „Еверест“, който принадлежеше на Първия капитан, сега е в парижкия музей.

— Защо Верховцев не е запитал в Парижкия музей? – учудих се аз.

— Ами че и трите кораба бяха различни! – възкликна началникът на разузнавачите. – Капитаните бяха хора с характер и никога не правеха нещо по два пъти.

— Добре, – казах аз. – Ще отидем при Верховцев. Дайте ни координатите на базата.

— С удоволствие, – отвърна началникът на разузнавачите. – Предайте му много поздрави от нас. И не забравяйте да преместите поповите лъжички в басейн.

Простихме се с гостоприемните разузнавачи и отлетяхме.

Преди да легна да спя, реших да огледам поповите лъжички. Оказа се, сходството им със саламандрите е само външно. Бяха покрити с твърди блестящи люспи, имаха големи тъжни очи с дълги мигли и къси опашки, които се раздвояваха и завършваха с гъсти твърди четки.

Реших да пренеса поповите лъжички в басейна на сутринта – нищо нямаше да им се случи през нощта в аквариума. Хвърлих им две шепи водорасли и загасих светлината в трюма. Началото беше поставено – първите животни за зоопарка бяха вече на борда на „Пегас“.

На сутринта Алиса ме събуди.

— Татко, – каза тя. – Ставай.

— Какво се е случило?

Погледнах часовника. Беше едва седем сутринта по корабното време.

— Защо си станала толкова рано?

— Исках да погледна поповите лъжички. Още никой на Земята не ги е виждал.

— Е, и? Заради това ли трябваше да будиш стария си баща? По-добре да беше включила робота. Докато приготвя закуската, щяхме спокойно да станем.

— Остави закуската, татко! – нелюбезно ме прекъсна Алиса. – Казвам ти, стани и погледни поповите лъжички.

Нещо в гласа ѝ ме разтревожи.

Скочих от койката и без да се обличам хукнах към трюма, където беше аквариумът. Гледката беше поразителна. Поповите лъжички, колкото и да е невероятно, за една нощ бяха порастнали повече от два пъти и вече не се побираха в аквариума. Опашките им висяха навън и достигаха почти до под.

— Не може да бъде! – казах аз. – Трябва бързо да приготвим басейна.

Изтичах до механика Зелени и го събудих.

— Помогни ми, поповите лъжички са толкова порастнали, че не мога да ги вдигна.

— Аз предупреждавах, – каза Зелени, – че тая няма да я бъде. И защо се съгласих да работя в подвижен зоопарк? Защо?

— Не знам, – казах аз. – Да вървим.

Зелени си облече халата и с мърморене се затътри към трюма. Но щом видя попвите лъжички, той се хвана за брадата и простена:

— Утре ще заемат целия кораб!

Добре, че басейнът беше предварително напълнен с вода. С помощта на Зелени пренесохме поповите лъжички. Те не се оказаха тежки, но силно се извиваха и се изплъзваха от ръцете, така че, когато пуснахме в басейна и третата, последната, се бяхме запъхтели и изпотили.

Басейнът на „Пегас“ не е голям – четири на три метра, два метра дълбок – но на поповите лъжички им беше добре. Те заобикаляха из него в търсене на храна. Нямаше нищо чудно, че са гладни – изглежда тези същества се канеха да поставят галактически рекорд по бърз растеж.

Докато хранех поповите лъжички – за това отиде половината от единия съндък с водорасли – в трюма се появи Полосков. Беше се умил, избръснал и облякъл.

— Алиса казва, че поповите ти лъжички са порастнали, – каза той с усмивка.

— Ами, нищо особено, – отвърнах аз с вид, сякаш с такива чудеса се срещам през ден.

Полосков надникна в басейна.

— Крокодили! – каза той. – Истински крокодили! Могат и човек да погълнат.

— Не бой се, – казах аз. – Те са тревопасни. Разузнавачите щяха да ни предупредят.

Поповите лъжички плуваха на повърхността на водата и подаваха навън гладните си морди.

— Пак искат да ядат, – каза Зелени. – Скоро ще се заемат и с нас.

До обед поповите лъжички достигнаха два метра и половина на дължина и доядоха първия съндък с водорасли.

— Можеха да ни предупредят, – мърмореше Зелени, имайки предвид разузнавачите. – Знаели са и са си помислили: нека специалистите се помъчат.

— Не може да бъде! – възмути се Алиса, на която разузнавачите бяха подарили на прощаване изрязан от дърво модел на всъдеход, шах от костите на изкопаем паралелепипед, нож за рязане на хартия от кора на стъклено дърво и още много интересни неща, които те сами бяха измайсторили през дългите вечери.

— Е, ще видим, – каза философски Зелени и отиде да провери двигателите.

До вечерта дължината на попвите лъжички достигна три метра и половина. Вече им беше трудно да плуват из басейна, поклащаха се на дъното и изплуваха само за да хапнат китка водорасли.

Легнах си с тежкото предчувствие, че няма да откараме поповите лъжички до зоопарка. С първото ни животно ударихме на камък. Космосът предлага загадки, които не са по силите на обикновения земен биолог.

Станах преди всички. Спуснах се на пръсти по коридора, спомняйки си кошмарите, които ме бяха мъчили през нощта. Сънувах, че поповите лъжички са станали по-дълги от „Пегас“, изпълзели са навън, летят редом с нас в Космоса и се опитват да глътнат кораба.

Отворих вратата на трюма и около секунда се оглеждах дали от някой ъгъл няма да изпълзи попова лъжичка.

В трюма беше тихо. Водата в басейна беше неподвижна. Приближих се. Сенките на поповите лъжички, дълги по не повече от четири метра, тъмнееха на дъното. Отдъхнах си. Взех метлата и с дръжката размърдах водата. Защо поповите лъжички не се движеха?

Дръжката на метлата докосна едната, тя леко отплува встрани и притисна към отсрещната стена другарките си. Те не помръднаха.

„Умрели са, – разбрах аз. – Вероятно, от глад“.

— Е, какво, татко? – попита Алиса.

Обърнах се. Алиса стоеше боса на студения под и вместо отговор ѝ казах:

— Веднага си обуй нещо, ще настинеш.

Почти веднага се отвори вратата и влезе Полосков. Зад него се виждаше огнената брада на Зелени.

— Е, какво? – хором попитаха те.

Алиса изтича да се обуе, а аз, без да отговарям на другарите си, се опитах да разбутам неподвижните попови лъжички. Телата им, сякаш празни, леко плуваха из басейна. Очите им затворени.

— Издъхнали са, – каза печално Зелени. – А ние така се старахме да ги пренесем вчера. Ама аз предупреждавах.

С дръжката на метлата обърнах поповата лъжичка. Това не беше трудно. Петнистият му корем беше разрязан по дължина. В басейна плуваха само кожите на чудовища, които бяха запазили формата на телата им, тъй като твърдите люспи не позволяваха на кожата да се свие.

— Охо! – каза Зелени и се огледа. – Те са се излюпили.

— Кой? – попита Полосков.

— Де да знаех!

— Слушай, професор Селезньов, – обърна се официално към мен капитан Полосков. – Съдейки по всичко, подозирам, че на борда на моя кораб има неизвестни чудовища, които са се криели в тези така наречени попови лъжички. Къде са те?

С дръжката на метлата преобърнах и останалите попови лъжички. И те бяха празни.

— Не зная, – честно си признах аз.

— Когато дойде тук, вратата затворена ли беше, или отворена?

В главата ми цареше смут и аз отвърнах:

— Не помня, Полосков. Може би, затворена.

— На работа! – каза Полосков и забърза към изхода.

— Ти къде? – попита Зелени.

— Да претърся кораба, – каза Полосков. – И тебе те съветвам да огледаш машинното отделение. Само се въоръжи с нещо. Не е ясно какво се е излюпило от поповите лъжички. Може да са дракони.

Те излязоха, а след няколко минути Полосков се върна на бегом и ми донесе бластер.

— За всеи случай, – каза той. – Аз бих затворил Алиса в каютата.

— Само това липсваше! – каза Алиса. – Аз си имам теория.

— Въобще не искам да слушам теориите ти, – казах аз. – Марш в каютата.

Алиса се съпротивляваше като дива котка, но ние все пак я затворихме в каютата и започнахме да претърсваме помещенията.

Удивително е, колко трюмове, отсеци, коридори и прочие помещения се таят в един сравнително малък експедиционен кораб! Ние тримата, прикривайки се един друг, загубихме три часа, докато не огледахме целия „Пегас“.

Чудовищата ги нямаше никъде.

— Какво пък, – казах тогава аз. – Хайде да закусим, после ще огледаме кораба още веднъж. Все някъде трябва да са се дянали.

— Аз също ще закусвам, – каза Алиса, която слушаше разговора ни по вътрешния телефон. – Пуснете ме.

Пуснахме Алиса и под конвой я заведохме в каюткомпанията.

Преди да започнем закуската, заключихме вратата и сложихме бластерите до нас на масата.

— Чудо на чудесата! – каза Полосков и си сипа каша. – Къде са се скрили? Да не би в реактора? Или са се измъкнали навън?

— Зловещи чудеса, – каза Зелени. – Чудесата не са ми по вкуса. От самото начало поповите лъжички не ми харесваха. Подай ми кафеника.

— Боя се, че тази загадка няма да я разрешим, – каза Полосков.

С кимване на глава се съгласих с него.

— Не, ще я разрешим, – намеси се Алиса.

— ти мълчи.

— Не мога да мълча. Ако искате, аз ще ги намеря.

Полосков се засмя и се смя дълго и искрено.

— Трима възрастни мъже ги търсиха три часа, а ти искаш сама да ги намериш.

— Така е по-лесно, – отвърна Алиса. – На бас, че ще ги намеря.

— Добре, – смееше се Полосков. – На какво.

— На желание, – каза Алиса.

— Съгласен съм.

— Само че аз ще търся сама.

— Нищо подобно, – казах аз. – Никъде няма да ходиш сама. Ти какво, забрави ли че из кораба може да бродят неизвестни чудовища?

Бях сърдит на разузнавачите с техните опасни шеги. Сердех се и на себе си, че си бях легнал да спя и бях пропуснал момента, в който обвивките на поповите лъжички са се изпразнили. Сърдех се и на Алиса и Полосков, задето се хванаха на този детски бас в такъв сериозен момент.

— Да вървим, – каза Алиса и стана от масата.

— Първо си допий чая, – отвърнах строго аз.

Алиса си допи чая и уверено пое към трюма, където беше аквариумът. Ние вървяхме след нея и се чувствахме като глупаци. За какво, кажете, я бяхме послушали?

Алиса бързо огледа отсека. Помоли Полосков да премести съндъците от стената. Той с усмивка го стори. После Алиса се върна при басейна и го обходи. Празните обвивки на поповите лъжички тъмнееха на дъното. По повърхността плаваха недоядени водорасли.

— Ето, – каза Алиса. – Дръжте ги. Само внимателно: те скачат.

И ние видяхме на водораслите едно до друго да седят три жабчета. Всъщност, не жабчета, а три създания, които приличаха на жабчета. Всяко колкото напръстник.

Хванахме ги, поставихме ги в буркан и тогава аз, разкаян за упорството си, попитах Алиса:

— Слушай, дъще, как се досети?

— Не за първи път ме питаш татко, – отвърна тя, без да крие гордостта си. – Цялата работа е в това, че всички вие сте възрастни, умни хора. И мислите, както сам казваш, логически. А аз не съм много умна и мисля както ми падне. Та си помислих: щом това са попови лъжички, то от тях трябва да се излюпят жаби. А жабите са винаги по-малки от поповите лъжички. Вие обикаляхте из кораба с пистолети и търсехте големи чудовища. И даже предварително се бояхте от тях. А аз стоях затворена в каютата и си мислех, че може би не трябва да се гледа нагоре и да се търси нещо грамадно. Може би, трябва да погледнем в ъглите и да потърсим мъ-ъ-ънички жабчета. И ги намерих.

— Но закакво са им на жабчетата такива големи вместилища? – зачуди се Полосков.

— Не съм мислила за това, – призна си Алиса. – Не ми хрумна да помисля. А ако бях помислила, нямаше никога да намеря жабчетата.

— Какво ще кажеш, професоре? – попитеюа ме Полосков.

— Какво да кажа? Трябва щателно да се изследват обвивките на поповите лъжички. Вероятно те са нещо като фабрика, която преработва храната в сложен концентрат за жабчето... А може би, на големите попови лъжички им е по-лесно да борят с врагове.

— Не забравяй за желанието, Полосков, – строго каза Алиса.

— Аз никога нищо не забравям, – ясно каза капитанът.