Алисините милион приключения

Отстрани на стените висяха стари, протрити карти на неизвестни острови и заливи, зад стъкла бяха поставени гравюри на платноходни кораби под пиратски флагове.

Гравюрите бяха оплюти от мухи и потъмнели от времето и изглеждаше, като че ли корабите са покрити с пепел. Насред магазина имаше бъчва, около нея – три табуретки, а далечният край на стаята беше преграден с тезгях, на който бяха поставени един до друг бокали, чаши, няколко старинни бутилки и на купчини се въргаляха раздърпани книги. На пода насред магазина имаше детско нощно гърне с незабравки отстрани.

Някъде иззад тезгяха безшумно изскочи охранен риж котарак с червен нос, погледна Алиса и легна в ъгъла, без да я изпуска из очи, сякаш се боеше, че тя може да окраде магазина.

— Има ли някой тук? – попита Алиса.

Никакъв отговор. Старинният часовник удари шест пъти.

Алиса пристъпи няколко крачки към тезгяха. Дъските на пода шумно заскърцаха, а совата-чучело, която стоеше на забит в стената сух клон, се извъртя и увисна с главата надолу.

Алиса се приближи до тезгяха, гледайки совата – ами ако оживее? Още не й се беше случвало да влиза в такъв магазин.

Изведнъж, иззад вратата, която водеше към задната стая, се чу детски плач, а после силен глас запита:

— Къде пропадна тази проклета съдина?

В същия миг от вратата изскокна мъничък плешив човек с черни очила, с много дълъг и масивен нос, който го теглеше надолу, и от това човекът тичаше като ловджийско куче, надушило дивеч.

Той не забеляза Алиса, а се сутреми право към нощното гърне с вик: „Ето я!“ – като да беше открил Америка.

След него в магазина притича момченце на около пет годинки, омазано до пояс с вишнево сладко. В ръка носеше дълъг ивичест захарен бонбон.

— Татенце! – измяука момчето. – Памила пак смъкна пердето да го дъвче.

Плешивият човек видя Алиса и тихо каза: „Ах!“ Подхвана гърнето, спусна се към детето, повдигна го яката и високо прошепна:

— Не виждаш ли, че имаме купувач?

С тези думи той изчезна, само иззад вратата за чуваше тропот и писък. Рижият котарак въздъхна, скочи на тезгяха и се настани сред бутилките.

Алиса си помисли, че на совата-чучело ще да й е неудобно да виси с главата надолу. Повдигна се на пръсти и се опита да я постави намясто, но тя веднага се превъртя отново.

Заета с това, Алиса не забеляза кога носестият човек се беше върнал в магазина.

Ако не беше носът и черните очила, никога не би се сетила, че той току-що е търчал из магазина с дете и гърне в ръце.

Човекът беше успял да надене черен халат с избродирани на него звезди, а на главата да нахлупи черна сламена шапка.

— На вашите услуги, мадмоазел, – каза той с напрегнат глас. – Какво желаете да придобиете, продадете или замените?

— Здравейте, – каза Алиса, стараейки се да не се усмихва. – Вие ли сте директорът на този магазин Фуукс?

— Балтазур Фуукс, магистър по черна, бяла и зелена магия, на вашите услуги, – поклони се човечето, но носът му натежа и Алиса трябваше да го подхване, за да не забие нос в бурето.

— Благодаря, много сте любезни, – каза сериозно Фуукс.

— Нося ви поздрави от коминочистача, – каза Алиса.

— Вие го познавате?

— Наскоро се запознахме.

— Тогава при случай предайте му много поздрави. Трябва да ви предупредя, че с обикновени сувенири тук не търгуваме.

— Кажете, моля ви, наскоро не е ли идвало едно момче?

— Със синьо кепе?

— Точно така.

— За съжаление, това е тайна.

В този момент иззад тезгяха се зачуха глухи страшни стенания. Забравил за всичко, Фуукс се хвърли нататък и издърпа една издута ваза, от която стърчаха малки крачета в червени чорапи.

Като държеше вазата под мишница, Фуукс се опита да издърпа детето навън, но то или беше заседнало, или не искаше да излиза, àко и да ревеше като бик, защото звуците се отразяваха от вътрешните стени на вазата и се усилваха ужасно. Котаракът се изгърби и в ужас изхвърча през отворената врата.

— Кой от вас е това? – попита Фуукс и пъхна нос във вазата.

— А-ааз! – отвърна му някакъв рев.

— Не мога да позная! Няма значение, – натъжи се Фуукс. – Ще трябва да счупя вазата с чук. Да забравим колко е ценна. Децата са по-скъпи.

Фуукс постави вазата на пода и изчезна зад вътрешната врата. Веднага в магазина се появиха две момчета; едното Алиса го познаваше – то беше омазано със сладко. Второ по-рано не го беше виждала – то беше омазано с яйчен жълтък.

— Това е Памила, влезе за мед, – каза момчето във вишнево сладко.

— Ние й казахме, че там има мед. А там няма мед, – каза другото момче.

— Тук има горчицаааа! – раздаде се кънтящ глух глас от вазата.

— Дайте да я измъкнем, докато не се е отровила, – каза Алиса.

— Татко изтича за чука, – каза вишневото момче.

Алиса се приближи до вазата и задърпа Памила за краката. Тя се оказа тежко и пълно момиче, при това се съпротивляваше, а момчетата подскачаха наоколо и пречеха на Алиса.

— Нека татко с чука! – викаха те. – Така е по-интересно.

Алиса гътна вазата на една страна, седна на пода, опря се с крака о кръглите й страни и започна да дърпа момичето към себе си. Това се хареса на момчетата и те се наредиха зад Алиса, като в приказката за ряпата.

Вазата каза: уух!

Памила излетя от нея като тапа, Алиса и момчетата отхвърчаха към стената, а Памила се пързаля пет метра по нос по пода. Тя беше така омазана с горчица, че на Алиса чак в гърлото й залютя.

В магазина дотича Фуукс – полите на халата му се вееха, черните очила блестяха. Влачеше със себе си огромен чук.

— Еех! – викна той от тезгяха и замахна.

— Спрете! – завика Алиса. – Памила е вече на свобода.

Но Фуукс не успя да спре. Чукът падна върху вазата. Тя се разби на парченца, а момчетата от възторг закрещяха:

— Ура! Шоуто продължава!

— Къде е детето ми? – запита Фуукс, пълзейки на колене сред отмломъците.

— Тук съм, татенце, – каза Памила.

Фуукс вдигна глава и видя, че Алиса държи Памила на ръце.

— Жива ли си? – удиви се той. Без да се изправя, той притича през стаята на четири крака и пое Памила от ръцете на Алиса. Но мирисът на горчицата премина през цялото му тяло и той започна така отчаяно да кашля и да киха, че Памила се измъкна от ръцете му и заедно с братята си хукна навън от магазина.