Алисините милион приключения

Алиса мина под табелката и замря от изненада: такова нещо тя не очакваше да види даже на планетата Пенелопа в славния град Жангличудо.

Улицата я бяха направили нарочно. Като туристическа романтика.

Това беше много тясна, крива уличка, обкръжена от старинни къщи. Първата къща вдясно беше каменна, с тесни високи прозорци. Вторият етаж беше издаден над първия, третият – над втория. А над третия етаж беше надвиснал стръмен покрив, покрит с червени керемиди. Отсреща беше издигната къща от много гъсто разположени колони. Колоните бяха покрити с резба, а вратите на първия етаж бяха толкова тесни, че вътре можеше да се влезе само странично, с изпуснат въздух. И тъй нататък...

На първите етажи на къщите имаше магазини и лавки, над тях висяха причудливи фирми, по улицата се редяха керосинови фенери на високи стълбове. До един от стълбовете беше подпряна стълба, на нея стоеше човек с черен цилиндър, беше отворил прозорчето на фенера и палеше огъня.

Едва сега Алиса разбра, че вече се стъмва и трябва да бърза. Беше вече загубила десетина минути при балона на площада.

— Извинете, – обърна се тя към фенерджията. – Не сте ли виждали тук едно момче на два крака?..

Фенерджията затвори прозорчето и погледна надолу.

Имаше дълги гъсти мустаци.

— Видях го. Попита ме, къде се продава оръжие и ловни припаси.

— Правилно. Това е той!

— Момчето ме оскърби.

— Как така?

— Нарече ме фенерджия.

— Не сте ли фенерджия?

— Аз съм коминочистач. И сляп ще го разбере.

— А защо палите фенерите?

— Ех, момиченце! – фенерджията слезе по стълбата и извади от джоба си лула. Разпали я внимателно, за да не си изгори мустаците и продължи: – В славния град Жанглишун решили да направят Сувенирна улица за романтици. Всичко тук трябвало да бъде старинно и истинско. Из цялата Галактика започнали да търсят чудаци, които да биха се съгласили да живеят в старинни къщи, да палят печки и камини и да продават сувенири. Мене също ме намериха. Последния истински коминочистач на Земята. Зарадвах се, че ще мога да работя по специалността си, защото вече осемнайсет години ми се налагаше да тренирам алпинисти – на Земята не е останал нито един истински комин. И какво се оказа? Намериха се всичко на всичко двама чудаци, които се съгласиха да живеят на романтична улица, да палят камини, да си светят с керосинови лампи и да си готвят на куненска печка. Аз и Фуукс.

— Това не е странно, – каза Алиса.

— Не е странно, но е обидно. И какво направиха тогава? Оставиха фенерите само на улицата, а вътре в къщите всичко направиха съвършено нормално – с хранопровод, телекорове, пеновани и всякакви съвременни джунджурии. Но не мога да се върна. Фенерите си стоят. Ето че и работя. Обещават ми догодина специално за мен да построят един голям комин. С тази надежда и живея.

— Но накъде тръгна онова момче, което ви е нарекло фенерджия?

— Надолу по улицата.

— Отдавна ли беше?

— Почти преди един час. Бях успял вече да запаля осем фенера и да долея в тях керосин.

— А обратно не се ли е връщал?

— Не.

— Но може да е продължил нататък.

— Тази улица няма втори край, – каза коминочистачът. – Надникнете в магазина на стария Фуукс. Ако бях романтично настроено момче, задължително щях да погледна там. И може би, не бих се върнал обратно.

— Какво искате да кажете?

— Влезте – ще разберете, – каза коминочистачът. – Много поздрави на Фуукс от мен. Само ви моля, не му вярвайте.

— Да не му вярвам?

— В никакъв случай. Това е много рисковано.

Здрачаваше се. В светлината на жълтите фенери улицата изглеждаше още по-тъмна. Въздухът беше станал син. На долните етажи на старинните къщи ярко светеха витрини със сувенири. Само купувачите засега бяха малко. Веднъж-дваж Алиса среща минувачи, които гледаха екзотичните витрини и фирми. Тя вървеше доста бавно, защото беше забравила да попита как се казва магазинът на стария Фуукс, комуто не трябваше да вярва. При това Пашка можеше да е влязъл в съвсем друг магазин, или дори на изложбата на сириуски марки, която беше открита в кръглата кула със зъбери отгоре.

Къщата на Фуукс Алиса я подмина. Тя беше притисната между две съседни къщи – едината беше издута, като самовар, и блестеше с оранжева светлина, а другата приличаше на старинен локомотив. Сивата къща между тях, построена с гредоред, беше почти незабележима. А и витрината беше осветена от керосинова лампа. Оскъдна светлина падаше върху един квадратен лист бяла хартия.

Алиса вече беше отминала магазина, но изведнъж се спря и се обърна. Та нали коминочистачът каза, че на улицата имало само двама пазители на старините – той и Фуукс. А тук на витрината гори керосинова лампа!

Алиса се върна обратно.

Точно така. Над тясната врата имаше малка тенекиена табелка: Магазинът на Фуукс.

Алиса се наведе досами стъклото на витрината, за да прочете на слабата светлина на керосиновата лампа, какво е написано.

— Àко и Пашка да го няма тук, то тук е бил задължително, – каза си Алиса наглас и се отправи към вратата на магазина.