Алисините милион приключения

Алиса му занесе закуска от ресторанта, но Пашка тъжно погледна плодовете и чая с мляко и каза:

— По-добре днес да не ям. Каква досада. Щом не ме вземат на Брастак, поне на Сините езера да бях отишъл.

— Разбери, Пашка, – каза Алиса. – С удоволствие бих те взела къде ли не, защото ти си мой приятел. Но не мога да предупредя Рррр, че няма да пристигна сама. Освен това, на кораба може да няма места. И какво ще кажат родителите ти, ако не се върнеш с всички?

— Това е така, – каза Пашка. – А на родителите ми можем да пишем, че оставам с теб. Знаеш мама колко те уважава. Изобщо няма да се безпокои.

— Не, Пашка, изключено е, – каза Алиса и го остави в тъжна самота. А тя отиде на коснодурма, за да разбере, кога пристига лайнерът за Абрадабра.

Неголемият космодрум на Пенелопа в град Жангли-многоточие, кипеше от туристи. Току-що беше кацнал специален рейс от Пилагея. Пилагейските туристи в диви, от гледна точка на земляните, дрехи – рокли до земята и широки шапки – с букети изкуствени цветя, с празни кошнички в ръце и малки магнетофони на китките, вървяха като река.

Алиса намери справочния робот, на който, за беда, се беше счупил отговарящият блок. Вместо да каже на Алиса кога пристига корабът за Абрадабра, той я покани да се разходи из парка с атракциите. Наложи се да потърси дежурния и с него да хванат робота. Времето течеше, така че когато Алиса се върна в хотела, до пристигането на кораба оставаше половин час. След като събра багажа си, оставаха двайсет минути, преоблече се – петнайсет, – изтича до Пашка, за да се сбогува, – дванайсет, докато разбере, че Пашка някъде е изчезнал – десет. Закуската беше изядена до троха – явно Пашка не беше чак толкова болен. Престуваше се, нарочно беше останал, за да уговаря Алиса.

Дотича до космодрума, когато кацането завършваше. Алиса Селезньова беше в списъка на пътниците. Хванала сака с багажа си, тя притича през полето и стигна до кораба точна в момента, в който последната пилагейска туристка се изкачваше по трапа.

В антрето на пътническия лайнер беше пусто, само последната туристка напираше към робота-стюардеса, говорейки на развален галактически език – космолингва:

— Мой запасен шапка има скъпоценен цвете, но отсъства и непонятно.

— Вашата шапка ще се намери, със сигурност ще я намерим, – успокояваше стюардесата туристката. – Може би сте я оставили в багажа.

— Мой шапка не бива в багаж, щото всички цветя се счупят и гинат. Вие ясно? – Пилагейката имаше черни очила, които закриваха половината ѝ лице.

— Момиченце, ти в коя каюта си? – попита стюардесата.

— Осемнайсета.

— Четвъртата врата вдясно, – каза стюардесата. – Сама ли летиш?

— Разбира се, сама.

— А по-рано летяла ли си?

— Много пъти, – каза Алиса.

— Все пак, ще намина при теб преди старта да погледа дали знаеш правилата.

— Моля, заповядайте, – каза Алиса, като се престори, че не се е обидила.

— Мой запасен шапка, – каза туристката от Пилагея, – също рядък цвете.

Алиса каза:

— Но на главата си имате такава красива шапка.

— Момиче, също не намесвай се. Съм възрастен беседа. Не изключено, че загуба мой запасен шапка свързан с теб характер. Съблазън сме голямо. Като голямо сувенир.

— Как не ви е срам така да мислите! – възмути се Алиса.

— Слушай, момиче, – каза обърканата стюардеса, която вече изгаряше от нетърпение да се отърве от туристката. – Върви в каютата си, защото стартът е скоро.

Алиса вдигна рамене: не искате да ви помогна, добре. Чужди шапки не ми трябват. А що се отнася до сувенири, аз имам такива, за каквито не сте си и мечтали!

Продължавайки мислено разговора с пилагейката, Алиса стигна до каютата си. Там извади от сака си четката за зъби и други нужни по време на пътя неща и ги сложи на полицата над умивалника. После разтвори койката. Въпреки че в съвременните лайнери претоварването почти не се усеща, старото правило никой не го е отменил. Сега ще дойде стюардесата и всичко ще провери. Лошо е да си толкова млад. Винаги се отнасят към теб с недоверие.

На вратата се почука. Ето я и стюардесата.

— Влезте, – каза Алиса.

През вратата странично влезе пилагейската туристка.

— Вие тук обитаваш? – попита тя; черните ѝ очила блестяха. – Тук крие мой запасен шапка?

— Извинете, – каза Алиса, – но сега е стартът, и вие трябва да сте в каютата си. Иначе стюардесата ще ви хване, ще отложат старта, и всички ще бъдат недоволни.

— Първо аз я намеря свой запасен шапка, – упорито каза туристката. – Тя е под твоя легло.

— Казах ви!

Туристката с една дълга крачка пресече каютата.

— Сега ще извикам стюардесата, – каза Алиса и протегна ръка към звънеца. Но туристката я удари по ръката с кошничката.

— Не си го и помисляй, Алиса, – каза тя. – Така ще ме погубиш.

Туристката свали от себе си очилата. Имаше лицето на Пашка Гераскин. Алиса нищо не успя да каже, а той сгъна дългата фуста, под която имаше кокили, застана на колене и бързо изпълзя под койката.

На вратата отново се почука.

— Само се опитай да ме издадеш, – изсъска Пашка. – Ще те презирам цял живот. Ще накарам и другите.

В каютата надникна стюардесата.

— Момиче, – каза тя, – след пет минути е стартът. Така си и мислех, че не си летяла преди с кораб. Веднага лягай и се пристегни с колана.

Алиса, ругаейки вътрешно Пашка за последните му думи, послушно скочи в леглото и стюардесата я пристегна с колана. Изведнъж Алиса разбра, че стюардеса ще чуе как бързо и шумно диша този глупак Пашка, и за всеки случай високо и отсечено се закашля.

— Какво ти е? Да не си се простудила? – попита стюардесата.

Само да излезе по-скоро!

— Не, влезе ми троха в кривото гърло.

— След старта ще дойда да видя как си. Или ще изпратя лекар.

— В никакъв случай, – каза Алиса. – Чувствам се добре.

— Странно момиче, – каза стюардесата, погледна часовника си – до старта оставаха две минути – и забърза към вратата.

— Пашка, презирам те, – каза Алиса, когато вратата се затвори след стюардесата. – Аз всичко ти обясних, а ти се възползва от такъв низък начин, за да влезеш в кораба.

— Първо, не е низък, – отвърна Пашка изпод леглото. – Ако мислиш, че съм ограбил някоя пилагейка, дълбоко се заблужаваш. Често и благородно обмених колекцията си значки за резервните дрехи на една туристка, която току-що беше долетяла на Пенелопа. Кълна ти се, тя спечели от тази размяна.

— Разменил си всички значки, които събра на Пенелопа?

— Затова пък ще хапна скрррули, а това означава нещо.

— Все едно, сърдита съм ти.

В този момент се разнесе звън – стартът.

Алиса измъкна изпод главата си възглавница и я пусна под леглото.

— Вземи, подли авантюристе, сложи си я под главата, че ще си счупиш врата.

— Нямаш си и представа колко як ми е вратът, – отвърна изпод кревата „подлият авантюрист“. – Но разбери, никога нямаше да проникна на кораба по друг начин. Трябва да ми издигнак паметник за изобретателността.

— На планетата на лъжците.

— На планетата на великите лъжци. Пилагейските туристи винаги ходят на организирани групи, никой даже не ги и брои. Щом един пилагеец се качва на кораба, значи има не само билет, но и пътеводител, и магнетофон, и чанта за сувенири – както му се полага.

Алиса усети, че нещо я притиска към леглото. Корабът се издигаше.

— Слушай, а твоите? Те ще откачат, къде си изчезнал.

— Оставих в стаята на Джавад писмо, че случайно си намерила втори билет за кораба.

— Срам ме е, че си ми приятел.

— Затова пък, – не се предаваше Пашка, – аз ще ям скрррули.