Кир Буличов

През първия ден Алиса почти не разговаря с Пашка, сърдеше му се, но колко можеше да се сърди? След като не го беше издала на стюардесата, трябваше да се примири със спътника. Затова пък за двама полетът е по-весел, все пак три дни път са, по-бързо корабите засега не летят. Само дето бяха гладни, с една дажба за двамата.

Както е известно, на Брастак няма космодрум за космически лайнери. Затова корабът спира на орбита и спускат планетарен катер-автомат. Той сваля пътниците, оставя пощата и се връща.

Когато по вътрешната връзка обявиха, че корабът наближава Брастак и пътниците, които слизат тук, трябва да слязат на долния елинг, Алиса и Пашка вече бяха готови.

Алиса тръгна към катера първа, като се правеше, че не познава пилагейската туристка, която креташе отзад.

— Е, как е, момиче, доволна ли си от пътешествието? – попита стюардесата.

— Храната хареса ли ти? Усладиха ли ти се пирожките с пàрен крем, гордостта на нашия готвач?

Алиса нищо не каза, защото пирожките така и не бяха стигнали до нея. Всичките ги изяде Пашка, не можа да се удържи.

— Какво? – учуди се стюардесата. – От кога пилагейците всеха да ядат пирожки? Та вашата кухня е съвсем друга. Една пирожка е достатъчна за пилагееца да получи разстройство.

— Мой стомах е синтетичен, – забърза в отговор пилагейката. – Истински съм загубен в страшен катастрофа. Сега мога ям даже железен винт.

— А вие къде? – още повече се учуди стюардесата. – Та цялата група пилагейци отива до Абрадабра.

— Аз съм мисли иначе, – съобщи Пашка, опитвайки се да влезе през люка в катера, което не е лесно на кокили. – Аз ще гледа пейзаж Брастак, много хвалят. И купи нова шапка. Мене много срам върне се у дома с една шапка. Вие не разбере.

Накрая на Пашка му се удаде да мине през люка и той изчезна вътре.

— Нищо не разбирам, – каза стюардесата. – Всички пилагейци летят на Абрадабра, а поединично те никога не пътуват. Трябва да кажа на капитана.

— Няма нужда, – каза Алиса. – Какво лошо има в това, че на една пилагейка ѝ се е приискало да разгледа Брастак. За всеки случай ще я наглеждам.

„Внимание! – чу глас по високоговорителя. – Катерът за Брастак заминава. Моля бързо заемете местата си“.

— Още вднъж благодаря за всичко, – каза Алиса. – Пàреният крем беше много вкусен.

— Пашка, – каза Алиса, като седна в креслото до него. – Кой те би по главата да си отваряш устата?

— Не си и представяш колко вкусни бяха пирожките. Жалко, че бяха малко. Нищо не можех да направя – една лъжа влече след себе си друга.

— Знаеш ли какво ще те посъветвам, – каза Алиса. – По-добре снеми от себе си този камуфлаж. Сега вече не ти е нужен. Мене ще ме посрещнат, може би с цветя, а ти в такъв вид...

— В никакъв случай! Шега като шега! Цялата планета ще се смее, като разбере, че под облика на пилагейка се крие великият смешник Павел Гераскин.

Освен тях, в катера нямаше никой друг. Туристи тук идват рядко, Брастак е планета без забележителности, а и удобствата за туристите са малко. На цялата планета имаше само един хотел за гости. А в местна къща човек не се побира – твърде голяма е разликата в ръста.

— Да вървим, – каза Пашка, с мъка се изправи на кокилите и надяна черните очила.

Напред, до ниското здание на космодрума, се разстилаше полето за кацане, облицовано с квадратни жълти и сини плочки.

А на него нямаше нито един човек, нито един брастачанин и дори нито един робот.

Автоматичният катер затвори люка, зажужа с гравитонните си двигатели, издигна се леко над земята, замря за секунда и се понесе нагоре.

Земното момиче и пилагейската туристка стояха съвсем сами насред полето. Духаше хладен вятър, всеки момент щеше да завали.

— Е, и? – попита пилагейката. – Къде ваши посрещачи? Къде е многочислен букет цветя? Може, това не Брастак? И даже няма кого да попитаме.

— Тогава няма защо да стоим насред полето. Остава само да хванеш хрема, единствената нелечима болест на двайсет и първи век. Да вървим срещу съдбата си и скрррулите.

Алисините милион приключения

Част четвърта
Ковчежето на пиратското мамче

Глава трета
Никой не ги посреща