Кир Буличов

В ниската обширна зала на космодрума с обикновената кръгла будка на дежурния диспечер, приемателни камери за багаж и столове около бюфета всичко беше както да която и да е друга планета, с изключение на едно – нямаше жива душа.

— Да не би празникът вече да е започнал и сега да дояждат скрррулите, без да са ни дочакали? – попита Пашка. – Това няма да го преживея.

— Чакай, – отвърна Алиса. – На кого му е приятно да го поканят на гости и да забравят да го посрещнат? Но космодрумите не са празни. Това е невероятно.

Алиса се приближи до гише справки и натисна копчето. Екранът не се включи.

— Ей! – извика Пашка на космолингва. – Кой ходи там горе? Отговорете, посрещнете космическите пътешественици.

— Мина някакъв човек. Погледна надолу и изчезна.

— Щом не ми вярваш, недей. Да починем малко, а? Омръзна ми да ходя на кокили. Толкова е уморително.

През една малка врата в залата влезе тъмно-зелено коте без опашка с едно оранжево око в средата на челото.

— Рррр! – извика Алиса. – А ние вече мислехме, че се случило нещо.

— Аз не съм Рррр, – отвърна брастачанинът и спря на десет крачки от тях. – Аз съм Мммм. Моля ви незабавно да напуснете планетата.

— Как така да напуснем? – учуди се Алиса. – Ние сме ви дошли на гости, поканени сме.

— Нищо не зная, нищо не чувам, нищо не виждам, – отвърна Мммм. – Моля ви да напуснете планетата.

— Ние дойдохме с автоматичен катер, който веднага си замина.

— Една минута, трябва да се посъветвам, – каза Мммм. – А вие стойте тук. Крачка встрани ще се разглежда като опит за бягство.

— Ама че чудак, – каза Пашка. – Първо ни гони, а после ни нарежда да не мърдаме.

— Не може да ти се отрече наблюдателсност, – отвърна Пашка. – Даже и за сляп е ясно, че тук нещо се е случило. Те не обичат много гостите.

— Не е вярно, – застъпи се Алиса за брастачаните. – Те са много гостоприемни.

— Защо сте дошли? – попита той. – Откъде и накъде? За дълго ли?

— В този град няма да има скрррули, – каза Мммм. – Откъде сте дошли?

— Професора по археология. Тук всички го познават.

— Една минута, – каза Мммм. – Ще се посъветвам и ще се върна. Нито крачка встрани!

— Знаем, – каза Пашка. – Крачка встрани ще се разглежда като бягство.

— Тук нещо не ми харесва, – каза Алиса. – Едва ли е прието да се казва на гостите, къде може и къде не може да вървят.

— На планетата има епидемия, – каза той. – Заразна епидемия. Всички са болни.

— Но преди две седмици, – каза Алиса, – е нямало и помен от нея.

— Епидемията започна преди десет дни, – каза Мммм. – Цялата планета е под карантина.

— Какво да правим? Няма как да отлетим обратно.

— Ние се посъветвахме и решихме да изчакате следващия кораб в хотела за почетни гости. Никакви контакти с болните! Вашият живот е в опасност. Крачка встрани...

— Знаем, знаем, – каза Пашка. – Нà ти сега тебе скрррули.

— Следвайте ме, – каза Мммм и забърза към изхода.

Оказаха се на пуст площад. Валеше дъжд. Пред вратата стоеше ниска дълга кола с решетка отзад.

Той заобиколи колата, изправи се на задни лапи, отвори катинара и вдигна решетката.

— Това такси ли е? – попита Пашка, докато внимателно слизаше с кокилите по мокрите от дъжда стъпала.

Мммм не отвърна нищо. И така беше ясно, че това не е такси.

Все пак Пашка се подхлъзна и падна до самата кола. Шапката с цветята отлетя настрани, дългата фуста се разпра и се показаха дървените кокили.

— Не, – каза Пашка, опитвайки се да се изправи. – Ние има такъв мода, разбира? Нарича се висок ток.

Алиса помогна на Пашка да се изправи и да се качи в колата.

Мммм със скърцане свали решетката и завъртя ключа. После спусна металните щори.

В колата стана тъмно като в мазе. И тясно – таванът беше на метър от пода. Трябваше да седнат.

— В никакъв случай, – каза Пашка. – У нас на Пилагея само така вървят. Вече започвам да свиквам.

Машината тръгна с рев и пое неизвестно накъде.

— Хората ги е сполетяло нещастие, епидемия, карантина.

— Това и казвам де, нима гости се посрещат с епидемия?

Алисините милион приключения

Част четвърта
Ковчежето на пиратското мамче

Глава четвърта
Планета под карантина