Алисините милион приключения

На площада светеше слънце, чуруликаха птици, от недалечните сини планини духаше освежаващ ветрец. Туристи се качваха в автобус, за да отпътуват към Лечебните води. Други, без да бързат, се разхождаха по площада.

Няколко души стояха сред площада под грамаден балон, който висеше във въздуха. Те гледаха балона и спореха.

Балонът беше указател. По страните му беше написано накъде да се върви.

За съжаление, този балон много се харесваше на птиците. Някои бяха успели да прикрепят към страните му гнезда, други на ята се гонеха околовръст толкова бързо, че очите ти се премрежваха. Отгоре балонът беше покрит с шапка от птичи курешки, като арктически лед. От шапката към тропиците се протягаха езиците на ледниците. Изобщо, беше трудно да се разбере какво е написано на балона.

На друга планета биха изгонили птиците, биха измили балона и всичко щеше да е наред. Но на Пенелопа има закон: забранено е да се безпокоят птиците. Затова жанглитонците бяха решили съсипания балон да го подарят на птиците, а отстрани да пуснат още един, толкова хлъзгав, че нищо да не може да се задържи на него. Докато спореха, поставиха един пенсиониран по старост робот-чистач, който като стар местен жител да дава разяснения.

— Какво е написано с черните букви? – попита един турист от Алдебаран, когото Алиса без усилия различи от човек, защото неговите колене се сгъваха назад, а лактите – напред.

Малкият блестящ робот се отдръпна встрани, помисли и каза:

— Пенелопска Швейцария.

— А що е то Швейцария? – попита туристът от Алдебаран.

— Това е планета, където живеят швейцари, – отвърна роботът.

Роботът приличаше на тенджера на крачета и говореше с хриплив глас.

Алиса знаеше, че роботът греши, но не се намеси, за да не обиди стареца. Тя самата още в Швейцария не беше ходила, жив швейцарец не беше виждала, но знаеше, че в Швейцария живеят не швейцари, а швейцарци. А това има значение.

— Извинете, – обърна се тя към робота. – Да сте виждали тук едно момче?..

— Колко крака? Колко ръце? От коя планета? – прекъсна я роботът.

— Две ръце, два крака, една глава, на главата има синя шапка с козирка.

Туристите се отдръпнаха, за да им бъде на Алиса и робота удобно да обиколят балона.

— Ето, – каза роботът, – той тръгна натам.

Алиса се опита да прочете надписа на балона, който изглеждаше така: С – гнездо – В – спяща птица – Н – ято пеперуди – А УЛ – гнездо – А.

— Нищо не разбирам, – каза Алиса.

— За съжаление, аз също съм забравил, – каза роботът.

— Може би, това е Свинска улица? – попита Алиса.

— Не, – обиди се роботът. – У нас не може да има улица с такова име.

— Улица за свиждания? – подсказа туристът от Алдебаран.

— Не, – каза роботът. – Ние имаме парк за свиждания, не улица.

— Съвсем просто, – каза един двайсет и трикрак турист. – Това е Северна улица.

— Не, – възрази роботът, – у нас север е в съвършено различна посока.

Всички туристи се опитваха да помогнат на Алиса и предлагаха свои названия. Когато всички имена на космически език се изчерпаха, някои започнаха да предлагат думи от родните си езици.

— Съвенкуна улица! – викаше двуглав вегаянин.

— Улица Справгенупяра?

— Улица Сдерв-ван-ван-на?

— Може би, това е Справочна улица? – попита Алиса.

Роботът мълчеше. Той, изглежда, и не подозираше, как може да има толкова много улици.

И кой знае колко време щеше да продължи всичко, ако някакво момченце не беше хвърлило сандвич по балона, и то така точно, че улучи ятото пеперуди. Пеперудите се разлетяха и се оказа, че са скривали буквите ИРН.

Получи се: С В НИРНА УЛ А.

— Сетих се! – възкликна роботът. – Това е Сувенирна улица!

— Сега и без вас виждам, че е Сувенирна, – съгласи се Алиса. – А как да отида дотам?

— Това е съвсем просто. Вървете нататък и ще я видите.

А когато Алиса се отдалечи, роботът викна след нея:

— Това момче с два крака, две ръце и една глава със синя шапка с козирка ме пита, къде се продава оръжие или бойни коне.