Пред посолство стоеше пост.
Дълги са стойките в жандармерията: четири часа. Но ако имаш късмет и се паднеш на по-централно място, бързо минават: наоколо хора, всеки върви по свое си дело, кой бърза, кой просто се разхожда... Пролет е, момичетата се измъкват от зимните си одежди и показват на света лица, гърди, тела, бедра. Войничетата знаят противоречивите им чувства към такива като тях – хем нещо ги влече, хем ги е шубе.
По пътя между София и Перник, точно в един завой, има малък паметник. Той се появи наскоро и изглежда като многото паметници, изникващи постоянно край оживените пътища на Родината
Тази мразовита мартенска неделя Ангел излезе от мизерната колиба, в която живееха той, жена му и четирите деца. Обърна се назад и ги погледна – както правеше всяка сутрин преди да излезе
Седях на бара адски вкиснат и смучех някаква гадна ракия. Гаджето за пореден път ми бе вързало тенекия. Сърцето ми биеше кухо, а силната музика не успяваше да заглуши неприятния дрънкот в ушите ми
– Дядо, дядо, разкажи ни приказка!
– Не, деца, този път няма да ви разкажа приказка. Винаги, когато ви разказвам за змейове, принцове и принцеси, юнаци и самодиви, вие ми се смеете и казвате, че нямало самодиви.
Хари беше точно от вида момчета, на които съученичките ѝ, а и тя самата, непрекъснато се подиграваха: цайсат, голобрад, небрежен в облеклото, с ужасна прическа (всъщност, въобще нямаше прическа), а в гащите му не личеше да има кой знае какво.
Четири бона за едно чукане. Но като е абдал и не може да си свали маце, ще плаща.
Лежиш на пясъка. Тихият ветрец милва голата ти кожа. На десетина крачки морето лениво се полюшва под яркото слънце.
Лежиш на една страна и четеш някаква книга. Обръщаш страницата и разсеяно поглеждаш някъде пред себе си.
И виждаш нея.
Лейтенантката го гледаше как небрежно гол върви по коридора и нещо в слабините й, сгрявани досега само от женска ласка, започна да се преобръща.
Тя тръгна бавно след него по стълбите и спря долу. Той говореше по телефона сложил ръка на собствения си задник.
Затвори и тръгна обратно. Необрязаната му мъжественост изглеждаше привлекателно наедряла и леко се поклащаше в такт със стъпките му.
Когато той стигна до нея, лейтенантката сложи ръка на рамото му...
Тя го гледаше. Не, не просто го заглеждаше от време на време, а хипнотизирано го следеше с поглед.
Всяко нещо си има край, а на хубавите неща краят като че ли идва по-бързо: отпуската свърши, нарамих сака и се качих на автобуса за София
Препълненият, както винаги, автобус, препирните, ругатните и обидите, разменени между две жени и ръката на някакъв грозен тип върху задника ѝ не можаха да ѝ развалят настроението: чакаха я шест часа сладък сън в спалния вагон и после морето!
С гръб към купето стоеше някакво момче на видима възраст двайсет и две и разговаряше с майка си отвън. Беше с дълга матовочерна коса сплетена на венец и светлосини джинси. „Готино дупе!“ – помисли тя и влезе в купето.
Живееше си Господ извън пространството и времето и имаше титла Господ по физика. Беше си я дал сам, защото нямаше кой друг да му я даде. Той имаше, разбира се, познания и по математика, и по химия, и по астрономия, че и по астрология, но беше Господ само по физика, защото и математиката, и химията, и астрономията, че и астрологията дори произлизат от физиката.
Младият Сапят връхлетя без предупреждение във вигвама на К‘рд. Мъдрецът си почиваше блажено в обятията на младата и хубава Кокороко и почувства силна досада от нарушеното си спокойствие.
„Какво има, момче?“ – накъдри се гладката млечнобяла мембрана на стареца.
„Прости ми, мъдри К‘рде, че нахлух така без предупреждение!“ – почтително изтанцува младежът. „Случи се произшествие. На Червените гори кацна машина.“
- Ето този израз, господа, е формулата на моя успех.
Най-голямата зала на Софийския Технически университет гръмна от аплодисменти. Професор Петър Ангелов се изтупа от прахта. „Колко ли още време трябва да мине, за да забравим тебешира и черната дъска?“, запита се ученият
Стоиш пред монумента на цар Самиул. Царят се извисява пред теб, в едната си ръка държи меч, в другата – скиптър. Очите му са обърнати към небето. Коленете му са прегънати и ти очакваш всеки миг да видиш как се свлича бездиханен на земята. Около него са се струпали воините му. Ослепени. Само на всеки сто един е оставен с едно око: да ги води.
Седя сам на бара и пия. Защо пия? Няма да се напия. Или ще се напия до безпаметство, но от това няма да ми стане по-леко. Жените обичат цветя. Но мъжете им подаряват само мъртви растения
Може ли да ви призная нещо? Какво? Завиждам ви. Защо? Ами…, всеки път, когато ви видя, вие все се усмихвате. На вас? Не, не на мен, нито на някой друг, просто така. Лошо няма, нали. Не, лошо няма. Обаче, в днешно време са много малко хората, които се усмихват. Защо да са малко? Аз познавам много хора, които се усмихват, смеят се, шегуват се… Да, и аз също. Но при вас усмивката като че ли идва отвътре. Вие сте щастлива
О, Пешо! О, Перо! К’во пра’иш? К’во да пра’им… Бачкам. А ти? Също. Барман, едно двойно уиски с сода! За мене капучино. Капучино? Перо, да не си се чалнал? К’ви са тия женски бози? А-ами, много си е хубаво. Кафе с млеко. Боза! И аз тъй мислех доскоро, ама една мадама ме открехна. Хубаво е, бе, на, опитай. Абе бегай, бе! К’ва мадама? Супер мадама ти ка’ем. Една такава дребничка, черничка, със страхотни очи. Очи? Т’ва да не е евфемизъм?
PDF, 3.6M
